Димитър Бояджиев
Нощем

Очите ми са много уморени

от ужаса на моя скъден ден.

Тежат ми на душата, вкаменени,

миражите на блян осуетен.

 

Като листа, в есенна нощ развени,

блуждаят мислите ми. Съкрушен,

с помръзнал стон на устни вледенени,

не чакам слънце да изгрей над мен.

 

О, знам — ще мине мрачна нощ! Студени,

недраги дни, в просъница живени,

ще мъкна пак, спокойно ужасен.

 

И милите надежди отмилени

ще шъпнат на душата ми ранени:

„Напразно горд! Напразно окрилен!“