Димитър Бояджиев
Раздяла

Слепиха се ресници;

в умора и безсилье

главица ти склони —

и бисерни сълзици

зарони, драго пиле,

по хубави страни.

 

Родена е за радост

душа ти безпокойна:

не скърби и злини —

до гроба само сладост

тя в спомените свои

желай да съхрани.

 

А мойта…Небесата

на есента унила

по-светли са от ней —

и тя, звездица злата,

докрай все тъй горчила

досадно ще ти вей…

 

С раздяла ний двамина

ще скършим скоро младост

нерада досега —

и горко щем проклина:

аз — твойта клета радост

ти — моята тъга.