Джоан Харис
Спи, бледа сестро (52)

50

Във времето отвъд времето нямаше нищо. Бях отвъд движение, мисъл, сън. После светът започна да се връща: откъслечни мисли зазвъняха в главата ми като самотни ноти от незавършена симфония. Минавах през облаци от памет в търсене на себе си, докато изведнъж пред мен изплува лице като балон и аз си спомних име… после още едно и още едно… те се посипаха край мен като разпилени карти. Фани… Хенри… Моуз…

Но къде беше тя — тъмната ми сестра? Спътницата в сънищата ми, близначката ми, най-довереният ми приятел? С нарастваща паника се огледах за нея и осъзнах, че за пръв път, откакто сме се срещнали и откакто пътуваме заедно, аз съм сама — сама в мрака. Един спомен ме заля презглава като вълна и ме накара да извикам смаяна: гласът ми отекна странно, като сред замръзнали камъни, и когато подадох глава от черната вълна, осъзнах къде се намирам. Опитах се да помръдна, но тялото ми беше станало на камък, ръцете ми — на вкочанена глина. Когато се помъчих да размърдам изтръпналите си крайници, открих, че мога само да се надигна на лакти. Тревожно опипах около себе си с очи, вторачени в безграничния мрак. Лежах на нещо като парапет — скованите ми ръце не можеха да определят дали е дървен или каменен, но усещах, че свършва на няколко сантиметра вляво от мен. Какво имаше по-нататък, можех само да гадая, затова предпочетох да остана неподвижно на мястото си, вместо да падна върху прогнилите дъски на някой стар ковчег… Далеч над главата си чувах звуците на нощта и силния вой на вятъра.

Като се замислих за нощта отвън, за момент загубих ориентация и си представих, че се намирам дълбоко под земята и около мен пълзят корени на дървета. Утре по заснежения път към църквата щяха да минават хора, деца с ярки палта и шапки щяха да се спускат по Хайгейт Хил, влюбени щяха да вървят ръка за ръка, заслепени от слънчевите лъчи върху снега… и през цялото това време аз щях да лежа под краката им, замръзнала сред тъмните камъни, заобиколена от мъртъвци…

Стреснах се и неволно извиках: Не! Моуз ще дойде. Трябва само да почакам и той ще дойде да ме вземе. Тази мисъл ме изпълни с огромно облекчение. В първоначалния миг на объркване бях повярвала, че вече съм умряла, че съм затворена завинаги под снега и мрамора.

И в топлината на облекчението аз леко се измъкнах от тялото си и излязох на светло, където сестра ми вече ме чакаше.