Константин Величков
Просяк

Торба и тояга, торба и тояга…

по цял ден се скитам из прахът, калта.

Пече ли слънцето, порой ли наляга,

влача се едноман и само нощта

на моята снага, и тъй веч изгнила,

подлива по малко от своят елей.

Но щом е на изток зората избила

и в гъстото храстье славеят запей,

сънят, този дар на природата — майка,

отбягва от мене — костите болят.

И ставам, и цял ден низ пътя се вайкам.

Ръце ми треперят, крака ми тежат.

Но нямя пак друго какво да се прави:

у дома край къта старата лежи.

Ех, боже, прости ме, едва л’ ще оздрави,

но мен като камък на сърце лежи…

Да, аз судни мъки със нея патих:

но вижда се, богу аз много съгреших…

Тъй съдено било: на стари години

с просия да мина тоз мътния свет…

А тъй ли то беше, когато в младина

аз, пълен с надежди, сал гледах напред!…

Три сокола — сина войната грабна ми,

къщица, добитък и всичко хвръкна.

Аз все се надявах и мислех: не сами

в тоз свят ний остаяме, има една

и силна, и щедра ръка да помага,

има и добри приятели, но

тез мои надежди ойдоха наврага

и мен ми остана веч само една:

торба и тояга, торба и тояга!

 

Кюстендил, юлий 1883