Джоан Харис
Спи, бледа сестро (24)

22

Помня хладната й силна ръка върху косата си. Лицето й на светлината от лампата, уханието на парфюма й — топло и златисто като кехлибар. Гласът й, плътен и спокоен, тананика без думи в ритъм с галенето на косата ми. От горе до долу… от горе до долу. Хенри беше лош сън, който сега се разсейваше на милиони ситни капчици светлина. Часовникът над камината тиктакаше по-силно от биенето на сърцето ми: моето сърце бе леко като глава на глухарче, отброяваше миговете на горещата лятна нощ като копринени семена. Очите ми бяха затворени, леки мечтателни мисли потъваха в желаната тъмнина на съня. Гласът на Фани звучеше много нежно, много гальовно, всяка дума беше милувка.

— Ш-шт… спи. Спи, малко момиче… толкова ти се спи… ш-шт…

Аз се усмихвах и мърморех нещо, а кичурите на косата й докосваха лицето ми.

— Точно така. Ш-шт… Спи, милата ми, малката ми Марта, любимото ми дете.

Люлката на ръцете й ме люлееше и аз се оставих на течението. Докато Фани галеше косата ми, аз видях как спомените ми се понесоха като летящи балони. Моуз… гробището… изложбата… Хенри… Колкото и ясни да бяха спомените, аз ги оставях да отлетят и след време видях множество пъстри балони, навързани едни за други, цветовете им сияеха на залязващото слънце. Гледката беше толкова красива, че аз като че ли заговорих на глас — с гласа на изгубено малко момиче:

— Виж балоните, мамо, всичките отлитат. Къде отиват?

Гласът на Фани прозвуча едва чуто, заглушен от косата ми:

— Надалеч, много надалеч. Отлитат в небето, право в облаците… и всичките са с различни цветове, червени, жълти, сини… Виждаш ли ги?

Аз кимнах.

— Издигни се с тях. Можеш ли?

Отново кимнах.

— Чувстваш ли как се издигаш нагоре… нагоре във въздуха, с балоните? Точно така. Ш-шт…

Осъзнах, че започвам да се издигам — без начален тласък, само с мисъл. Издигнах се над тялото си и се понесох, без да откъсвам поглед от мирната гледка на балоните в спящото си съзнание.

— И преди си се издигала така — тихо каза Фани. — Помниш ли?

— Помня — гласът ми прозвуча като шипот, но тя го чу.

— На панаира — продължи Фани.

— Да.

— Можеш ли пак да отидеш на същото място?

— Аз… не искам. Искам да следвам балоните.

— Ш-шт, мила моя… всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Просто трябва да ми помогнеш. Искам да се върнеш там и да ми кажеш какво виждаш. Да ми кажеш името му.

Аз се носех в небето, толкова синьо, че ме болеше да го гледам. Виждах как балоните се издигат над хоризонта. Под мен — много надолу — се открояваха палатките и навесите на панаира.

— Палатки… — промърморих.

— Спусни се. Влез в палатката и погледни.

— Н-не… аз…

— Всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Спусни се. Какво виждаш?

— Картини. Скулптури. Не, восъчни фигури.

— Приближи се.

— Не…

— Приближи се!

Изведнъж отново се озовах на същото място. Бях десетгодишна, свита на кълбо до стената на стаята си, а към мен вървеше лошият човек, в погледа му се четеше похот и смърт.

Закрещях:

— Не! Мамо! Не му позволявай! Не давай на лошия човек да се приближи! Не давай на лошия човек да се приближи!

В червената мъгла на пулсиращата си кръв аз чух гласа й, съвсем спокоен:

— Кой е, Марта?

— Не-е-е-е!

— Кажи ми кой е!

Вдигнах глава и го погледнах в лицето. Обзе ме ужас, застинала вечност… тогава го познах. Ужасът се разсея и аз се събудих в силните ръце на Фани, сълзите ми потекоха по смачканото кадифе на роклята й.

Тя повтори много тихо:

— Кажи ми кой е.

След миг й казах.

Майка ми ме притисна към гърдите си.