Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (7)

7

Някъде един часовник удари полунощ; плюшените завеси и висящите гоблени в библиотеката в старото имение на Ривърсайд Драйв 891 погълнаха дълбоките му камбанни звуци.

Д’Агоста се отдръпна от масата, опъна се в коженото кресло и разтри врата си. Този път библиотеката изглеждаше много по-жизнерадостно: огънят пропукваше под пиростията от ковано желязо, а половин дузина лампи хвърляха мека светлина дори в най-отдалечените ъгли. Констанс седеше край огъня, отпиваше билков чай от изискана чаша от китайски порцелан и четеше „Кралицата на феите“ на Спенсър. Проктър, който не беше забравил вкуса на Д’Агоста за напитки, бе влизал на няколко пъти, за да замени чашите затоплена недопита „Бъдуайзър“ с леденостудена.

Констанс му бе показала всички материали, които Пендъргаст е събирал за брат си, и Д’Агоста бе прекарал вечерта в размишления над тях. Тук, в тази позната стая с лавици, отрупани с книги и с характерния мирис на кожа и дървесен пушек, Д’Агоста почти можеше да си представи, че Пендъргаст седи до него, за да му помага да поеме по този труден път. Светлите му очи проблясват, очаквайки с любопитство началото на преследването.

Макар че тук нямаше много какво да се преследва. Д’Агоста прелисти документите, изрезките, писмата, снимките и старите доклади, които лежаха разхвърляни по масата. Очевидно Пендъргаст бе взимал насериозно заплахата на брат си. Сбирката беше прекрасно подредена и съдържаше много обяснителни бележки. Все едно Пендъргаст е знаел, че когато времето в крайна сметка настъпи, той може да не е тук, за да посрещне предизвикателството; че задачата може да остане за друг. Изглежда беше запазвал всяка трошица информация, до която бе успял да се добере.

През последните няколко часа Д’Агоста беше изчел всичко, което се намираше върху масата, по два, а някои от нещата — и по три пъти. След като бе прекъснал връзката си с клана Пендъргаст подир смъртта на майка си и баща си, Диоген се бе крил дълго време. В продължение на почти цяла година за него не се беше чула и думица. След това бе пристигнало писмо от семейния адвокат с молба да се изпрати телеграфически сумата от 100 000 долара до банка в Цюрих за нуждите на Диоген. С дата от година по-късно беше дошло второ писмо с подобно съдържание. Парите — този път 250 000 долара — трябваше да отидат до Хайделбергска банка. Семейството бе отказало и изискваше отговор от Диоген. Този отговор сега лежеше на масата, херметически запечатан между две плоскости от прозрачна пластмаса. Д’Агоста хвърли още един поглед върху педантичния, приличен на паяжина почерк, така странно неподхождащ за седемнадесетгодишен младеж. Липсваше дата или място. Писмото беше адресирано до Пендъргаст:

Ave, frater! Неприятно ми е да ти пиша по този въпрос, както впрочем и по който и да било друг. Но ти предизвикваш ръката ми. Защото не тая съмнения, що се отнася до това кой стои зад отказа на молбата ми за пари.

Няма нужда да ти припомням, че ще встъпя в наследство едва след няколко години. Дотогава ще имам нужда от някои дребни суми като тези, за които стана дума в писмата, които сте получили. Ще откриеш, че е в твой най-голям интерес, както и в интереса на тези, които може да познаваш или да не познаваш, да уважиш тези мои молби. Смятах, че последният ни разговор в Батон Руж е изяснил нещата. В момента съм много зает с различни проучвания и изследвания и нямам време да печеля пари по обичайния път. Ако бъда принуден да го правя, аз ще получа парите, от които се нуждая — но по начин, който ще ми бъде забавен. Ако не искаш да насочиш вниманието ми в такава посока, ще трябва да удовлетвориш искането ми възможно най-бързо.

Следващият път, когато ти пиша, ще бъде на тема по мой избор, не по твой. Няма да повдигам този въпрос отново. Довиждане, братко. И bonne chance.

Д’Агоста сложи писмото настрана. Документите показваха, че парите са били изпратени незабавно. На другата година същата сума е била изпратена телеграфически до банка на улица „Треднийъл“ в Лондон. Година по-късно друга сума е заминала към банка в Кент. Диоген е изплувал на повърхността за кратко на двайстия си рожден ден, за да предяви права върху наследството си — осемдесет и седем милиона долара. Два месеца след това съобщили за него, че е бил убит в автомобилна катастрофа на „Хай стрийт“ в Кентърбъри. Изгорял до неузнаваемост. Наследството не било открито.

Д’Агоста повъртя фалшивия смъртен акт в ръцете си.

В момента съм много зает с различни проучвания и изследвания. Но с какви точно? Диоген не беше казал, а и брат му мълчеше по въпроса. Или почти мълчеше. Д’Агоста плъзна поглед по купчината изрезки от новини. Бяха взети от различни чуждестранни списания и вестници. Върху всяка имаше етикет, на който бе записано изданието и датата, а към тези на чужд език имаше прикрепен превод — за пореден път Пендъргаст показваше предвидливост.

Повечето от изрезките се отнасяха до неразкрити престъпления. В една се описваше историята на цяло семейство от Лисабон, умряло от ботулизъм, но не бяха открили никакви следи от кръв в стомасите им. Един химик от Сорбоната в Париж бе намерен с прерязани артерии на двете китки и с грижливо изцедена от тялото кръв. На мястото на престъплението не бяха открили никаква кръв. За сметка на това липсваха няколко файла, отнасящи се до химически експерименти. Допълнителни изрезки съобщаваха за други смъртни случаи, още по-зловещи, в които телата изглежда са били жертва на изтезания или експерименти — били са до такава степен увредени, че било трудно да се определи. Някои от изрезките представляваха просто некролози. На пръв поглед не бяха свързани логически със смъртните случаи и Пендъргаст не беше оставил никакви коментари върху това какво бе привлякло интереса му към тях.

Д’Агоста взе купчината и я прелисти. Имаше и много съобщения за кражби. Една фармацевтична компания съобщаваше за кражба на фризер, пълен с експериментални лекарства. Колекция от диаманти бе изчезнала мистериозно от гробница в Израел. Рядък, с големината на юмрук образец от кехлибар, съдържащ листо от отдавна изчезнал вид, бе взет от богаташки апартамент в Париж.

Той остави изрезките на масата с въздишка.

Погледът му падна върху лист хартия от Сандрингъм, частно училище в южна Англия, което Диоген бе посещавал — без знанието на семейството, — за да завърши гимназиалния курс.

Той бе успял да направи така, че да го приемат по силата на няколко подправени документа и фалшиви родители, наети за случая. Въпреки, че училищните сведения за първия срок съобщаваха, че е пръв във всичко, той бе изгонен няколко месеца по-късно. Като се съдеше по материалите, училището не бе се обосновало и бе отговаряло на запитването на Пендъргаст уклончиво, дори с раздразнение. Други документи показваха, че Пендъргаст няколко пъти се бе свързвал с някакъв Браян Купър — Купър за известно време бил съквартирант на Диоген в Сандрингъм — но изглежда момчето не отговорило. Едно последно писмо от родителите на младежа казваше, че Браян е настанен в здравно заведение, където го лекуват от остра кататония. (От гр. katatonos — напрегнатост; психчно разстройство с преобладаване на двигателни нарушения. Различават се кататоничен ступор и кататонична възбуда — Б. пр.)

В резултат на изключването му от училище, Диоген бе изчезнал напълно от поглед за повече от две години. После внезапно бе изплувал, колкото да предяви претенции за наследството. Четири месеца по-късно бе инсценирал собствената си смърт в Кентърбъри.

И след това — нищо.

Не — това не беше съвсем вярно. Имаше още една, последна вест. Д’Агоста се обърна към един сгънат лист плътна, луксозна хартия, който стоеше отделно на края на масата. Той се пресегна да го вземе и го разгъна замислено. Най-отгоре имаше релефен герб, едно око без клепачи над две луни и един лъв, отпуснат на предните си лапи. В средата на листа с почерка на Диоген се виждаше, написана с виолетово мастило, датата 28 януари.

Съзнанието на Д’Агоста неумолимо го върна отново към октомврийския ден, когато за пръв път беше видял писмото — тук, в същата тази стая, в навечерието на отпътуването им за Италия.

Но Д’Агоста се бе върнал от Италия сам. И сега зависеше от него — и от никого друг — да продължи вместо мъртвия си партньор, да спре престъплението, което се предполагаше, че ще се случи на 28-и януари.

По-малко от седмица дотогава.

Усети нарастваща паника; оставаше толкова малко време. Съквартирантът в Сандрингъм: това беше първото. Тази сутрин бе звънял на родителите, за да провери дали момчето говори. Дори и да удареше на камък тук, имаше и други момчета в училището, които бяха познавали Диоген.

Д’Агоста сгъна листа внимателно и го върна на масата. До него лежеше черно-бяла снимка, измачкана и изтрита от годините. Той я взе и я вдигна към светлината. Мъж, жена и две малки момчета стояха пред ограда от сложни елементи, изработени от ковано желязо. Недалеч зад тях се виждаше внушително имение. Беше топъл ден: момчетата бяха с къси панталонки, а жената носеше лека лятна рокля. Мъжът имаше патрициански черти и гледаше спокойно в обектива. Жената беше красива, с руса коса и тайнствена усмивка. Момчетата изглеждаха на осем и пет години. По-голямото стоеше право, с ръце зад гърба и гледаше сериозно. Светлорусата му коса беше грижливо сресана на път, дрехите — изгладени. Нещо в очертанието на скулите, на орловия профил, подсказваше на Д’Агоста, че това е агент Пендъргаст.

До него беше по-малкият му брат с рижа коса, притиснал длани една в друга, пръстите му сочеха към небето, сякаш се молеше. За разлика от по-големия си брат, Диоген изглеждаше малко занемарен. Но това не се дължеше на нещо в дрехите или прическата му. Може би идваше от апатично отпуснатите му крайници, така не в съзвучие с благочестивата поза на ръцете. Или пък от полуотворените устни, прекалено плътни и чувствени за такова малко дете. Двете очи изглеждаха еднакви — снимката явно бе правена преди болестта.

Все пак вниманието на Д’Агоста бе привлечено от очите. Те не гледаха в обектива, а в някаква точка отвъд него, ако изобщо гледаха в нещо. Изглеждаха като стъклени, почти мъртви, не на място върху това дребно детско лице. Д’Агоста усети неприятно свиване в стомаха.

Нещо отстрани прошумоля и той подскочи. Констанс Грийн внезапно се бе материализирала до него. Изглежда бе придобила способността на Пендъргаст да се появява напълно безшумно.

— Съжалявам — произнесе тя. — Не исках да ви стресна.

— Няма нищо. Само гледането на всичко това е достатъчно да накара човек да се изнерви.

— Извинете ме. Да се изнерви?

— Такава е думата.

— Открихте ли нещо интересно? Изобщо нещо?

Д’Агоста поклати глава.

— Нищо, за което да не сме говорили преди. — Той направи пауза. — Въпросът е, че тук не виждам нищо за болестта на Диоген. Скарлатина, според леля Корнелия. Тя каза, че това го е променило.

— Бих искала да мога да ви дам повече информация. Прегледах сбирката и семейните документи, в случай, че Алойзиъс е пропуснал нещо. Но той бе изключително акуратен. Наистина няма нищо друго.

Нищо друго. Местонахождението на Диоген, външността му, заниманията му, дори престъплението, което планираше да извърши: всичко бе неясно.

Имаше само една дата — 28-и януари. Следващият понеделник.

— Може би Пендъргаст се е заблуждавал — каза Д’Агоста, опитвайки се да звучи оптимистично. — Относно датата, имам предвид. Може би става дума за друга година? А може би е нещо съвсем отделно? — Той посочи пръснатите по масата документи. — Всичко това изглежда толкова далечно и отдавна отминало. Трудно е да се повярва, че е възможно да се случи нещо потресаващо.

Единственият отговор, който дойде откъм Констанс беше слаба, мимолетна усмивка.