Беа Нади
От светлина родени (3)

Наблюдавайки изхвърлянето на пепел и камъни от вулкана и тичащите да се спасяват хора, Аниор тежко въздъхна. Отново беше принуден да унищожава растения и животни, за да накаже хората. Сред тях щяха да загинат също немалко невинни души. Нямаше природно бедствие с избирателно действие. Стихията е сляпа сила, която помита по пътя си и малкото дете, и стареца, и добрия, и лошия.

Това изригване щеше за пореден път да отвлече вниманието на хората от този край от мераците им за разправии със съседите им. Следвайки съвета на Камъка на мъдростта, Аниор се бе решил на този експеримент. Стараеше се да пренасочи разрушителната енергия на хората, като не им дава възможност да помислят за взаимно унищожение. Създадеше ли се някъде силно напрежение между отделните племена, веднага следваше или земетресение, или наводнение, или ураган. И хората трябваше да изграждат наново каквото бяха създали, да гладуват поради унищожените реколти и да тъгуват по загиналите си близки.

Прилагаше тази тактика от доста време, но все още хората не бяха разбрали връзката между желанието си за война и природните катаклизми. Някой явно трябваше да ги подсети. От известно време насам Аниор обмисляше да им прати пророк. Но още не се беше спрял на определен вариант на посланието, което той трябваше да носи. А и не желаеше той да изглежда като пратеник на боговете, подобно на тези, които познаваше от Земята. Не искаше никакви човекобогове.

— Приключихме с приготовленията — прекъсна мислите му Накирас.

— Добре, Накирас. Можеш вече да си почиваш.

Рутезът говореше за утрешния празник. Този бивш пратеник на Тимон се оказа великолепен организатор и помагаше на Нериф. Поемаше вътрешната организация на живота в тази смесена общност от диаба и рутези. Така Нериф имаше повече време да помага на Аниор при управлението на планетата. Заедно с Гивок той му беше най-добрият съветник и Аниор се консултираше с него за всички важни неща.

Изправи се и се обърна към работещите в централата:

— Стига за днес. Време е за почивка. Нека останат само дежурните.

Хвърли кратък поглед към Нериф — щеше да бъде дежурен на празника. Сам бе пожелал така, както и много пъти преди, когато другите се отдаваха на забавление. Сърдечният център на Аниор се сви от съчувствие. Познаваше добре болката на Нериф, но не можеше да му помогне. Не беше в състояние да забрави Сатара.

Измина много време, откакто Сатара се беше слял с Веова и те отново се бяха превърнали в същество от високо ниво. Но споменът за прегръдката му, за закачките му, за пламенната и нежна любов бяха останали живи в Аниор. Както и споменът за това върховно щастие, когато душите им се отделяха от техните тела и се допираха до Онова — Незнайното и Неразбираемото. Знаеше, че нямаше да преживее същото с никой друг, и обикновената любов между астралните същества не го привличаше.

А Нериф търпеливо изчакваше — все с надежда. Когато виждаше тъжните му очи, Аниор започваше да мрази себе си. Нериф го обичаше с цялата си душа, а той не можеше да възнагради тази преданост и любов. Аниор освен спомените си за Сатара се радваше и на любовта на Боар — второто си Аз. А Нериф не знаеше, че също е Делен и че някъде на горното ниво имаше теор, който мечтае за него. Беше съвсем сам и това правеше този отказ от страна на Аниор още по-жесток.

Почувствал погледа на Аниор, Нериф повдигна глава. Разбра мислите му и отново сведе очи. Не желаеше да го притеснява. Отдавна престана да се отдава на мечти. Аниор утре щеше да поздрави подчинените си за празника и след като другите се оттеглеха в зоната на любовта, той щеше да се премести в зоната за почивка. Там щеше да се разхожда в любимата си гора с бука на Боар и дъба на Сатара и да потъне в спомените си. Нериф нямаше шанс в борбата за приоритет пред тези дървета и постепенно ги намрази. Отбягваше да посещава Аниор, когато той се намираше в заключената си зона за почивка.

Обръщайки се отново към прекъснатите си наблюдения, Аниор видя пожара, който бе обхванал голяма част от планинския склон. Лавата си проправяше път. Щеше да засегне и селото в подножието на планината и да се разлее чак по равнината. Всичко наоколо щеше да изгори.

Но в тази област природата бързо се възстановяваше. Земята беше плодородна, в планината имаше много метали и хората щяха да се върнат.

Тогава му хрумна една идея. Какво ще стане, ако премести гората си там? Да я превърне в истинска жива гора? Щеше да се различава от околната растителност и да направи впечатление. Би могъл да я превърне в свещено място, да я свърже с това изригване. И да я използва за слизането си на Аритан. Все някой щеше да го усети там и така можеше да всява малко страх у хората. Имаха нужда от този страх, за да не се отпускат прекалено. Може би тогава вече нямаше да се налага вулканът да изригва толкова често.

Потънал в мислите си, той не усети, че бе станало късно. Когато Нериф го докосна леко по рамото, Аниор се стресна.

— Време е да почиваш, Аниор, аз ще се погрижа за останалото.

Аниор го погледна с благодарност. Облегна се назад към него и погали нежно ръката му. Нериф му се усмихна щастлив. Рядко Аниор показваше чувствата, които изпитваше към Нериф. Не искаше да събуди напразни надежди у него. Стана и напусна централата.

* * *

Празникът беше отминал и Нериф се излегна в току-що създадената от него обстановка в зоната за почивка. Приличаше на стая, пълна с облаци. В средата имаше един тъмночервен голям облак, който му служеше за легло. А наоколо се носеха малки, кълбовидни облачета в най-различни цветове.

Не беше уморен, но нямаше какво да прави. Имаше право на този свободен ден и трябваше да го прекара някак. Другите още не се бяха възстановили напълно след буйно проведения празник и той не искаше да ги безпокои.

Някой поиска разрешение за влизане в личната му зона. Нериф го даде, без да обърне внимание кой щеше да го посети. Нямаше нищо против да си побъбри с който и да е.

Зарадван, но учуден, видя Аниор. Не се бе надявал да е той.

— Много възбуждаща атмосфера си си създал — каза Аниор усмихнат, побутвайки едно от облачетата встрани.

— Помага ми да възстановявам силите си — отговори Нериф и се протегна върху големия облак. — Не обичам да спя върху камъните, както ти в твоята гора.

— Скоро няма вече да спя в нея — въздъхна Аниор тъжно и седна на края на големия облак.

Нериф го погледна учуден.

— Защо?

— Реших да я сваля на планетата. Затова и дойдох. Исках да разбера дали одобряваш идеята ми.

Аниор разказа накратко какво бе намислил. Но Нериф толкова бе завладян от това неочаквано решение, че не можа да се концентрира върху проблемите за духовното развитие на аританите. Сядайки, той улови Аниор за ръце и попита:

— Ще се лишиш от любимото си място за почивка? А дърветата на Боар и Сатара? И от тях ли ще се лишиш?

Аниор се сви леко от мъка и подбутна с крак близко облаче. Тихо отговори:

— Не мога да ги извадя от матрицата. Освен това е време да започна да се оправям без тях. — Аниор се засмя тъжно. — Ще трябва да измисля нещо ново. Мога да си правя облаци като теб.

Нериф го прегърна и го свали до себе си на големия облак. — Я опитай как се лежи на тях. Много е хубаво.

Имаше чувството, че ще се пръсне от радост. Аниор щеше да се откаже от гората си! Нямаше да прегръща вече всеки ден тези проклети дървета!

— И какви меки възглавници си имам! — продължи Нериф на глас. Той грабна едно облаче и го метна към Аниор. Аниор го хвана и го върна обратно. Не проумяваше откъде е това добро настроение на Нериф, но реши да си поиграе с него. Вдигна ръка, за да отбие следващия налитащ към него облак, когато той се разпръсна. Хиляди малки снежинки се вдигнаха и посипаха наоколо. Учуден, Аниор се взираше в тях, а Нериф подхвана със смях още един. Коленичи на големия облак до Аниор и го метна. Аниор бързо се премести и облачето се удари до него. Хвърли се с един скок към купчината в единия край на този своеобразен диван и се въоръжи. Гонейки се из малкото помещение, двамата с Нериф се целеха непрекъснато и скоро всичко наоколо побеля. Вкопчени един в друг, те се търкаляха на големия облак и се смееха.

Решавайки, че Нериф има нужда от една победа, Аниор се предаде. Оставяше се приятелят му да го тушира върху големия облак и да го притисне с цялата си тежест.

— Преборих те — шепнеше Нериф в ухото му и се отпусна върху него. Аниор леко го погали по гърба и също престана да се напряга, за да си почине. Почувства как Нериф нежно го милва по страните, как го прегръща през кръста и се притиска до него. Горещи вълни преминаха през тялото му и чак тогава Аниор осъзна какво ставаше. Извика:

— Не, Нериф, недей!

Но той не пожела да го пусне. Техните трептения бързо се съгласуваха и Аниор вече не можеше да спре процеса, обхванал цялото му тяло. Само изстена и се предаде на ласките на Нериф и на астралната си природа. Тя караше центъра му на съгласуване да трепти все по-бързо и тялото му да трепери. Накрая това трептене се прехвърли в центъра на волята; Аниор забрави за всичко и стенеше от удоволствие. Изживяваше за първи път любовта така, както я изживяваха диабата.

 

Идвайки бавно в съзнание, Аниор се измъкна от прегръдката на Нериф. Сви се в единия ъгъл на помещението, изтощен и изпълнен с болка. Поръча хранителна смес и за себе си, и за Нериф и се отдаде на надигащите се спомени. Колко различно беше това, което се случи току-що, от любовта, която изживяваше заедно със Сатара! Имаше само страст и телесно удоволствие. Нямаше го откъсването на душата, нямаше докосване до Онова Всепроникващо и Всесъществуващо. Усещайки празнина у себе си, Аниор затъгува с все сила по това върховно щастие.

 

Нериф се събуди щастлив. Поемаше през всичките си пори хранителната смес и възстановяваше силите си. Това, за което бе мечтал, откакто се запозна с Аниор, накрая го бе постигнал. Обърна се, за да сподели радостта си с него, и видя, че лежи сам на облака. Учуден се огледа. Когато видя Аниор притиснат до ъгъла, обграден не само от розовата хранителна смес, но и от гъстия червен облак на тъгата, той извика смаян:

— Аниор, какво ти става?

Искаше да се хвърли към него и да го прегърне, но погледът на Аниор го спря. Неспособен да разбере, Нериф само го гледаше.

— Искам да те помоля за нещо — започна Аниор накрая, — никога не повтаряй това, което направи днес.

Болка сви сърдечния център на Нериф и остатъкът на чувството му за щастие се изпари в пространството.

— Но защо, Аниор? Беше толкова хубаво. Знам, че и на теб ти хареса. Отдавна имаше нужда да се освободиш от напрежението в тялото си.

Аниор покри лицето си с ръце. Постоя така и после отново ги свали. Нериф се сви от болката, която видя в очите му.

— Може би си прав за тялото ми — отговори тъжно Аниор, — но не си прав за душата ми. Ти разкъса раната, зараснала бавно и мъчително, с двете си ръце.

И след като се успокои още малко, добави тихо и пълен с мъка:

— Успя да посееш надеждата за щастието, което някога изживявах заедно със Сатара, но то остана на недостъпни висини. И сега мъката по това чувство разкъсва душата ми. Не напразно избягвах да се любя с теб. Исках да спестя и на теб, и на себе си това разочарование.

Нериф притегна колене към тялото си и се обви на свой ред в облак от червена мъгла. Преди имаше поне надежда, че някога може да направи Аниор щастлив, а сега и тя се бе изпарила. Потъна в дълбоко самосъжаление.

А Аниор го гледаше със съчувствие, но не можеше да му помогне. Трябваше първо да излекува собствената си рана. Стана и напусна личната му зона; огради си свое пространство и разпростря матрицата с гората в него. Отиде до дъба на Сатара, прегърна го и се заслуша в нежните му думи. Искаше дървото да го поема, да се слее с този глас и да потъне в сладкото безсъзнателно съществуване на тези растения.

* * *

Ярка точка светна пред него и се превърна в облак. Боар се учуди и зарадва. Отдавна Кадор не го бе посещавал. Усещаше, че го избягва, но не разбираше защо. Бяха много добри приятели, преди да се случи онази история с Камъка на мъдростта. След това отношенията им охладняха. А откакто Сатара и Веова се сляха, Кадор съвсем се отдръпна. Понякога имаше чувството, че му завижда за контакта, който поддържаше с Аниор. И че се измъчва от ревност.

След като Кадор прие формата си на миловидно момиче, Боар му се усмихна. Кадор изглеждаше притеснен и Боар усети смущението му. Явно се чудеше откъде да подхване разговора.

— Искам да те помоля за нещо — започна накрая той и пак замлъкна. Боар реши да му помогне.

Закачи един свой лъч към тялото му и му преля чувствата си на радост и доброжелателност. Но Кадор само се смути още повече и прекъсна тази връзка.

— Какво ти става, Кадор — каза Боар на глас. Беше усетил мъката, която разкъсваше Кадор. Протегна ръка и го погали нежно по дългата руса коса. Кадор изведнъж се сви и заплака. Боар се обърка. За първи път виждаше приятеля си да даде воля на чувствата си. Прегърна го и чакаше да се успокои. Спомни си как Кадор го успокояваше едно време, когато му ставаше много мъчно заради раздялата с второто си Аз. Сега си бяха разменили ролите.

Постепенно Кадор се успокои и се освободи от прегръдката му.

— Извини ме, в последно време все по-трудно се владея.

— Не е нужно да се владееш пред мен — отговори Боар усмихнат, — ако искаш, поплачи си на рамото ми, колкото имаш нужда. Не ми е неприятно.

— Но на мен ми е неприятно — отвърна Кадор и се опита да възвърне студеното изражение на лицето си.

— Заради Нериф е, нали? — попита топло Боар. Досещаше се за болката на Кадор. Чудеше се как той бе успял да потиска толкова дълго чувствата си към Нериф. Вярно, той за разлика от него не приемаше всяка мисъл и всяко чувство от второто си Аз, но го наблюдаваше почти през цялото време и знаеше какво става с него.

Изведнъж Боар разбра какво ще поиска Кадор. И се натъжи.

— Да — тихо отговори Кадор. — Исках да поговориш с Аниор. Нека не измъчва Нериф така жестоко. Крайно време е да забрави Сатара.

Боар помълча. Добре си спомняше болката на Аниор след това, което се случи с Нериф. Не можеше да помогне на Кадор.

— Не, Кадор, не мога да упреквам Аниор в нищо. Все едно да ти забранявам да мислиш за второто си Аз.

— Но Сатара не му е второ Аз! — Кадор развълнуван се носеше наоколо. — Той отдавна не съществува и Аниор трябваше да се е примирил вече с тази истина.

Замислен, Боар отвърна:

— Не му е второ Аз, но го обичаше не по-малко от мен. Понякога се чудя дали това, което знаем за себе си, е истината.

— Истина е — продължи Кадор ядосан, — че Нериф обича Аниор, а той само се възползва от привързаността му, без да даде нищо в замяна.

Това обвинение беше несправедливо, но Боар се въздържа от по-рязък отговор. Разбираше негодуванието на Кадор, желанието му да помогне на второто си Аз.

— Това не е вярно. Аниор винаги е обичал Нериф като приятел. И никога не е криел, че продължава да обича Сатара и че не може да го забрави. Разбирам, че Нериф се е надявал, но той нямаше право да изнасилва Аниор.

— Да го изнасилва? — Кадор погледна Боар свирепо. — Та той умираше от удоволствие в прегръдката му! И ти трябва да си го усетил много добре. Само глупавата привързаност към Сатара пречи на Аниор да бъде щастлив с Нериф.

Кадор изведнъж отново се разплака и продължи през сълзи:

— Трябваше да направи тази малка жертва за Нериф, да намали самотата му. И Нериф има право на щастие.

Боар го погледна учуден и с болка. Какво ставаше с него? Кадор никога не бе обичал Сатара, а Аниор още по-малко. Но това не означаваше, че имаше право да говори тези глупости.

— Не Аниор е длъжен да намали самотата на Нериф. Познавам някого, който би направил Нериф много по-щастлив, отколкото Аниор.

Кадор го погледна ужасен. Отвори широко красивите си сини очи и се взираше в него. После се разпадна на облак, сви се в една точка и изчезна.

Боар остана с мъка в душата. Не бе успял да помогне на Кадор. Все някога той трябваше да преодолее страха си да се срещне с второто си Аз. Какво беше това? Страх от любовта или страх от провала, ако не успее да запази дистанция от него?

Почувства се самотен. Изведнъж осъзна, че желае Кадор да плаче отново на рамото му. И да почувства копринената му коса между пръстите си. Засмя се тъжно. Какво наистина знаеха за себе си?

* * *

В централата Аниор, Нериф и Гивок, оградени от стени, се бяха събрали да обмислят възможността да изпратят пророк на аританите. След като Аниор премести гората си в близост до селото в подножието на вулкана, някой трябваше да обясни странното събитие на жителите му и да даде правилна насока на новата религия. Досега аританите обожаваха красивата природа край себе си. Кланяха се на вековните дървета и острите канари, на бистрите поточета и дълбоките вирове. Чувстваха се като едно цяло със заобикалящия ги свят и се кланяха пред духа като такъв независимо в каква форма пребиваваше. Всичко беше като тях и те бяха като всичко.

За да постигне някакъв „възпитателен“ ефект, Аниор реши да въведе понятието за силата, която стоеше над тях и имаше власт да управлява съдбите им.

— Разбрахме се, че аз ще се премествам от време на време в гората си — каза Аниор в заключение. — И без това не бих могъл съвсем да я изоставя. Така пророкът ще ме забележи в нея и ще я определи за моя собственост. Сигурно ще представлявам за аританите доста неприятна гледка и те ще се страхуват от мен. Вече свързаха гората с опустошителното изригване на вулкана. Така че и мен ще ме свържат с него.

— Вместо бог им приготвяме черен демон — засмя се Гивок. — Не ти ли е жал, че ще те намразят?

— Надявам се да го преживея. Бих предпочел да ме обичат. Но за това е още рано — отговори Аниор усмихнат.

— Остава да намерим някого, който ще играе ролята на пророка — обади се Нериф. — Най-добре ще бъде да е някой от астралния свят, който ще се роди на планетата. Не бих разчитал на хората. Могат и да не изтълкуват видяното правилно.

— Ще трябва да се прероди няколко пъти — добави Аниор замислен. — Не искам един-единствен човек да се превърне в богоизбраник. Посланието трябва да се внедри постепенно, на малки порции, но в достатъчно къс период. Не повече от двеста-триста аритански години.

— Горкият! — извика Гивок. — Не бих искал да бъда на негово място. Да се мъчи триста години във физическия свят!

— Не е толкова страшно — засмя се Аниор. — Освен това той ще се връща между отделните прераждания тук. Но докато е на Аритан, той не трябва да знае откъде произхожда. Искам всичко да изглежда съвсем естествено.

Уточниха на какви критерии би трябвало да отговаря пророкът. Аниор и Гивок се разбраха как да изградят матрицата за него. Щеше да бъде мъж, немного силен физически, но със силен дух. С по-чувствителни сетива, склонност към съзерцание, дар слово и хипнотично въздействие. Накрая остана да намерят подходящ диабо или рутез за тази мисия.

— Искам аз да отида — каза Нериф твърдо.

Аниор само го погледна изпитателно, а Гивок се развика:

— Глупости, Нериф! Ти ни трябваш тук. Няма защо да се нагърбваш с тази работа. Всеки друг може да я свърши.

— Всеки няма да може — отговори Нериф. — А аз и без това отдавна исках да поживея малко във физическия свят. Така ще мога да го свързвам с работата ни.

Аниор ги прекъсна:

— Ще говорим по-късно за това. Гивок, засега приготви матрицата и ми я покажи после.

След това се обърна към Нериф и каза тихо:

— Искам да говоря с теб.

 

Те се преместиха в зоната за размисъл и си затвориха лично пространство. Не бяха говорили за това, което се бе случило между тях. Аниор се правеше, че е забравил за него, а Нериф го отбягваше. Стараеха се събитието да не повлияе на отношенията им по време на работа. Но напрежението помежду им не намаляваше.

Нериф чакаше спокоен, а Аниор се разхождаше нервно напред-назад. Накрая проговори:

— Гивок е прав. Трябваш ни тук. Не е нужно да правиш тази жертва.

— Това не е жертва — отвърна Нериф, — аз наистина желая да живея на Аритан. Още тогава, когато опитахме да прогоним Тимон от планетата, ми хареса да бъда във физическо тяло и да усещам Аритан по този начин. Моля те да ме пуснеш.

Аниор спря пред него и го погледна в очите.

— Хайде, не говори глупости, Нериф. Знам защо го правиш. Искаш да избягаш от проблемите си. А не е нужно. Аз не ти се сърдя.

— Стига си се правил на великодушен! — извика Нериф ядосан. — Не ме интересува дали ми прощаваш или не. Аз трябва да изкупя сам вината си.

— Като се самобичуваш, потапяйки се във физическия свят? — Аниор също повиши тон. Просто изпитваше болка.

— Да — продължи да вика Нериф. — Искам да се махна оттук! Искам да се махна от теб!

Аниор отстъпи с разширени от болка зеници. Все едно, че бе получил плесница. Разбираше Нериф, но не искаше да го загуби. А чувстваше, че в приятелството им се бе получила непоправима пукнатина. Седна на пода и се обви с червена мъгла.

Виждайки Аниор да тъгува, Нериф се смути. Разкъсваше се между желанието да го прегърне и страха да бъде отново отблъснат. Седна срещу него и пое ръцете му. Пръстите на Аниор се вкопчиха в неговите. Нериф също се обви в червена мъгла и каза тихо:

— Прости ми, Аниор.

Аниор го погледна и тихо отвърна:

— Ти ми прости, Нериф. Виновен съм точно толкова, колкото и ти. Измъчих те през цялото това време. Но не мога да променя нещата.

— Зная — каза Нериф тъжно. — Затова ми позволи сега да отида на Аритан. Искам малко да си почина, да забравя.

Аниор стана и отправи тъжен поглед към далечните звезди.

— Ще ми липсваш, Нериф.