Джоан Харис
Спи, бледа сестро (53)

51

Докато Хенри се отдалечаваше по „Хай Стрийт“, аз спрях да погледна часовника си. Беше два сутринта на Коледа. Бях подгизнал от пот и тъй като вече не носех Ефи, започваше да ми става студено. Реших да дам на Хенри половин час, за да се прибере у дома — исках да съм сигурен, че няма да ме види как отварям гробницата, — затова реших да отида до една кръчма половин миля нагоре по пътя, чийто собственик питаеше здраво неуважение към часовете за затваряне и където можех да гаврътна набързо една-две чашки, за да пропъдя студа на мрачната нощ. Щом трябваше да се връщам на гробището, сам, предпочитах да го направя след няколко питиета.

Знам какво си мислите и донякъде сте прави. Разбирате ли, докато полагах безжизненото тяло на Ефи на рафта, ми хрумна нещо — нещо, което ми се струваше, че трябва да обмисля в по-спокойна обстановка. До този момент бях мислил само как да накарам Хенри да повярва, че Ефи е мъртва — нито аз, нито Фани бяхме отивали по-далеч от това. Никой не се беше питал какво ще стане с Ефи и с крехкото й здраве, след като маскарадът свърши. Сега започвах да осъзнавам, че тя най-вероятно ще се нуждае от лечение, може би дори от постъпване в болница. Щеше да й трябва място, където да живее и където никой да не я познава, защото ако до ушите на Хенри достигнеше слух, че още е жива, това не само щеше да сложи край на хубавия ни план, но и много вероятно беше да ни арестуват. Всъщност всичко водеше към това, че Ефи…

Беше само мисъл. Човек може да мисли, нали? И все пак… кълна се, че никога не би ми хрумнало, ако дълбоко в себе си не предполагах, че може вече да е мъртва. Не мислете, че не ми е било мъчно за горката малка Ефи: знаете, че бях силно привързан към нея. Но не можете да не признаете, че смъртта й би донесла облекчение на всички ни. Сякаш донякъде беше предначертана. А и толкова поетична, не смятате ли? Като Жулиета в гроба.