Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (65)

67

Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.

Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.

Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.

Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.

— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.

Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.

— Сега! — изсъска Пендъргаст.

Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.

Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.

— Имаме да повървим — рече той и освети дългия здрачен тунел. Няколко чифта очи — на плъхове — просветнаха в мрака пред тях.

Агентът поддържаше бърз ход. Д’Агоста го следваше, нащрек да улови грохота на приближаващ се влак. Но чуваше единствено кухите им стъпки, собственото им дишане и шума от водата, която капеше от ледените висулки на стария тухлен таван.

— Значи Железният часовник е колело на железопътни линии? — попита той след малко. Заговори по-скоро за да наруши напрегнатата тишина, отколкото заради друго.

— Да. Много старо.

— Не знаех, че има такива под Манхатън.

— Било е построено, за да обслужва потока от влакове към и от старата станция „Пенсилвания“. Всъщност, то е единствения останал артефакт от първоначалната архитектура.

— И ти знаеш как да го намериш?

— Помниш ли убийствата в метрото, по които работихме преди няколко години? Тогава прекарах доста време в изучаване на подземния ландшафт на Ню Йорк. Все още си спомням доста добре разположението му под Манхатън, поне най-често използваните маршрути.

— Как смяташ, откъде Диоген знае за него?

— Това е интересен факт, Винсънт, който не убягна от вниманието ми.

Стинаха до една метална врата, заключена с ръждясал катинар, която стоеше в ниша на тунелната стена. Пендъргаст се наведе да разгледа катинара, проследявайки плътните линии ръжда с пръста си. После отстъпи назад и кимна на Д’Агоста да стори същото. Извади своя „Уилсън Комбат 1911“ от кобура и стреля в ключалката. Из тунела се разнесе оглушителен трясък и разбитият катинар се срути на земята в ръждив облак. Агентът отвори вратата с ритник.

Надолу водеше каменно стълбище, от което се носеше миризма на плесен и мухъл.

— Колко надолу е?

— Всъщност вече се намираме на нивото на Железния часовник. Оттук пътят просто е по-кратък.

Стълбището беше хлъзгаво и докато слизаха въздухът ставаше все по-топъл. След дълго спускане стълбите се изравниха в площадка, която се разшири в стар тухлен тунел с готически арки.

Д’Агоста се спря.

— Светлини отпред. И гласове.

— Бездомници — отвърна Пендъргаст.

Когато наближиха, Д’Агоста долови миризма на пушек. Скоро се натъкнаха на група опърпани мъже и жени, които бяха наобиколили грубо стъкнато огнище и си подаваха бутилка с вино.

— Какво пък е това? — провикна се един от тях. — Влака ли си изпуснахте, драги?

Смехът затихна, докато отминаваха. От мрака иззад групата долетя внезапен плач на бебе.

— Боже! — промълви Д’Агоста. — Чу ли това?

Пендъргаст само кимна.

Стигнаха нова метална врата, чийто катинар бе вече прерязан от някой преди тях. Отвориха и се закатериха по мокро стълбище, прескачайки струйки течаща вода и се озоваха на нова жп линия.

Пендъргаст спря и погледна часовника си.

— Единадесет и половина.

Сякаш изминаха цели километри мълчаливо, а пред тях отскачаха още плъхове. Но като че ли никакво ходене не можеше да стопли Д’Агоста. В един момент минаха край резервен коловоз, където бяха спрени няколко разнебитени вагона. Малко по-късно, докато преминаваха край серия каменни ниши, Д’Агоста забеляза старинно зъбчато колело, повече от два метра и половина в диаметър. Веднъж дочу далечен тътен на влакове, но изглежда нищо не минаваше по релсите, по които се движеха.

Най-сетне Пендъргаст се спря, изключи фенерчето си и кимна напред. Напрягайки очи в мрака, Д’Агоста забеляза, че тунелът свършва в арка от неясна жълта светлина.

— Това отпред е Железният часовник — каза Пендъргаст тихо.

Д’Агоста извади своя „Глок 29“, отвори магазина, провери го и отново го затвори.

— Знаеш какво да правиш, нали?

Д Агоста кимна.

Придвижиха се още нататък, тихо и бавно. Пендъргаст водеше, а той вървеше след него. Погледна часовника си — наложи се да го поднесе буквално на сантиметри от носа си, за да види циферблата Дванадесет минути преди полунощ.

— Помни — прошепна Пендъргаст. — Трябва да ме прикриваш оттук.

Д’Агоста се долепи към стената. От тази наблюдателна точка имаше добър изглед към огромното пространство пред тях. Това, което се откри пред очите му, го остави почти без дъх: просторен кръгъл купол, изграден от гранитни блокове, прорязани тук-таме от варовик, и всичко това — построено в изумителен, солиден Романски стил. Под купола се простираше колелото на железопътните линии — един-единствен чифт релси, които се извиваха покрай стените в обширен кръг. Дванайсет сводести тунела се редяха на равни интервали в стените. Над входа на всеки от тях мъждукаше прашен фенер и мъгливо осветяваше издълбания в камъка номер, красиво изписан с римски цифри — съответно от I до XII.

Значи това е Железният часовник, помисли си той. Баща му бе работил на подобно място, така че имаше известна представа от едно железопътно колело. Такива съоръжения обикновено се намираха в края на жп линията — един-единствен чифт релси водеше към колелото, отвъд което имаше полукръгло депо с отделения за локомотивите. Тук обаче, доста далеч от метростанция „Пенсилвания“, по един от най-натоварените жп маршрути, колелото очевидно носеше друго предназначение: то бе просто свързващо звено, начин влаковете да преминават от една серия тунели в друга.

Звукът от капеща вода отекваше под обширния купол, по чито сводове високо над главата му проблясваха ледени сталактити. Капчиците прелитаха през мръсножълтата светлина и се събираха с тих плясък в черни локви долу.

Той се запита дали някъде там, в някой от останалите единайсет тунела, не се спотайва Диоген.

Точно в този момент до слуха му достигна слаб тътен, последван от усилващ се въздушен поток. Пендъргаст пъргаво се дръпна навътре като махна на Д’Агоста да стори същото. Миг по-късно в отвора на единия тунел изникна влак от редовните линии и профуча с трясък по колелото, а прозорците му просветнаха и се сляха в една размазана ярка резка като опашка на комета, след което тъмнината отново го погълна. Грохотът постепенно заглъхна до далечно боботене и накрая замря съвсем. Внезапно един участък от релсите в средата на Железния часовник се завъртя с метално скрибуцане и спря звънтейки, като по този начин свърза нови два тунела за следващия влак.

Свързаните сега тунели бяха XII и този, в който те самите се намираха в момента — VI.

Отново се възцари тишина. Д’Агоста забеляза тъмните очертания на плъхове, някои от които — с размерите на малко куче, да се щурат в сенките на отсрещната стена. Водата капеше равномерно. Въздухът бе напоен с мириса на мухъл и развала.

Пендъргаст се размърда и погледна часовника си. Шест минути до полунощ. Време беше за действия. Той стисна ръката на Д’Агоста.

— Знаеш какво да правиш — повтори агентът. Д’Агоста кимна.

— Благодаря ти, Винсънт. Благодаря за всичко.

С тези думи се обърна, излезе от тунела и пристъпи в кръга от мъждива светлина. Две крачки. Три.

Д’Агоста остана в сенките с „Глока“ в ръка. Широкото пространство под купола бе все така празно и тихо, тунелите зееха тъмни, ледените висулки проблясваха като дълги, остри зъби.

Пендъргаст направи още една крачка и спря.

— Ave, Frater!

Гласът отекна в усойния мрак, отразен едновременно отвсякъде. Беше невъзможно да се каже от каква посока е дошъл. Д’Агоста се вцепени и напрегна до болка очи, за да огледа тъмните отвори на тунелите, но от Диоген нямаше и следа.

— Не бъди така свенлив, братко. Пристъпи на по-светло. Искам да видя това твое красиво лице.

Пендъргаст се приближи още. Д’Агоста стоеше и чакаше с пистолет в ръка, готов да го използва.

— Донесе ли го? — долетя ехтящият глас. Тонът беше насмешлив, почти като ръмжене, но при все това в него се чувстваше някакъв странен глад.

В отговор Пендъргаст вдигна ръка и диамантът внезапно се появи между пръстите му, като проблясваше мрачно на смътното осветление.

Д’Агоста чу рязко вдишване, подобно изплющяване на камшик.

— Доведи ми Виола — произнесе Пендъргаст.

— Леко, братко. Всичко с времето си. Стъпи върху релсите на колелото.

Агентът прекрачи и се озова по средата на жп линията.

— А сега върви напред, докато застанеш точно под купола. Ще видиш, че в желязото има дупка. В нея се намира една малка кадифена кутийка. Остави камъка вътре. И побързай, ако обичаш — не бихме искали някой преминаващ влак да прекрати цялата сценка преждевременно, нали така?

Д’Агоста отново се помъчи да определи посоката на гласа, но не можеше да се разбере в кой тунел се крие Диоген. Предвид особената акустика тук, той можеше да е навсякъде.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Когато стигна средата на колелото коленичи, вдигна кутийката, сложи диаманта вътре и я остави долу.

После рязко се изправи, извади своя „Уилсън Комбат“ и го насочи към диаманта.

— Доведи ми Виола — повтори той.

— Ау! Братко! Подобна привързаност не е в твоя стил. Да го направим като по книга. Сега отстъпи назад, докато моят човек го погледне и се увери, че е истински.

— Истински е.

— Веднъж ти повярвах, много отдавна. Помниш ли? Виж докъде ме докара. — Странна въздишка, почти стон долетя от мрака. — Ще ми простиш, че не ти се доверявам отново. Господин Каплан? Свършете си работата, ако обичате.

Един ужасен, дрипав мъж се измъкна с препъване от тунел XI. Той примигна на оскъдната светлина и се огледа объркано. Носеше тъмен костюм и черно кашмирено палто, окаляно и изпокъсано. На плешивата му глава бе привързана лупа, а в ръка държеше фенерче. Д’Агоста веднага разпозна в него мъжа, когото бяха отвлекли по-рано.

Изглеждаше сякаш е имал необикновено лош ден.

Каплан направи несигурна стъпка напред, после отново спря. Огледа се неразбиращо.

— Кой…? Какво…?

— Диамантът е в една кутия по средата. Идете да го разгледате. Кажете ми дали е „Сърцето на Луцифер“.

Мъжът завъртя глава във всички посоки.

— Кой говори? Къде съм?

— Frater, покажи на Каплан диаманта.

Каплан отново се затътри напред. Пендъргаст махна с пистолета си по посока на кутията.

Гледката на оръжието изглежда събуди Каплан от вцепенението му.

— Ще направя каквото поискате, само не ме убивайте! — извика той. — Имам деца.

— И пак ще видиш луничавите зверчета — ако постъпваш както аз ти наредя — долетя безтелесният глас на Диоген.

Мъжът коленичи, почти сякаш краката му се подкосиха, и вдигна диаманта. Нагласи лупата на окото си, включи малката лампичка и заразглежда камъка.

— Е? — Гласът на Диоген прозвуча високо и напрегнато.

— Един момент! — Мъжът беше на ръба на нервна криза — Дайте ми само един момент, моля ви!

Той се взря в него и светлината разцъфна в диаманта, обгръщайки го в сияен ореол от канеленочервено.

— Прилича на „Сърцето на Луцифер“, така е — рече експертът задавено.

— „Прилича на“ няма да свърши работа, господин Каплан.

Човекът продължи да се взира в камъка, ръцете му трепереха. После се изправи.

— Сигурен съм, че е той.

— Уверете се още веднъж. Животът ви, както и този на вашето семейство, зависи от точната ви оценка.

— Сигурен съм. Няма друг подобен диамант.

— Диамантът има един миниатюрен дефект. Кажете къде е.

Каплан отново се наведе. Мина минута, после втора.

— На около десет микрометра от центъра на камъка в посока един часа се забелязва малко включение.

От тъмнината долетя съскане — може би от триумф, може би нещо друго.

— Каплан, можете да си вървите. Вашият изход е тунел VI. Frater, остани където си.

С благодарно хлипане мъжът забърза към тунел VI и към чакащия Д’Агоста, като почти се препъваше в нетърпението си да се махне час по-скоро. Миг по-късно влезе в тъмнината на тунела, дишайки тежко.

— Слава Богу! — прошепна той. — Слава Богу.

— Стойте зад мен — каза Д’Агоста.

Каплан се втренчи в Д’Агоста и облекчението му бързо се замести със страх, когато разпозна лицето му.

— Един момент. Вие сте ченгето, което…

— Нека се тревожим за това по-късно — каза Д’Агоста, докато го избутваше по-навътре в спасителния мрак. — Скоро ще ви измъкнем оттук.

— А сега настъпи и моментът, който очаквахте — проехтя гласът на Диоген. — Дами и господа, представям ви… лейди Виола Маскелене!

Виола Маскелене внезапно се появи от тунел IX. Тя се спря в осветения кръг, примигвайки несигурно.

Пендъргаст неволно направи крачка към нея.

— Не мърдай, братко! Остави я тя да дойде при теб.

Тя се обърна, погледна към агента и с леко олюляване тръгна към него.

— Виола! — Пендъргаст направи нова крачка напред.

Внезапно проехтя изстрел, оглушителен в затвореното пространство. Облак прах се надигна до вдигнатия му крак. Агентът залегна на мига с пистолет в ръка, като местеше дулото от тунел на тунел.

— Давай, братко! Отвърни на огъня. Колко жалко ще бъде, ако някой рикоширал куршум прониже твоята Ева.

Пендъргаст се извърна. Виола бе замръзнала неподвижно при звука от изстрела.

— Ела при мен, Виола — каза той.

Тя стоеше и го гледаше.

— Алойзиъс? — попита младата жена плахо.

— Тук съм. Просто ела при мен — бавно и внимателно.

— Но ти… Ти…

— Всичко е наред. В безопасност си. Ела при мен. — И той протегна ръце.

— Каква трогателна сцена — каза Диоген. Думите му бяха последвани от подигравателен циничен смях.

Тя направи няколко несигурни стъпки и след малко се отпусна в прегръдките на Пендъргаст.

Агентът я залюля успокояващо, като леко вдигна брадичката й и се взря в лицето й.

— Дрогирал си я! — възкликна той.

— Ха! Само няколко милиграма, колкото да я държат тиха. Не се притеснявай — тя е непокътната.

Д’Агоста чу как Пендъргаст шепне нещо в ухото на Виола, но не успя да долови думите. Тя поклати глава, дръпна се назад и се олюля. Той отново я прихвана и я поведе към отвора на тунела.

— Браво, господа! Вярвам, че приключихме — прозвуча ликуващият глас на Диоген. — А сега всички можете да си тръгнете през тунел VI. Впрочем, трябва да си тръгнете през тунел VI. Настоявам за това. И най-добре да побързате, полунощният влак за Вашингтон ще мине по линия VI след пет минути. Бързо ускорява от станцията и скоро ще се движи с поне сто и трийсет километра в час. Ако не успеете да стигнете до първата ниша, която е на около триста метра по-надолу, доста ще изцапате стените на тунела. Ще застрелям всеки, който се опита да тръгне по друг тунел. Така че се размърдайте!

Пендъргаст леко побутна Виола към Д’ Агоста.

— Изведи Каплан и нея оттук — промърмори той и сложи фенерчето в ръката на Д’Агоста.

— А ти?

— Имам да свърша още нещо.

Точно това бе отговорът, от който Д’Агоста се боеше. Той сложи ръка на рамото на агента да го спре.

— Ще те убие.

Пендъргаст леко се освободи.

— Не можеш! — прошепна настойчиво Д’Агоста. — Те ще бъдат…

— Чухте ли ме? — прокънтя гласът на Диоген. — Остават ви четири минути.

— Тръгвай! — изсъска Пендъргаст.

Д’Агоста му хвърли последен поглед. След това прегърна Виола, обърна се към Каплан и внимателно го тласна напред.

— Хайде, господин Каплан. Да тръгваме.

Включи фенерчето и като обърна гръб на Железния часовник, бързо ги поведе по релсите.