Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (31)

IV

Нямаше никой, когато стигнах до верандата и люлеещият се стол изглеждаше съблазнително удобен. Би ми се искало да се отпусна в него и да дремна дванайсет часа.

Един лампион с абажур от жълтосин пергамент хвърляше светлината си в просторната всекидневна. Стъклените врати, които водеха от всекидневната към верандата, бяха отворени.

Когато стигнах в подножието на стълбата към верандата, чух глас и спрях: глас на жена, който беше в дисхармония с тихата лятна нощ, уханието на цветя и голямата жълта луна. Гласът беше висок и писклив. Може би беше и сърдит, а имаше и истерични нотки.

— О, млъкни! Млъкни! Млъкни! — казваше гласът. — Идвай бързо. Достатъчно приказва. Млъкни и ела.

Видях я, коленичила върху големия диван. Малкият й, побелял от напрежение юмрук, стискаше слушалката. Беше с гръб към мен. Светлината на лампата падаше право върху добре оформената й глава и подчертаваше отблясъците на гарвановочерната й коса. Беше облечена със зелени панталони с висока талия и копринена риза от същия цвят. Напомняше за картините на Варга^[1]. Беше неговият тип: дълги крака, тесен ханш, високи гърди, бърза и подвижна като живак.

— Престани! — рече тя. — Защо трябва да продължаваме до безкрайност? Просто ела. Това е единственото нещо, което се иска от теб. — И тресна слушалката.

Не мислех, че положението изисква потайност или кой знае каква хитрост, а не бях и в настроение да се превземам. Краката ми бяха нестабилни, изподран бях, и все още не ми достигаше въздух, а нервите ми бяха обтегнати като спусъка на пищова на крадец, така че влезнах в стаята, без да си правя труда да стъпвам тихо. Стъпките ми по паркета прозвучаха като миниексплозии.

Видях как гърбът й се изопна. Главата й бавно се завъртя. Погледна ме през рамо. Големите й черни очи се разшириха. Настъпи пауза, през която човек можеше да преброи бавно до десет. Не ме позна. Пред нея стоеше някой, който приличаше на занемарен моряк о парцаливи бели панталони, с дупка на едното коляно, с риза, която всяка пералня би върнала с бележка, че се извинява и покрито с мръсотия лице.

— Здравей — казах тихо. — Помниш ли ме? Аз съм Малой, приятелчето ти.

Спомни си. Пое си дълбоко въздух, стана от дивана и се изправи неуверено върху малките си, добре оформени стъпала.

— Как дойде? — попита тя. Лицето и гласът й бяха безизразни като гънките на ризата й.

— Изкачих се по скалата. Някой път, когато ти до-скучае, трябва да опиташ — отвърнах и влезнах по-на-вътре в стаята. — Полезно е и за фигурата. Не че на твоята й е необходимо.

Тя сви палеца си и се взря в него. После го захапа неуверено.

— Още не си я видял — отвърна тя.

— „Още“ ли е ключовата дума в изречението? — попитах, гледайки в нея.

— Може би. Зависи от теб.

— Така ли? — седнах. — Ще пийнем ли? Не съм мъжът, който бях. Ще видиш, че след уискито рефлексите ми ще са по-добри.

Тя се запъти през всекидневната към барчето.

— Истина ли е това за скалата? — попита. — Никой досега не се е изкачвал по нея.

— Леандър^[2] преплувал Хелеспонт, а Херо не била и на половина толкова хубава, колкото теб — отвърнах.

— Искаш да кажеш, че наистина си я изкачил? — Тя се върна с голяма чаша, пълна догоре с уиски и лед. Чашата изглеждаше много по-съблазнителна от нея, но не й го казах.

— Изкачих я — отвърнах и взех питието. — За прекрасните ти черни очи и за фигурата, която не съм видял… още.

Тя застана до мен и ме наблюдаваше как изпих една трета от съдържанието. После запали цигара с твърда като скалата, за която говорехме, ръка, извади я от червените си чувствени устни и ми я подаде.

Пръстите ни се докоснаха. Кожата й пареше.

— Сестра ти тук ли е? — попитах и оставих внимателно чашата на масичката за кафе до мен.

Тя отново разгледа замислено палеца си, после ме погледна с ъгълчетата на очите си.

— Джанет е мъртва. Умря преди две години — отвърна.

— Откакто ми го каза, направих доста открития — рекох. — Знам, че момичето, което майка ти е държала-затворено в санаториума около две години, е сестра ти Джанет. Да ти кажа ли точно колко знам?

Тя направи лека гримаса и седна.

— Ако желаеш — отвърна.

— Някои неща са предположения. Може би ще ми помагаш, докато разказвам? — рекох, като се отпуснах по-удобно в стола. — Джанет е била любимката на баща ти. И ти, и майка ти сте знаели, че той смята да й остави по-голямата част от парите си. Джанет се е влюбила в Шерил, който също е бил наясно, че тя ще наследи всичките тези пари. Шерил беше доста лъскав тип, a на теб такъв вид мъже ти харесват. Двамата сте имали тайна връзка, но Джанет е разбрала и е развалила годежа. Между вас двете е възникнал скандал. Едната от вас е грабнала ловджийската пушка. Точно тогава е влезнал баща ви. Ти ли го застреля или Джанет?

Тя запали цигара, пусна клечката в пепелника и едва тогава каза:

— Има ли значение? Аз бях, ако те интересува.

— По същото време в къщата е имало сестра — Анона Фрийдландър. Защо беше там?

— Майка ми не беше много наред — отвърна тя просто. — Смяташе, че и аз не съм, така че убеди татко, че имам нужда от грижи и изпрати сестра Фрийдландър да ме шпионира.

— Сестра Фрийдландър е искала да извика полицията, когато ти си застреляла баща си, нали?

Тя кимна и се усмихна. Усмивката не достигна до безизразните, черни като катран очи.

— Майка каза, че ще ме затворят, ако се разбере, че съм го застреляла. Сестра Фрийдландър се държеше като глупачка. Майка я взе обратно в санаториума и я затвори. Това беше единственият начин да я накараме да мълчи. После Джанет настоя да затворят и мен и майка трябваше да се съгласи. Изпрати ме тук. Това е нейната къща. Джанет си мислеше, че съм в санаториума. После разбра, че не съм, но не знаеше къде съм. Мисля, че това е била причината да ти пише. Смятала е да те помоли да ме намериш. После сестра Фрийдландър получи инфаркт и умря. Това беше прекалено удобен случай, за да го пропуснем. Майка и Дъглас занесоха тялото й в Крестуейс. Майка казала на Джанет, че искам да я видя и тя отишла в санаториума. Затворили я в стаята на сестра Фрийдландър, а нея сложиха в леглото на Джанет. Идеята беше страхотна, не мислиш ли? Повиках д-р Бюли, който живееше наблизо. Не се сети, че мъртвата жена не е Джанет и подписа смъртния акт. След това беше лесно. Изпълнителите на завещанието не заподозряха нищо и аз получих парите. — Тя се наклони, за да изтръска пепелта от цигарата и продължи със същия равен, безразличен глас. — Онова, което ти казах за Дъглас, беше истина. Това влечуго тръгна срещу мен, опита се да ме изнудва и ме накара да купя „Дрийм Шип“. Камериерката на Джанет също ме изнудваше. Тя знаеше, че Джанет не е умряла. После се появи ти. Мислех, че ако ти разкажа част от историята, Дъглас ще се уплаши, но не стана така. Той искаше да те убие, но аз не му позволих. Идеята да отидеш в санаториума беше моя. Не мислех, че ще измъкнеш Джанет оттам. Щом разбрах къде се намира тя, накарах хората на Шерил да я доведат тук.

— Твоя ли беше идеята да застрелят бащата на сестра Фрийдландър?

На лицето й се изписа отвращение.

— Какво друго можех да направя? Ако той ти беше казал, че тя е имала болно сърце, щеше да разбереш каква е работата. Бях изпаднала в паника. Помислих си, че ако го убием и успеем да измъкнем досието й от полицията, ще можем да продължим. Но сега ми се струва безнадеждно.

— Значи Джанет е тук?

Тя вдигна рамене.

— Да, тук е.

— И ти се опитваш да решиш какво да правиш с нея?

— Да.

— Нещо да ти е хрумнало?

— Може би.

Допих питието си. Имах нужда.

— Ти си застреляла Шерил, нали? И си подпалила кораба?

— Доста неща си научил.

— Ти го направи, нали?

— Ами да. Знаех, че ще ме предаде, ако полицията го хване. Така или иначе, той вече беше неудобен. Много забавно беше да подпаля тоя кораб. Винаги съм го мразила. Добре ли гореше?

Казах, че е горял много добре.

Седяхме известно време като се гледахме.

— Чудя се нещо — рече неочаквано тя. — Не бихме ли могли да станем съдружници? Струва ми се толкова безсмислено да давам всичките тези пари на някакви мухлясали дърти учени. Трябва да са останали почти два милиона.

— И как ще станем съдружници?

Тя захапа палеца си и се замисли как щяхме да станем съдружници.

— Разбираш ли, тя ми е сестра. Не мога да я държа дълго тук. Ако научат, че е жива, ще загубя парите. По-добре би било да умре.

Не отговорих нищо.

— Три или четири пъти отивах там с пистолет — продължи тя след дълга пауза. — Но всеки път, когато се канех да натисна спусъка, нещо ме спираше. — Погледна ме и каза: — Ще ти дам половината от парите.

Загасих цигарата си.

— Да не би да предлагаш аз да го направя?

Този път празната й усмивка стигна до очите.

— Помисли си какво би могъл да направиш с толкова пари.

— Мисля, но още не съм ги получил.

— О, ще ти ги дам. Още сега ще напиша чек.

— Винаги можеш да анулираш чека, след като вече съм ти свършил работата, нали? Можеш да ме застреляш, както застреля Шерил — рекох и й хвърлих един от тъпите си погледи.

— Когато кажа нещо, го правя, а когато обещая нещо, го изпълнявам — отвърна търпеливо тя. — А освен топа, можеш и да ме имаш.

— Мога ли? — опитах се гласът ми да не прозвучи толкова неентусиазирано, колкото се чувствах. — Чудесно — станах. — Къде е тя?

Тя ме погледна, лицето й беше безизразно, но някъде горе на лявата й буза един нерв започна да трепка.

— Ще го направиш ли?

— Не виждам защо не. Дай ми пистолета и ми кажи къде е тя.

— Не искаш ли първо да напиша чека?

Поклатих глава.

— Вярвам ти — отвърнах и се надявах, че не съм прекалил с тъпия поглед.

Тя посочи една врата в другия край на стаята, която беше точно срещу вратата към верандата.

— Там е.

Станах.

— Тогава ми дай пистолета. Трябва да изглежда като самоубийство.

Тя кимна.

— Да, мислех си за това. Нали… нали няма да й причиниш болка?

Сега в очите й се появи празнота. Умът й сякаш беше някъде далеч.

— Пистолетът — повторих и я докоснах.

— О, да — тя потръпна, намръщи се и се огледа разсеяно. — Беше някъде тук. — Нервът подскачаше като жаба под кожата й. — Мисля, че трябва да е в чантата ми.

Чантата беше в едно от креслата. Тя се насочи натам, но аз я изпреварих.

— Не си прави труда — рекох. — Аз ще го взема. Седни и се успокой.

Взех чантата и отворих закопчалката.

— Не я отваряй, Малой! Обърнах се бързо.

На прага на верандата стоеше Менфред Уилет. В ръката му имаше автоматичен пистолет, който беше насочен към мен.