Константин Величков
И вярвахме ний…

И вярвахме ний… и тая вера

тъй непоколебима беше в нас!

„Народ нещастен, роб презрен довчера,

възкръснал и свободен!…“ О, тогаз

ний казвахме с вяра силна, гореща,

че тая вест всъде с възторг се среща

кат ново тържество на волността,

и в таз си вяра всякое съмненье

ний бихме счели черно престъпленье,

пред нас, пред бога, пред света!

 

Но кой в съмненье би поклатил глава

в тържестевните тез велики дни?

И смел, и дерзък би казал тогава:

„За нази нови готвят се злини,

Европа се яри и негодува

затуй, че мъченикът-роб празнува

пиленьето на свойте железа;

над нас се грозно бурята събира

и злобата ръцете си простира

да окове пак нашта свобода!“

 

И казвахме: зари се черната зла бездна.

Зад блясъкът на мстителнийт меч

с теглата на Севастопол изчезна,

и нашта свобода навеки веч

изтри срамът, позорът на Европа.

На връх Балканите, на връх Родопа

към българинът волен, горд и прав,

застал под знамето на свободата,

отвсъде носи се под небесата

сърдечен нему и горещ поздрав.

Би проговорило над нас небето

и бихме чули ний отгоре глас,

и в вярата, що грейше ни във сърцето,

гордо презрели бихме го тогаз;

и бихме ний възнегодували,

и бога бихме го лъжец назвали,

ако — във тия дни на възишенье,

изпълнен със горчиво съжаленье —

всезнающ би предсказал нам Берлин!

 

Т. Пазарджик, декемврий 1878