Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Милиард години до свършека на света (10) (Ръкопис, намерен при странни обстоятелства)

Десета глава

20. „… да ми натрапят генерално почистване на свинарника. Едва се измъкнах. Разбрахме се, че аз ще седна да си свърша работата, а Ирка, щом си няма друга работа, щом й е толкова мерак и не може да се изтегне във ваната с последния брой на «Иностранная литература» — нека раздига бельото и да се заеме с Бобковата стая. Аз вземам голямата стая, но не днес, а утре. Морген, морген, нур нихт хойте^[1]. Обаче до блясък, до последната прашинка!

Разположих се на бюрото и известно време всичко беше мирно и тихо. Работих и работих с удоволствие, с някакво необичайно удовлетворение. Никога по-рано не съм изпитвал подобно нещо. Усещах странно мрачно удовлетворение. Гордеех се със себе си, уважавах себе си. Струваше ми се, че така се чувствува всеки войник, останал с картечница да прикрива оттеглянето на другарите си: той е сам, знае, че за вечни времена ще остане тук, че вече никога нищо няма да види освен отвратителното поле, притичващите фигури в чужди мундири и ниското унило небе, знае също, че точно това е правилно, че иначе не може и се гордее. Докато работех, някакъв пазач вътре в мозъка ми предпазливо и зорко се оглеждаше, помнеше, че нищо не е свършило, че всичко продължава и че съвсем подръка в чекмеджето на бюрото си имам страхотен чук с шипове. И в някакъв момент този пазач ме посъветва да вдигна глава, защото в стаята е станало нещо.

Всъщност нищо особено не беше станало. До бюрото стоеше Ирка и ме гледаше мълчаливо. И в същото време несъмнено нещо се беше случило, нещо съвсем неочаквано и особено, защото очите й бяха квадратни, а устните подпухнали. Не бях казал нито дума, когато Ирка хвърли пред мен направо върху листите някакъв метален предмет, аз машинално го взех и видях, че е гилза с червило.

— Какво е това? — попитах съвсем объркано.

— Червило — с чужд глас произнесе Ирка, обърна гръб и тръгна към кухнята.

Настръхнал от ужасни предчувствия, аз въртях златистата гилза и нищо не разбирах. Какво става, от къде на къде червило? Изведнъж си спомних пощръклелите жени, изсипали се върху главата на Захар. Изплаших се за Ирка. Захвърлих гилзата, скочих и тръгнах към кухнята.

Ирка седеше на табуретката, подпряла лакти на масата и стиснала глава с длани. В дясната й ръка димеше цигара.

— Не ме докосвай — промълви тя спокойно и страшно.

— Ирка! — казах нажалено. — Ирочка! Не си добре.

— Животно — рече тя и поднесе към устните си треперещата цигара. Тогава видях, че плаче.

… «Бърза помощ» ли? Няма да помогне, защо ни е бърза помощ… Валериан? Бром? Господи, лицето й… Взех чаша и налях вода от чешмата.

— Сега всичко ми е ясно — промълви Ирка трескаво и бутна чашата с лакът. — И телеграмата ми е ясна, и всичко… Докъде стигнахме… И коя е тя?

Допих чашата и се опитах да я поставя на масата, но ръката не ме слушаше. «Лекар! — се стрелна в главата ми. — Ирка, малката ми, лекар!»

— Добре — продължи тя. Вече не ме гледаше, гледаше към прозореца. — Добре, стига. Ти сам винаги си казвал, че любовта е договор. Красиво говориш: любов, честност, дружба…

И тогава сякаш кълбовидна мълния ме тресна по главата. Изведнъж разбрах всичко.

— Ирка! — казах. — Боже мой, колко ме изплаши.

Разбира се, тя в никакъв случай не очакваше да чуе точно това, извърна към мен своето бледо, мило, разплакано лице и ме погледна с такова очакване, с такава надежда, че и аз едва не се разревах. Тя искаше само едно: веднага всичко да се изясни, да се окаже глупост, грешка, нелепо съвпадение…

И това беше последната капка. Не издържах. Не исках повече да стискам онова в себе си. И изсипах пред нея цялата лавина ужаси и безумия от последните два дни.

Не знам, сигурно в началото моят разказ излизаше като анекдот. Сигурно така е било, но аз разказвах, разказвах, без да обръщам внимание, без да й давам възможност да прави язвителни забележки, оттук-оттам, без никаква хронология, плюл на реда, и видях как недоверието и надеждата върху лицето й постепенно се смениха с изумление, след това с безпокойство, след това със страх, а накрая със съжаление…

Бяхме вече в голямата стая, пред разтворения прозорец, тя на фотьойла, а аз на килима до нея, притиснал буза до коляното й, когато открихме, че вън вилнее буря, виолетов облак се е изпънал над покривите, плющи дъжд, свирепи мълнии се забиват в темето на дванайсететажния блок и потъват в него без остатък. Огромни студени пръски шибат перваза, влизат в стаята, напъните на вятъра издуват жълтите завеси, а ние седим неподвижни, тя ме гали по косите. И изпитах огромно облекчение. Наговорих се. Освободих се от половината тежест. Сега почивах, притиснал лице до нейното гладко мургаво коляно. Трещеше почти непрекъснато, трудно беше да разговаряме, пък и на мен вече не ми се говореше.

После тя рече:

— Димка, само не се съобразявай с мен. Ще решаваш така, като че ли ме няма. Защото във всички случаи аз винаги ще бъда с теб. Каквото и да решиш.

Силно се притиснах до нея. Всъщност знаех, че ще каже така, всъщност никак не се изненадах, но все пак й бях благодарен.

— Прости ми — продължи тя след време, — но цялата тази работа никак не се побира в главата ми… Не, вярвам, вярвам. Само че е много странно… Може да има друго някакво обяснение… по, разбираш ли… по-просто, по-разбираемо…

— Ние опитахме — казах.

— Не, не исках да кажа това… Вечеровски, разбира се, е прав… Не в това, че е природата, другаде е прав — че цялата работа не е там. И наистина, каква е разликата? Изобщо ти не ме слушай. Просто си бърборя… Объркана съм…

Тя зиморничаво потръпна. Станах, седнах до нея във фотьойла и я прегърнах. Сега ми се искаше едно — непрекъснато да си говорим колко е страшно. Колко се страхувам за себе си, колко се страхувам за нея, колко се страхувам за нас двамата… Но това, разбира се, би било безсмислено и сигурно — жестоко.

Струваше ми се, че ако я нямаше, щях да знам точно как да постъпя. Но нея я имаше. И знаех, че се гордее с мен, винаги се бе гордяла. Аз, общо взето, съм скучен човек и не съм късметлия, но и с мен човек може да се гордее. Някога бях добър спортист, винаги съм обичал да работя, пипето ми сече, в обсерваторията ме ценят, и в компанията ме ценят, умея да се веселя, да пускам шеги, да споря… И тя се гордееше с всичко това. Е, не много, но все пак се гордееше. Виждал бях как ме гледа понякога… Просто не знам как ще приеме моето превръщане в медуза. Сигурно тогава и аз няма да мога да я обичам истински, даже на това няма да съм способен… И сякаш в отговор на моите мисли тя рече оживено:

— А помниш ли как се радвахме двамата, когато всички изпити бяха вече зад гърба ни, мислехме: няма вече други изпити до смъртта. Но излиза, че не са били всички. Излиза, че остава още един.

— Да — отвърнах, а си помислих: само че такъв изпит, дето не знаеш двойка ли е по-добре да получиш или шестица. И изобщо не се знае кога тук поставят шестица, кога двойка.

— Димка — прошепна тя, обърнала лице към мен. — Ами ти сигурно наистина си измислил някаква много велика работа, щом са се захванали с теб. Трябва да се гордея с теб и изобщо с всички вас… Щом самата госпожа Вселена ви е обърнала внимание!

— Хм… — измънках, а си помислих: с Вайнгартен и Губар вече няма никакъв смисъл да се гордееш, а що се отнася до мен, работата е още под въпрос.

И пак като че ли подслушала мислите ми, тя произнесе:

— И не е важно какво решение ще вземеш. Важното е, че си бил способен да направиш такова откритие… Ще ми разкажеш ли за какво е то? Или и това е забранено?

— Не знам — казах, а си помислих: какво сега — утешава ли ме, или наистина мисли така, или тя самата, бедничката, е дотолкова подплашена, че ме подтиква към капитулация, или просто позлатява хапчето, което — това тя вече го знае — ще се наложи да гълта? Или може би, напротив, тласка ме към схватката, гъделичка моята изтляваща гордост…

— Свине — каза тя тихо. — Само че няма да ни разделят, нали? Няма да успеят, нали, Димка?

— Естествено — казах, а си помислих: нали сега точно това си говорим, мъничкото ми. Сега — само за това!

Бурята отминаваше. Облаците бавно се свиваха, после отплаваха на север и откриха обвитото в сива мъгла небе, от което се сипеше вече не порой, а ситен сивкав дъждец.

— Донесох дъжд — каза Ирка. — А мислех, че в събота ще отскочим до Солнечное.

— До събота има време — отговорих. — Може и да отскочим.

Всичко беше казано. Сега трябваше да са говори за Солнечное, за библиотеката на Бобка, за пералнята, която пак е предала богу дух. И точно за тези неща се разговорихме. Илюзия за обикновена вечер и за да продължим и подсилим тази илюзия, решихме да пийнем чай. Отворихме нова кутия цейлонски, най-старателно, според както сочи науката, изплакнахме чайника с гореща вода, на масата тържествено бе поднесена кутия «Дама пика», после двамата се надвесихме над чайника и внимателно заследихме водата — да не пропуснем възловото кипване, разменяхме си традиционните шеги и докато поднасях чашките и чинийките, тихо взех от масата съдбовната фактура от гастронома и писмото за Лидочка, и паспорта на Сергеенко И. Ф., смачках ги и незабелязано ги пуснах в кофата за смет.

Великолепно си пийнахме чай — беше истински чай, «чаят като напитка», плямпахме за всичко, освен за най-важното, и все исках да разбера за какво ли мисли Ирка, защото имаше вид като че ли бе успяла да забрави целия ужас — каза ми всичко, което мисли по въпроса и сега с облекчение го бе забравила, за да ме остави пак насаме с моя избор.

После тя каза, че ще глади и аз да бъда до нея и да й разказвам нещо весело. Започнах да мия съдовете и в същия миг на вратата се позвъни.

Тихичко припявайки «Лучше гор могут быть только горы», аз тръгнах към антрето, мятайки къс поглед към Ирка (съвсем спокойно бършеше масата със суха кърпа). Като превъртях ключа, си спомних за моето чукче, но ми се стори смешно и неудобно да се връщам за него. Отворих вратата.

Високо съвсем младо момче с мокър шлифер и мокри светли коси напълно равнодушно обяви: «Телеграма, моля да се подпишете.» Взех от него молива, подпрях квитанцията до стената, написах датата и часа по негово настояване, после се подписах, върнах молива и квитанцията, благодарих и затворих вратата. Знаех, че нищо хубаво не мога да очаквам. Още в антрето, под светлината на лампата петстотин вата, разгърнах телеграмата и я прочетох. След това внимателно я сгънах на четири и угасих лампата. Ирка вече ме чакаше, облегната на вратата на банята. Дадох й телеграмата и отидох до бюрото. Събрах листите, наредих ги и ги мушнах в общата тетрадка. След това извадих нова папка, бутнах всичко вътре, завързах връзките и както бях прав, написах отгоре с технически шрифт: «Д. Малянов. Относно взаимодействието на звездите с дифузната материя в Галактиката». Прочетох, помислих и плътно задрасках «Д. Малянов». После взех папката и тръгнах да излизам. Ирка все още стоеше до вратата на банята, притиснала телеграмата до гърдите си. Когато минах край нея, тя направи леко движение с ръка, сякаш искаше да ме задържи или да ме благослови. Казах: «Аз съм при Вечеровски. Скоро ще се върна.»

По стълбището се заизкачвах бавно, стъпало по стъпало, от време на време оправях папката под мишницата си. Нямаше осветление, здрач, тишина, чуваше се само как плющи водата и се изтича от покрива към отворените прозорци. На площадката на шестия етаж, където в нишата на сметопровода онзи ден двама се целуваха, спрях и погледнах към двора. Огромното дърво влажно проблясваше с черната си корона, дворът беше празен, блестяха накъдрените от дъжда локви.

Никого не срещнах, само между седмия и осмия етаж седеше сгънат на стъпалата някакъв дребен жалък човечец, сложил до себе си сива старомодна шапка. Внимателно го заобиколих и продължих нагоре и той изведнъж каза:

— Не отивайте там, Дмитрий Алексеевич.

Спрях и го погледнах. Беше Глухов.

— Не отивайте там сега — повтори той. — Недейте.

Надигна се, взе си шапката, с усилие изправи гръбнак, като се държеше за кръста, и аз видях, че лицето му е изцапано с нещо черно — може би мръсотия, може би сажди, смешните му очила са кривнати настрана и е стиснал силно устни, като от болка. Той оправи очилата си и рече, като едва мърдаше устни:

— Още една папка. Бяла. Още едно знаме на капитулация.

Мълчах. Той леко се плесна с шапката по коленете, като че ли изтупа праха, и после започна да я чисти с ръкав. Мълчеше, но не си тръгваше. Чаках какво още ще каже.

— Разбирате ли — проговори той накрая, — винаги е неприятно да се капитулира. Казват, в миналия век дори се застрелвали, за да не капитулират. Не защото се страхували от инквизиции или от концлагер и не защото се страхували да не проговорят при мъченията, а просто защото е срамно.

— И в нашия век се е случвало — казах аз. — И даже нерядко.

— Да, разбира се — с готовност се съгласи той. — Разбира се. Винаги е неприятно да осъзнаеш, че далеч не си такъв, за какъвто си се мислел по-рано. Човек винаги иска да остане такъв, какъвто е бил цял живот, но това е невъзможно, ако капитулираш. А се налага… И все пак има разлика. В нашия век се застрелват, защото се срамуват от другите — от обществото, от приятелите… А в миналия — защото са се срамували от самите себе си. Разбирате ли, кой знае защо, в наше време се смята, че със себе си човек винаги ще се разбере. Сигурно е така. Не знам защо. Не знам какво се е променило… Може би светът е станал по-сложен? Може би защото сега освен понятията гордост, чест, съществуват и други начини за самоутвърждаване…

Гледаше ме с очакване, аз вдигнах рамене и казах:

— Не знам. Може би.

— И аз не знам — продължи той. — Уж опитен капитулант, колко време мисля за това, само за това, какви ли не убедителни доводи изрових… И уж си се успокоил, убедил си себе си, ама току те зачовърка… Е, да, деветнайсети век, двайсети век — има разлика. Но раните са си рани. Зарастват, минават, вече мислиш, че напълно си забравил за тях, после климатът се промени и пак те зачовъркат… Тъй е било винаги, през всички векове…

— Разбирам — казах. — Всичко това го разбирам. Но има рани и рани. Понякога чуждите рани повече болят.

— За бога! — прошепна той. — Ама аз съвсем не заради това. Никога не бих се осмелил! Просто си говоря. В никакъв случай не си мислете, че ви разубеждавам, че ви съветвам нещо… Къде ти аз… Знаете ли, мисля си… Ето такива, като нас, какви сме? Дали, сме наистина добре възпитани от времето, от страната, или обратното, може би сме атавизъм, троглодити? Защо се мъчим така? Аз не мога да преценя.

Мълчах. Той вяло, отпуснато нахлупи своята смешна шапка и рече:

— Е, сбогом, Дмитрий Алексеевич. Ние сигурно вече никога няма да се видим, но все едно — приятно ми беше да се запознаем. Пък и правите великолепен чай…

Кимна ми и заслиза по стълбището.

— Можете да повикате асансьора — викнах зад гърба му.

Не се обърна и не отговори. Стоях и слушах как чатка по стъпалата, слиза все по-надолу и по-надолу, слушах, докато дълбоко, някъде дълбоко ниско под мен вратата изскърца, после се тресна и отново стана тихо.

Оправих папката под мишницата и хванал се за перилата, преодолях последните стъпала. Пред вратата на Вечеровски се спрях и се ослушах. Имаше някой. Боботеха гласове. Непознати. Сигурно трябваше да се върна и да намина по-късно, но вече нямах сили за нищо. Трябва да се свърши! И да се свърши още в този миг!

Натиснах звънеца. Гласовете продължаваха да боботят. Почаках малко и отново натиснах бутона и го държах натиснат, докато се чуха стъпките и гласът на Вечеровски:

— Кой е?

Даже не се изненадах, макар че Вечеровски винаги отваря вратата, без да разпитва. Както аз. Както всички мои приятели.

— Аз съм, отвори.

— Почакай — отвърна той и за известно време настъпи плътна тишина.

Гласовете вече не се чуваха, само далече долу някой блъскаше капака на сметопровода. Спомних си, че Глухов ме посъветва — не отивайте там сега. «Не отивайте там, Уормолд. Искат да ви отровят.» Откъде беше това? Нещо ужасно познато… Карай, по дяволите. Не мога да ида никъде другаде. И никога друг път. Зад вратата отново се чуха стъпки и бравата щракна.

Неволно потръпнах и отстъпих назад. Никога не бях виждал Вечеровски такъв.

— Влезте — каза той пресипнало и се отдръпна, стори ми път…“