Джоан Харис
Спи, бледа сестро (1)

ПРЕДГОВОР

Не всеки човек се наема да съживи мъртвец. Мъртвите книги се нуждаят от особено внимание; на всяко изгубено съкровище се падат сто находки без стойност, които чакат да бъдат изровени от енергични златотърсачи. Затова през последните десет години свикнах с мисълта, че „Спи, бледа сестро“ е останка от минало време. В горещото лято на 1993 година аз родих дъщеря и книга. Едната оживя, другата умря: в моите представи не можеше да става и дума за сравнение. За една нощ светът за мен се промени. Аз станах друг човек и изведнъж мисълта за това книгата ми да бъде издадена като че ли изгуби предишното си значение. Към 2003 година книгата отдавна бе престанала да се печата, аз не бях я отваряла от първото й излизане от печат и рядко изобщо се сещах за нея.

Други обаче се сещаха. Някои я бяха чели, други я бяха продавали, трети бяха мои почитатели, четвърти просто искаха да видят как авторката на „Шоколад“ е направила скок от английската готика към френската гастрономия. Обсипаха ме с молби за екземпляри. Неколкостотинте бройки, останали при amazon.com, изчезнаха почти моментално. Издателите ми бяха бомбардирани от писма с молби за преиздаване. Накрая решихме да опитаме. Аз съвсем леко редактирах първоначалния текст — може би не толкова, колкото би трябвало, но скоро осъзнах, че тази пациентка е прекалено крехка за радикална хирургична намеса — и поправих някои малки грешки. В процеса на работа установих — с известно учудване, — че все още съм доста привързана към тази история и към героите в нея. В края на краищата книгата ми не беше умряла, само заспала. Радвам се, че й бе даден втори шанс.