Константин Величков
Черногорска майка

Над върховете каменисти

тегнее още нощний мрак.

Дъбът столетний, гъстолисти

кат някой страшен чер призрак

скрипти и пъшка в тъмнината.

Пресичан дрезгав кучи лай

смущава само тишината,

надвиснала над целий край.

 

На прагът майката е права,

на пустия и тъмен праг;

стои сама, навела глава

и чака. — Чака син юнак.

Цял месец става тъй го чака —

и плаче, и не спи нощя,

и заран рано става в мрака,

и моли се за него тя.

 

Кръвта се лей… кипи войната;

от всички крайща на светът

юнаците под знамената

се стичат, бият се и мрат.

Но няма нейний син в борбата,

не иде неин Йово мил

и горзен носи слух мълвата,

че роду си е изменил.

 

Със тез, от Цариград що идат,

и Йова нейни може би

всред них очите й ще видят,

какъвто в своите молби

го й тя дене — ноще мечтала:

и здрав, и хубав, и юнак,

и с тоя лик е разпръсвала

тежащий на сърцето й мрак.

 

В минутно кратко заблужденье

той може би е само бил,

но свойта майка с умиленье

и родний край е той спомнил.

И вярва тя, че ще го види,

че ври юнашка в него кръв

и ако с дирните той иде,

във битките ще бъде пръв.

 

С примряло сърце гледа в мракът:

те идат по широкий друм,

над тях се гордо вей байракът

и чуй се весел вик и шум.

Вървят те стройни с бързи крачки,

във милата са веч страна.

От песни весели, юначки

бърдата, целий край екна.

 

Край майката безмощна, бледа

минуват: един по един

ги жално — жално тя изгледа.

„Де й Йово, Йово, моят син?“ —

извика и застана няма.

Из редовете чу се глас:

„Не чакай, майко… Йово няма

да бъде нивга между нас…“

 

„За сребро, за жена забрави

и тебе той, и род, и княз

и глух, и хладен го остави

на славата гръмливий глас.

Но няма вече да безчести

кръвта на своите бащи.

Майко, ризикът ти злочести

с кръвта си той го изплати…“

 

В мъглата мрачна и студена

дъбът се чуе как скрипти.

Майката стои вцепенена.

„О, Йово, майка си уби

и тя не мреше теб да чака!…“

Примря гласът й. В същий миг

слогна се нещо тамо в мрака

и веч ни глас се чу, ни вик…

* * *

Низ село, пред черно носило,

със бавни крачки поп върви

и кади с сребърно кадило,

молитва с жален глас мълви:

„Бъди ни, боже, ти защита,

над всеки черногорец бди

и всяко сърце, що залита,

във правий път го въведи!…“

 

Пловдив, 1884