Николай Теллалов
Короната на мравките (3)

III

Кралицата роди след около седмица. През цялото това време аз тичах да й търся храна. Берях плодове, намирах къпини колкото портокали, мъкнех гъби с големината на плажен чадър, но особено силно тя се нуждаеше от месо и затова от колана си направих прашка и след два дни се научих в кой точно момент да отпусна единия му край, така че камъкът да не ми разбие главата. Налучках и правилния начин на въртене, за да увелича началната скорост на снарядите. Скоро станах професионалист по изтребване на летящи твари — гугутки, гълъби, понякога дори и прилепи. И храната пак не стигаше. Тялото на мъртвия ми съперник бе оглозгано до последната кост. Най-странното бе, че месото му приличаше на пушено пиле и на вкус, и на вид. Накрая Кралицата употреби и костите, като издялка от тях ножчета, игли и стъргала, а аз й направих доста добър гребен. За себе си измайсторих сполучлив харпун, с който ловях риба в близкия поток. Почти всяка вечер се къпехме в него, но винаги предпазливо и с озъртане. Често моята спътница и любима изведнъж се сепваше, грабваше ме за ръката и хуквахме да се скрием в бърлогата си вътре под корените, а аз даже не успявах да забележа явната заплаха. Най-страшното в този бяг за мен беше притеснението, което изпитвах при вида на грамадния й лъскав корем, който се люлееше бясно, докато тичахме…

Заедно копаехме нови пещери и землянки, постилахме ги с мъх и пера, останали от поредната ми ловна плячка. Моята приятелка изплете сандали от меки дървесни влакна. Веднъж хванах охлюв с размерите на автомобилна гума, но не позволих на Кралицата да го яде суров, както правеше досега. От черепа на убития от мен воин стана нещо като котле, в което сварих нарязаните ивици месо. Добих огън с много мъки, но след като той пламна веднъж в огнището ни, тя не му позволи да угасне. И по-рядко вече ядеше нещо несварено или неопечено.

Тя роди дванайсет бебета почти без стон. Аз поех първото и просто бях замаян, тръпки ме побиха. Прерязах пъпната връв с меча… и после нямах време за чувства, защото трябваше да вадя другите, да ги измивам набързо, да ги повивам в приготвената чиста шума, да поднасям удивително тихите хлапета към гърдите й, които бяха станали просто чудовищни…

Три от децата ни се родиха мъртви. Четири умряха няколко часа по-късно. Кралицата бе изтощена и спеше. Уморен бях и аз, но трябваше да се грижа за огъня, за водата, да погреба трупчетата, да следя дали оживелите са нахранени… Не ми остана време да скърбя или да се радвам.

Последва още една луда седмица на неспирни задължения и грижи. С някаква слаба изненада забелязах, че оцелелите пет деца бяха все момичета и че растяха с шеметни темпове. А заедно с това растяха и коремите им. Бяха се родили едри… и бременни. На деветия ден от живота си те започнаха да раждат и не спряха до смъртта си.

А моята Кралица буквално за една нощ отслабна, тялото й отново стана като на девойка, стопиха се тлъстините от първата й бременност и снагата й отново стана гъвкава, стройна и млада. Оттогава тя рядко забременяваше и изобщо не пълнееше. А дъщерите ни бълваха нови бебета, които бяха мои деца и същевременно мои внуци.

Не успях да се опомня, а вече имах помощници в лова, в копаенето на нови и нови галерии за живеене, за складове и гъбарници, за ясли и работилници. Старите ни „дрехи“ от шума, които се износваха като вестникарска хартия, се смениха с изтъкани от дървесни нишки наметала, по-добри и здрави станаха сандалите. Вече не ходехме да се къпем, примирайки от страх, а под силна охрана от бронекожи воини, които обучих да боравят с къси копия с кокалени остриета. Под тяхната защита се миеше цялото ни племе — сутрин призори и вечер с последните слънчеви лъчи. Само петте Майки не излизаха от землянките, на тях им носеха вода в издялани от дърво корита. Бяха станали като слоници, но незнайно защо не погрозняха от рубенсовите си форми — в тях имаше нещо много величествено и съразмерно… а може би просто не можех да ги видя отблъскващи — нали ми бяха дъщери…

Първите си внуци акуширах пак аз и тогава в мен още по-силно трепна усещането за извършващото се тайнство — появата на нов живот. Но сетне множеството новородени притъпи тази вълшебна тръпка и аз почти равнодушно дочувах тихите проплаквания на новите си потомци или зървах как отнасят повитите в шума починали деца.

Дните ми бяха заети да уча моите поданици на неща, които те не можеха. А те можеха учудващо много. Вродените им умения ме смайваха, но все пак те вършеха всичко механично и сляпо, инстинктивно. Стремях се да ги направя по-гъвкави и да разнообразя талантите им. Едното бяха копията.

А не на последно място бе речта.

Те свикнаха да говорят. Най-интелигентните дори успяваха да съчетаят до три думи в изречение, но повечето се задоволяваха да изговарят по една дума, а всичко останало да бележат с поглед, жест или мимика — също както Кралицата. Но тя не говореше никак.

Навярно затова мен ме нарекоха Кралят-с-Думите.

Нощите ми също бяха пълни. Пълни с любовта й. Когато денем тя минаваше покрай трудещите се без умора хора, те се изопваха, през тях прелиташе някакво въодушевление, но тя никога не проявяваше топлина или майчинска загриженост. Аз напротив, милвах момичетата и жените, потупвах по рамото момчетата и мъжете. И те реагираха на появата ми по-различно — съживяваха се, лицата им омекваха, очите се стопляха. Кралицата пък им действаше просто мобилизиращо.

Но тази нейна студенина, сдържаност и може би равнодушие към отделните индивиди се стопяваше и изчезваше, когато нощем я вземах в прегръдките си. Дори тихо ми шепнеше нещо в ухото, но не бяха думи, а просто гукания и други нечленоразделни звуци, които се лееха и ромоляха мило и ласкаво. Аз така и не чувах гласа й, освен когато простенваше от удоволствие, а шепотът… шепотът като че ли е еднакъв у всички хора. По много часове се любехме, а когато капвах, й разказвах своите идеи за бъдещето, споделях планове, питах я за мнение… Тя ми отговаряше, но с жестове и то толкова красноречиви, че сякаш понякога ги чувах като произнесени слова. Ала тя реагираше предимно по три начина — потъркваше буза в гърдите ми или започваше да ме целува, ако беше съгласна (но само нощем! През деня тя не беше склонна към очевидни прояви на нежност), а в знак на съгласие енергично тръсваше рамене или чертаеше с длан категорична водоравна линия. Последното често го използваше и на дневна светлина. Съпровождаше жестовете си с толкова изразителни погледи, че винаги се досещах кое точно не й допада и срещу какво възразява. С редовите членове на племето тя също използваше мимика и ръце, но сякаш и по някакъв начин им внушаваше своите мисли, защото виждах как подир съвсем простичко посочване и свиване на вежди, от някой разнообразен куп намерени от Събирачите предмети й донасяха не само точно който й трябваше, но и във вида, който тя беше поискала.

Чудех се дали няма някаква телепатична дарба. Сигурно.

И последният тип нейни реакции на мои хрумвания бе колебливо свиване на раменете. В този миг просто все едно я чувах да казва: „Ами щом толкова ти се иска… забавлявай се, скъпи!“

Нерядко се чувствах засегнат от това.

Но колкото и да й се сърдех, нощем тя ме караше да забравя всички огорчения.

* * *

Имахме още седем Майки, голям отряд воини и една малка орда работници от двата пола, които всъщност бяха безполови и само едва загатваха за мъже или жени. Децата растяха бързо, събирачите се осмеляваха да отиват доста надалеч и носеха множество полезни неща, например огромни кристали захар и сол. Понеже всичко мъкнеха на ръце, аз след малко повече настояване — и желанието им да ми угодят, за разлика от Кралицата, на която те просто безропотно се подчиняваха — им създадох навика да носят на гърбовете си здрави плетени кошове и никъде да не стъпват без няколко десетки лакътя намотано въже. Въжетата ги плетяха от косите си жените-работнички.

Един ден пред потока, в който се къпехме, дойдоха десетина души в зряла възраст, които паднаха пред нас по очи като мохамедани за молитва и само енергичното изсвирване с уста на Кралицата възпря охраната ни да ги прониже с копията.

Това бяха Майстори. Навярно бяха останали бездомни и си търсеха подслон. Кралицата им позволи да се заселят при нас. Те изработваха железни мечове. За модел им послужи оръжието на Кралицата и след ден те й поднесоха дванайсет пробни екземпляра. Тя се намръщи на онези, които не отговаряха точно на формата на меча й, от което неколцина Майстори се свиха от страх, но като цяло прие благосклонно работата им. Аз тръгнах с тях в отделената им за работилница землянка и видях огнища, в които нагорещяваха желязото и наблюдавах как го коват. Не можех да разбера откъде вземат суровина, но съзрях в ъгъла купчина метал на усукани ленти. После често рисувах във въображението си огромна купчина докоснати от ръжда великански стружки и пълзящи по тази купчина мравки, които придирчиво оглеждат всеки къс желязо, преди да го приберат…

Посещението ми в ковачницата, заедно с един друг факт, ме подтикнаха към нова идея. Напоследък някои ловци и събирачи не се прибираха по здрач, някои дори не се връщаха на следващия ден. Или някой ги убиваше, или те се губеха. За да предотвратя първото, аз ги пращах на групи и под прикритие на двама-трима безполови мъжеподобни бойци. Дори да се изгубеха, те имаха шанс да оживеят, понеже бях забелязал, че безполовите не могат да смилат храната самостоятелно. Те я дъвчеха дълго, а после я даваха на някой от сестрите и братята си и чак последните я поглъщаха и се насищаха. Така че загубилите се работници и войници просто загиваха от глад, а на всичко отгоре те не издържаха дори еднодневни пости. Вероятно грамадната им сила и пъргавина — особено на воините — се дължеше на някакъв бесен метаболизъм и те гинеха без храна много бързо.

Но скоро се оказа, че отрядите събирачи и ловци не се губят. Забелязах, че винаги правят засечки по дърветата или трупат камъчета, като по този начин си създават достатъчно ориентири. Оставаше най-лошото — някой убиваше народа ми. При това нямаше определена посока, от която моите хора да не се връщат, което би ми дало основание да поведа натам наказателна експедиция и да прогоня разбойниците или другите племена, които вземаха жертви от моя народ. Но дори да имах съвсем определен враг, не можех да предприема поход, без да се въоръжа добре.

Една нощ, когато Кралицата заспа след горещите, нежните, дивите и каквито други съществуват милувки и начини да се прави любов, аз, преодолявайки сладката умора, се настаних до мъждукащото огнище и начертах няколко модела хладно оръжие и проект за арбалет. Вдъхнових се дотам, че нахвърлях план за екипиране на бойците и работниците с железни шлемове и леки ризници, хрумнаха ми още неща…

На сутринта Кралицата разгледа брезовата кора с навярно неразбираемите за нея заврънкулки и сви рамене едва ли не снизходително. Целунах я по бузата — тя едновременно почти се усмихна (винаги се усмихваше „почти“, тоест само понечваше да го направи. Ах, колко им липсваше на тези устни една истинска усмивка!) и трепна ядосано, все едно ме скастри: „Не сега! Вече е ден, имам други грижи!“. Но аз не се засегнах, а отидох право при Майсторите.

Те ме разочароваха, защото не знаеха да четат чертежи. Признавам си, напсувах ги. Поне тях можех, не ми бяха никакви. Сетне си плюх на ръцете и тръгнах да им показвам какво имам предвид. До мръкване се измъчих като дявол на литургия и добре че те ми помагаха. Макар и да не разбираха какво правя, се подчиняваха — нали бях Крал. През отворите на странични коридори в работилницата надникна сигурно цялото племе да ме види. Радваха ми се и ми се чудеха.

Но не се смееха. Просто не го можеха. Но очите им — имаха Нейните очи и моята мека светлокестенява коса — блестяха почти весело.

Плодът на усилията ми беше нов модел меч, образец на секира, предназначена както за сечиво, така и за оръжие: от нея можеше да излезе и добра алебарда, и — моята гордост — арбалет.

Арбалетът биеше неточно и далеч по-слабо, отколкото очаквах, но все пак успя да забие от петнайсет крачки дебелата стрела в твърдите корени на дървото така, че мъчно я извадиха оттам. Сетне демонстрирах възможностите и на другите нововъведения. С тъпото на брадвата заковах клинци в корените и окачих на тях част от примитивните инструменти на Майсторите. После отсякох парче кора. Майсторите веднага закимаха и лицата им светнаха. После изпробвах новия меч. Всъщност това беше сабя с право острие, като част от тъпата страна имаше зъбци, три от тях до върха бяха най-издадени. Така от сабята ставаше трион, а зъбците ги исках, понеже бях мярнал веднъж едни доста набити чужденци, които имаха много дебела бронекожа. Може би не представляваха опасност, но не бе никак невероятно да срещнем подобни противници. Затова острието бе и по-тежко, макар че беше дълго малко под два лакътя. Предвиждах то да стане задължително за всеки работник извън Землянките — не пречеше, а и бе многофункционално, особено с разширената си горна част, която ставаше и за копане. Показах всичките замислени и вложени от мен в този инструмент възможности не само пред Майсторите, но и пред стълпилите се работници и войници. Те ме гледаха с недоумение. И тогава дойде Кралицата.

Забелязах, че е бясна. Студено и сдържано. И веднага се досетих защо — бях изпуснал вечерното къпане, на което се придаваше толкова голямо значение, колкото католиците отдават на причастието. Хората се отдръпваха в страх от нея. Горко ми, помислих си. Интересно, как ще постъпи?…

— Скъпа! — казах ведро. — Погледни какво нещо измислих!

И повторих всички манипулации в гробната тишина. Постепенно ми ставаше досадно. Възторгът ми увяхваше. Какво ще разбере Тя, след като рядко забелязвам погледът й да е смислен! Тя спазва вложени в генетичната й памет традиции, както компютърът изпълнява своята програма. Как не съм забелязвал, че жената, с която съм, е безмозъчна машина за власт и за правене на любов по несънувани от никой начини! Та и тя не е видяла нищо в чертежите! Поне някой от Майсторите да схване, виж, секирата я оцениха…

Все пак приключих от чист инат демонстрациите с окончателно развалено настроение. Зъл и уморен вдигнах очи към Кралицата.

Ако можех в следващия миг да потъна от срам вдън земя, сигурно вече да съм стигнал до разтопеното ядро на планетата ни. Как можах да помисля такива грозни неща за Нея!?

Тя ме гледаше с грейнало лице. А после пристъпи и ме хвана за ръцете и за миг долепи челото си до устните ми. После се извърна и посочи на хората сечивата ми. Само ги посочи. Както забелязах, заобикаляйки арбалета. И една работничка веднага скочи, хвана меча и показа как се копае с него, друг войник го размаха с инстинктивно заложените в тялото му хватки за отбрана и нападение. Един събирач пък не само насече съчките за огнището, но и подостри кол и го заби в земята.

Идеше ми да заплача от щастие.

 

Само арбалетът първата вечер не бе оценен по достойнство. Най-много му обърна внимание Кралицата, но останалите го възприеха като някаква безполезна играчка. В този миг аз отново сгреших в мнението си за нея, но моята безмълвна любима го усети и докосна каиша на прашката ми. Тутакси разбрах, че не е доволна от точността на оръжието, а не че не беше схванала предназначението му.

До следващата вечер аз го подобрих значително и застрелях с него в последните лъчи на слънцето едър гълъб, а после събрах толкова нахалство, че заредих в арбалета харпун и в здрача издърпах от потока едра попова лъжичка.

Не мога да опиша как бях възнаграден през нощта от Кралицата. Избледня дори предишната ни нощ…

 

Майсторите усвоиха бързо новата технология, дори внесоха подобрения, оптимизираха начина на производство и веднъж поощрени да фантазират — в което преуспяха далеч не всички, — блъвнаха цяла колекция разнообразни сечива, оръжия и приспособления. И все се опитваха да съчетаят в един инструмент няколко — очевидно, следвайки дадената им от мен насока.

Ловните и събираческите ни отряди престанаха да изчезват. Експедициите донасяха невероятна по количество и вид плячка. Например домъкнаха може би два тона истински вълнен плат на ивици и отрези. Той беше с красив пурпурен цвят и от него по моя заповед се уши облекло за цялото население от Землянките. Разбира се, простичко — правоъгълно парче с дупка за главата и препасвано с плетен пояс. Навън блестяхме като калинки. И много скоро появата на някой с такава дрешка предизвикваше паническото бягство на по-осъзнатите горски жители.

Вече бяхме станали истинско Кралство. И всякак се стремяхме да се превърнем в Империя.