Джоан Харис
Спи, бледа сестро (35)

33

Знаех, че ще се върне. Бях забелязала с каква злоба ме гледа и знаех, че не е останал удовлетворен. Моуз обичаше да държи нещата в свои ръце. Не му харесваше да го държат в неведение и мразеше да го използват, а беше достатъчно умен, за да разбере, че в известен смисъл е бил използван. За мен бе важно да запазя благоразположението му, докато престане да ми бъде необходим.

Погрижих се да го посрещна по-топло, отколкото при предишната ни среща: честно казано, не ми беше трудно. Планът ми се развиваше дори по-добре, отколкото бях очаквала, и когато Моуз пристигна, настроението ми беше приповдигнато и аз преливах от енергия. Той от своя страна беше сдържан и предпазлив, подозираше заговор, но не знаеше какво и къде да търси. Влезе в гостната с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.

— Моуз, каква прият…

— Това беше доста опасна игра с бъдещето ми, Фани — сухо ме прекъсна той. — Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, се опитваше да направиш?

Аз го удостоих с най-привлекателната си усмивка.

— Много си докачлив, Моуз — подразних го шеговито. — От какво се оплакваш? За теб нямаше никаква опасност и ти го знаеш.

— Не става дума за това — сопна ми се той. — Ние имахме уговорка и аз очаквах да я спазиш. Каквото и да говориш, ти пое риск и аз бях залогът: ами ако Честър беше познал Ефи? Аз щях да плащам за това. Хенри е влиятелен кучи син, мислиш ли, че би ме оставил да се отърва само с дребно обвинение? Той би направил всичко…

— О, стига си хленчил — весело го прекъснах аз. — И седни най-после. Не мога да си кривя врата заради теб. Нямаше никакъв риск. На тази светлина и с този грим никой не би могъл да познае Ефи. Особено пък Хенри. Той не е способен да си представи, че ще завари жена си в такава обстановка.

— Може би. Но защо трябваше да рискуваш?

— Седни! — заповядах аз.

Той седна намусен и аз се усмихнах победоносно. Падна ми в ръцете!

— Помниш ли с каква цел замислихме всичко това? — попитах.

Моуз кимна.

— Ти ме попита какъв е мотивът ми да участвам.

По погледа му личеше, че е заинтригуван.

— Преди години — започнах аз — Хенри Честър… е, няма да ти казвам какво точно направи, но това беше най-голямото зло, което някой някога ми е причинявал, и оттогава копнея да му отмъстя. Знам, че бих могла да го убия, но вече остарявам. Не искам да свърша на бесилото. А и искам отмъщението ми да бъде страшно. Искам напълно да съсипя този човек. Разбираш ли ме?

Очите му блестяха от любопитство. Той кимна.

— Не искам да му отнемам живота. Искам да го лиша от положение, кариера, семейство, разсъдък. Всичко.

Напук на себе си Моуз се усмихна.

— Никога не правиш нищо наполовина, а, Фани?

Аз се разсмях.

— Така е! И сега интересите ни съвпадат, Моузес. Прави каквото ти казвам и ще си получиш парите, куп пари. Но… — помълчах малко, за да се уверя, че ме слуша. — Ако ти хрумне да действаш на своя глава или ако направиш нещо, с което да попречиш на плана ми, ще пострадаш. Не искам да те наранявам, но това е много по-важно от теб. Готова съм и да те убия, ако се наложи. Веднъж вече те предупредих. Помниш ли?

Моуз се усмихна по своя очарователен начин и аз разбрах, че не може да му се вярва.

— Дали помня? Знам, че с теб шега не бива, Фани.

Полуобещание. Невинното му изражение тежеше колкото монета от шест пенса, но все беше по-добре от нищо. Повярвайте ми, не излъгах, наистина харесвах Моуз въпреки двуличната му натура, но се надявах, че знае какво правни.

— Искам Хенри отново да се срещне с Марта. Идната седмица.

— Така ли? — гласът му прозвуча спокойно и незаинтересовано.

— Всъщност искам Хенри да опознае Марта.

Чувството му за хумор започна да се възвръща и аз го видях да се усмихва.

— Разбирам — той въздъхна. — Поне оценявам развлекателната страна на ситуацията, но не проумявам как това ще ни помогне, особено като се има предвид, че не мога да изнудвам Хенри за пари.

— Имай търпение — казах му аз. — Скоро ще си получиш парите. Разбираш ли, драги ми Моуз, с малко предварителна подготовка и проста химия Хенри вече е почти влюбен в Марта.

Моуз се изсмя.

— Това се казва номер! — дяволито възкликна той.

— И то такъв, който съвсем скоро ще се превърне в предимство за теб — подхвърлих аз.

От намусеното му изражение вече нямаше и следа: виждах как с тънкото си чувство за хумор Моуз оценява цялата ирония на ситуацията и знаех, че поне заради това мога да разчитам на него. За известно време, разбира се. А докато държах в ръцете си Моуз, държах и Ефи.

Ефи, която щеше да бъде моето Асо спатия.

 

Някъде четох — сигурно е било приказка, — че всеки мъж е тайно влюбен в собствената си смърт и я преследва с отчаянието на отхвърлен любим. Ако Ефи не ми беше казала с гласа на Марта, че Хенри Честър е Отшелникът, сама щях да се досетя, след като го видях да си тръгва същата нощ с мрачно сияние в очите. Защото знаех, че някъде дълбоко в гузната си душа я е познал — не, не Ефи, не бедното слабо създание, което чакаше по-силен дух да го завладее, а Марта, моята Марта, пробудила се за живот в очите на Ефи… Да, познал я беше старият му Отшелник и се бе поддал на чара й, тъй както човек се поддава на студената съблазън на гроба. В онези дни аз виждах някои неща — и още го правя, когато ми се прииска — и почувствала мрачния му копнеж, се заех да го подхранвам. О, има билки за размътване на ума и корени за пробуждането му, еликсири, които отварят очите и душата, и отвари, които прегъват действителността като лястовички от хартия… има и духове, да, и призраци, независимо дали вярвате в тях или не, те крачат по коридорите на гузното сърце и чакат сгоден случай, за да се възродят.

Мога да ви разкажа за майка си, която веднъж вдъхна живот в човече от глина, нашепна странни спомени в безмозъчната му глава и накара истински човек да полудее, или за хубавото момиче, което изяде един корен, за да говори с мъртвия си любим, или за болното дете, което напусна тялото си и отлетя при умиращия си баща, за да нашепне молитва в ухото му… виждала съм и повече от това. Можете да клатите глави и да говорите за наука, ако желаете, но преди петдесет години биха нарекли вашата наука магия. Виждате ли, всичко се променя, движи се на приливи и отливи. Ние се носим с тъмните загадъчни води. Приливът връща мъртвите — трябват само вяра и време. Всичко, от което се нуждаехме, беше време. За мен — да я приближа към себе си. За Марта — да стане по-силна.

И двете чакахме.