Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (1)

I

Беше една от онези горещи, безветрени юлски утрини — приятни, ако си по бански на плажа с любимата си блондинка, но трудно поносими, ако си затворен в офис, какъвто бе случаят с мен.

Звукът на сутрешното движение по булевард „Оркид“, бръмченето на самолетите, кръжащи над брега, и отдалеченият шум на вълните нахлуваха на талази през отворените прозорци. Климатичната инсталация, скрита някъде в недрата на Оркид Билдингс, се справяше успешно с покачващата се температура. Слънчевата светлина, гореща и златиста, образуваше фигури по килимчето в офиса, което Пола беше купила, за да впечатли клиентите, и което все ми се струваше прекалено скъпо, за да си позволя да стъпя върху него.

Седях зад бюрото, по чиято хоризонтална повърхност бях разхвърлял няколко стари писма, които би трябвало да убедят Пола, ако внезапно влезеше, че работя. Чаша уиски със сода, достатъчно силно, за да пропука и бетон, се бе сгушила зад две внушителни юридически книги и ми иззвъняваше с ледчетата си всеки път, когато се пресегнех да я взема.

Изминали бяха точно три години и половина, откакто бях основал „Юнивърсъл Сървисиз“ — организация, която се нагърбваше с всякаква работа — от обучаване на пуделче до премахването на изнудвача, който смуче парите на клиента ни. Тя очевидно обслужваше главно милионери, щом като доходите ни нарастваха, което пък означаваше, че в Оркид Сити милионерите бяха почти толкова многобройни, колкото песъчинките на плажа. През тези три години и половина ние се забавлявахме, впускахме се в различни игри, заемахме се с какви ли не случаи, дори убийство се бе явило по пътя ни досега и направихме малко пари.

През последните няколко дни бизнесът ни беше спокоен като стара мома, която яде симид по време на някаква лекция. Рутинни случаи естествено имаше, но с тях се занимаваше Пола Бенсинджър. Само когато нещо необикновено подадеше глава, започвахме да действаме аз и моят помощник Джек Кермън. Но нищо необикновено не бе подало глава, така че ние просто си седяхме, чакахме, изпразвахме бутилка уиски и се нравехме пред Пола на заети.

Джек Кермън, висок, слаб и елегантен, с широк побелял кичур в иначе черната му гъста коса и с мустаци а ла Кларк Гейбъл, се беше изтегнал в предназначеното за клиенти кресло, разтриваше челото си с ледената чаша уиски със сода и почиваше. Безупречен в маслиненозеления си летен костюм, с вратовръзка на жълти и червени райета и с тесни стъпала, обути в бели обувки от шевро с тъмнозелени езици, той приличаше досущ на излезнал от страниците на „Искуайър“^[1].

След надвисналата над нас продължителна тишина той каза:

— Каква мадама! Махни й ръцете и тя би сразила Венера. — Той се размърда и зае по-удобно положение, после въздъхна: — Бих искал някой да й е махнал ръцете. Човече! Толкова недостъпна! А аз бях достатъчно глупав да си помисля, че е лесна плячка.

— Не ми разказвай — примолих се, посягайки към чашата си. — Това начало обещава познат край. Последното нещо, което ми се слуша в сутрин като тази, е откъс от любовния ти живот. Предпочитам да прочета Крафт-Ебинг^[2].

— Тоя стар козел с нищо няма да ти помогне — отвърна Кермън презрително. — Писал си е всичките историйки на латински.

— Би се учудил колко много хора са научили латински само за да разберат какво е казал. На това му викам да улучиш с един куршум два заека.

— Така че ни връща право към моята блондинка — каза Кермън, като изтегна напред дългите си крака. — Налетях на нея снощи в магазина на Барни.

— Не се интересувам от блондинки — отговорих твърдо. — И вместо да седиш тук и да приказваш за жени, би трябвало да си навън и да се опитваш да намериш някой клиент. Понякога се чудя за какво ли, по дяволите, ти плащам.

Кермън се замисли по въпроса. Лицето му придоби изненадано изражение.

— Наистина ли искаш да се заемем с нещо? — попита той накрая. — Мислех, че идеята е да оставим Пола да върши цялата работа, а ние да си живеем на неин гръб.

— Такова е общото положение, но няма да е лошо от време на време и ти да правиш нещо, за да заслужиш, че те държа тук.

Кермън изглеждаше успокоен.

— Да. От време на време. За момент си помислих, че имаш предвид точно сега. — Той отпи от уискито си и затвори очи. — Та за тази блондинка, дето се опитвам да ти кажа. Най-страхотното парче, което съм виждал. Когато се опитах да й уредя среща, тя ми рече, че не тичала подир мъже. Знаеш ли к’во й отвърнах?

— Какво й отвърна? — попитах, защото така или иначе щеше да ми каже, а ако не му слушах лъжите, кой щеше да слуша моите?

— Лейди — изчуруликах — може и да не тичате подир мъже, но и капанът за мишки също не трябва да тича след мишките. Остроумно, нали? Е, това я разби, Няма нужда да ме гледаш толкова отегчено. Ти може и да си го чувал вече, но не и тя и направо я зашеметих.

После, преди да успея да скрия уискито със сода, вратата се отвори и нахълта Пола.

Пола беше висока, тъмна сладурана с хладни, сериозни кафяви очи и фигура, която поражда идеи — само че това си бяха мои идеи, а не нейни. Схващаше бързо и беше безпощадно действен и неуморим работник. Тя беше човекът, който ме окуражи да създам „Юнивърсъл Сървисиз“ и ми зае парите, за да се оправя през първите шест месеца. Единствено на нейната способност да се справя с административната страна на работата се дължеше успехът на начинанието. Ако аз бях мозъкът на предприятието, за нея можеше да се каже, че е гръбнакът му. Без Пола организацията би се разпаднала за седмица.

— Нямате ли нещо по-добро за вършене от това да си седите и да пиете? — запита тя и се намести до бюрото, като ме гледаше осъдително.

— А какво по-добро има за вършене? — попита Кермън леко заинтригуван.

Тя му хвърли унищожителен поглед и отново насочи искрящите си кафяви очи към мен.

— Всъщност ние с Джек тъкмо се готвехме да излезем, за да потърсим някаква работа — рекох и припряно бутнах назад стола си. — Хайде, Джек. Да вървим да видим какво можем да намерим.

— И къде смятате да търсите? В бар „Финеган“? — попита презрително Пола.

— Това е страхотна идея, мърморанке — отвърна Кермън. — Може би „Финеган“ ще има нещо за нас.

— Преди да тръгнете, може би ще искате да хвърлите един поглед на това — каза Пола и размаха продълговат плик под носа ми. — Портиерът току-що го донесе. Намерил го е в един от джобовете на онзи стар тренчкот, който ти така щедро му подари.

— Нима? — рекох, като взех плика. — Странно. Не съм обличал този тренчкот повече от година.

— Пощенското клеймо потвърждава думите ти — каза Пола със зловещо спокойствие. — Писмото е пуснато преди четиринайсет месеца. Предполагам, че не би могъл да го сложиш в джоба си и да забравиш за съществуването му? Ти не би могъл да направиш такова нещо, нали?

Писмото беше адресирано до мен с четлив женски почерк и не беше отваряно.

— Изобщо не си спомням да съм го виждал — казах.

— Като се има предвид, че ти изглежда не си спомняш нищо, освен ако не съм ти напомнила, този факт не ме учудва — отвърна язвително тя.

— Един ден, моя малка харпийо — отбеляза мило Кермън, — някой ще се завърти и ще те плесне по задника.

— Това няма да я спре — казах аз, докато отварях плика. — Вече съм опитвал. Прави я още по-лоша. — Мушнах вътре два пръста и извадих лист хартия за писма и пет стодоларови банкноти.

— Великомъчениче Петре! — възкликна Кермън, изправяйки се на крака. — Дал си това на портиера?

— Не започвай и ти — рекох и зачетох писмото.

КРЕСТУЕЙС

ФУТХИЛ БУЛЕВАРД

ОРКИД СИТИ

 

15 май 1948

Бихте ли били така любезен да дойдете да се видите с мен на посочения адрес утре в три следобед? Нетърпелива съм да получа доказателства срещу един човек, който изнудва сестра ми. Разбрах, че се занимавате с такива случаи. Моля, приемете това писмо като поверително и спешно. Прилагам петстотин долара хонорар.

ДЖАНЕТ КРОСБИ.

Настъпи дълга и болезнена тишина. Дори Джек Кермън нямаше какво да каже. Ние разчитахме на препоръките, за да навлезем в бизнеса, а задържането на петстотин долара, които принадлежаха на вероятен клиент, цели четиринайсет месеца, без дори да го подозираме, не беше начинът, по който бихме могли да получим препоръки.

— Спешно и поверително — измърмори Пола. — След като го е държал в себе си четиринайсет месеца, дава го на портиера да го покаже на всичките си приятелчета. Страхотно!

— Млъкни! — изръмжах й. — Защо не се е обадила да поиска обяснение? Трябва да е предположила, че писмото се е загубило. Чакайте малко. Тя е мъртва, нали? Една от сестрите Кросби умря. Джанет ли беше?

— Мисля, че да — отвърна Пола. — Скоро ще разбера.

— Изрови и всичко, което имаме за Кросби.

Когато тя беше вече в предната стая на офиса, казах:

— Сигурен съм, че е мъртва. Предполагам, че ще трябва да върнем тези пари на наследника й.

— Ако го направим — възрази Кермън, който винаги с нежелание се разделяше с пари, — пресата маже да раздуха случая. Такава история ще бъде страхотна реклама за начина, по който си вършим работата. Ще трябва да обмислим всяка наша стъпка, Вик. Може би ще е по-умно да задържим парите и да си замълчим.

— Не можем да го направим. Ако не сме били полежи, то поне нека бъдем честни.

Кермън отново се отпусна в креслото.

— По-добре ще е да не разлайваме кучетата. Кросби е в нефтения бизнес, нали?

— Беше. Мъртъв е. Застрелял се е неволно преди около две години. — Взех ножа за разрязване на писма и започнах да пробивам дупки в попивателната хартия. — Мъчи ме мисълта как съм могъл да оставя писмото в тренчкота. Никога няма да го разбера.

Кермън, който познаваше Пола, се усмихна съчувствено.

— Сръгай я в ребрата, ако натяква — посъветва ме услужливо той. — Колко се радвам, че не се е случило на мен!

Продължих да пробивам дупки в попивателната до момента, в който Пола се върна с куп изрезки от вестници.

— Умряла е от сърдечна недостатъчност на 15 май, същия ден, в който е написала писмото. Нищо чудно, че не ти се е обадила — каза тя, затваряйки вратата.

— Сърдечна недостатъчност? На колко години е била тогава?

— На двайсет и пет.

Оставих ножа и потърсих пипнешком цигара.

— Струва ми се, че е била твърде млада, за да умре от сърдечна недостатъчност. Както и да е, дай да видим с какво разполагаме. Какво носиш?

— Не е много. Повечето вече го знаем — отвърна Пола, която бе приседнала на ръба на бюрото. — Макдоналд Кросби е натрупал милионите си от нефтения бизнес. Бил е твърд, противен стар квакер, тесногръд колкото си щеш. Женил се е два пъти. Джанет, с четири години по-голяма от сестра си, е била от първата му жена, Морийн — от втората. Оттеглил се е от бизнеса през 1943 и се е установил в Оркид Сити. Преди това е живял в Сан Франциско. Момичетата са толкова различни, колкото може да бъде. Джанет е била прилежна и е прекарвала повечето време, рисувайки. Няколко от работите й с масло са изложени в „Артс Мюзиъм“. Изглежда е била доста талантлива, обичала е самотата и е имала чепат нрав. Морийн е красавицата на семейството. Тя е буйна, вятърничава и разпусната. До самата смърт на Кросби все е попадала на първите страници на вестниците, забъркана в някой скандал.

— Какви скандали? — попитах.

— Преди около две години блъснала човек и го убила на Сентър Авеню. Слуховете разправят, че е била пияна, което е твърде вероятно, като се има предвид, че е пиела като смок. Кросби подкупил полицията и тя се измъкнала с доста голяма глоба за опасно шофиране. После яздила веднъж кон по булевард „Оркид“ гола-голеничка. Някой си се хванал на бас с нея, че няма да посмее да го направи, но тя го направила.

— Нека се разберем — включи се Кермън развълнувано, — конят ли е бил гол-голеничък или момичето?

— Момичето, глупако!

— Къде съм бил аз, бе, та не съм я видял?

— Изминала е само петдесет ярда, преди да я арестуват.

— Ако съм бил наблизо, нямаше да измине и толкова.

— Не бъди вулгарен и млъкни!

— Е, тя наистина изглежда подходящ обект за изнудване — отбелязах.

Пола кимна.

— Знаеш за смъртта на Кросби. Чистел е някакъв пистолет в кабинета си, а той случайно гръмнал и го убил. Оставил е три четвърти от състоянието си на Джанет без никакви уговорки, с които да я обвързва, и една четвърт на Морийн — на вяра. Когато Джанет умира, Морийн наследява всичко и изглежда си променя характера. Откакто е загубила сестра си, нито веднъж не е била обект на пресата.

— Кога е умрял Кросби? — попитах.

— През март 1948. Два месеца преди Джанет.

— Много удобно за Морийн.

Пола повдигна вежди.

— Да. Джанет е била силно разстроена от смъртта на баща си. Никога не е била много устойчива и пресата твърди, че шокът я е довършил.

— Все едно, пак е много удобно за Морийн. Не ми харесва тая работа, Пола. Може би съм твърде подозрителен. Джанет ми пише, че някой изнудва сестра й и точно тогава внезапно умира от сърдечна недостатъчност, така че сестра и наследява парите й. Това е прекалено удобно, по дяволите.

— Не виждам какво можем да направим — рече Пола, като се мръщеше. — Не можем да представляваме мъртъв клиент.

— О, напротив, можем. — Потупах петте стодоларови банкноти. — Или трябва да върна тези пари на наследничката й, или да се опитам да ги заслужа. Мисля, че ще се опитам да ги заслужа.

— Четиринайсет месеца са много време — отбеляза Кермън колебливо. — Следата ще е студена.

— Ако има следа — каза Пола.

— От друга страна — продължих, като бутнах назад стола си, — ако около смъртта на Джанет има нещо гнило, четиринайсет месеца осигуряват приятното чувство за сигурност, а когато се чувстваш сигурен, не си нащрек. Мисля, че ще се обадя на Морийн Кросби и ще видя как й харесва харченето на парите на сестра и.

Кермън изпъшка.

— Нещо ми подсказва, че краткият период на почивка е приключил — рече той тъжно. — Така си и знаех — твърде хубаво беше, за да продължи дълго. Сега ли да започвам да работя или да чакам да се върнеш?

— Чакай да се върна — казах, на път към вратата. — Но ако си си уредил среща с капана за мишки, съобщи й да иде да си потърси друг мишок.