Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (61)

63

Събраха се в приемната на Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователна компания „Уърлд“. Офисът му бе кацнал високо в кулата на „Уърлд“, гледаше на север от началото на големия каньон на „Авеню ъв ди Америкас“ до самия му край, десетина пресечки по-нататък — тъмния правоъгълник на Сентръл Парк. Точно в един часа Грейнджър — червендалест мъж с големи уши и тясна глава, оплешивяващ, сърдечен и весел — се появи от кабинета си.

— Е, всички ли сме тук? — рече той и се огледа.

Очите на Смитбак пробягаха по присъстващите. В устата си чувстваше вкус на лепило, освен това се потеше. Чудеше се как, по дяволите, се е съгласил да участва в такъв налудничав план. Това, което му се бе сторило като вълнуващо приключение сутринта, като шанс за единствен по рода си журналистически удар, сега изглеждаше напълно смахнато под ярката светлина на реалността: Смитбак бе на път да стане съучастник в много сериозно престъпление — да не говорим, че щеше да обърне гръб на цялата си професионална етика.

Грейнджър се усмихна.

— Сам, ти си по уводните приказки.

Самюъл Бек, шефът на охраната, пристъпи напред и кимна. Въпреки нервността си Смитбак забеляза, че стъпалата на мъжа са малки като на балерина.

— Господин Джордж Каплан — започна шефът на охраната, — старши сътрудник в Американския гемологически институт.

Каплан, спретнат мъж в черно, с добре поддържана брада тип „катинарче“ и очила без рамки, притежаваше елегантното излъчване на човек от миналия век. Той рязко се поклони и също така бързо се изправи.

— Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.

Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.

— Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.

Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.

— Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.

Последва нова поредица ръкостискания.

— Ранд Маркони, финансов директор на „Уърлд“.

О, боже, помисли си Смитбак. Всички тези хора ли щяха да дойдат?

— Фостър Лорд, секретар.

Кимвания и размяна на учтивости.

— Скип Макгигън, ковчежник.

Смитбак се размърда.

— Джейсън Мактийг, служител в охраната.

Напомняше представяне на благородници на официален бал. Тежко въоръженият гард се изправи, кимна, но не подаде ръка.

— И моя милост — Самюъл Бек, директор на охраната на застрахователна компания „Уърлд“. Достатъчно е да кажа, че всички ние сме били проверени и проучени преди да бъдем допуснати. — Той се усмихна кратко на собственото си остроумие, което бе подкрепено от сърдечния смях на Грейнджър.

— Добре тогава, да започваме — каза финансовият директор и протегна ръка към асансьорите.

Те се насочиха към дълбините на сградата, спускайки се първо с един, после с втори, с трети асансьор, кривуличейки през дълги, безименни коридори, преди да стигнат до най-огромната, най-лъскавата, най-блестящата врата на трезор, която някога Смитбак бе виждал. Той се взря във вратата и сърцето му сякаш падна в петите.

Бек се занимаваше със серия ключалки и един скенер на ретина, докато те всички чакаха.

Най-после той се обърна.

— Господа, сега се налага да изчакаме необходимите пет минути, за да се отвори вратата. Този трезор — продължи той гордо — съхранява всички наши оригинални, изпълнителни полици: всички! Застрахователната полица представлява договор, а единствените валидни копия на нашите договори са тук — с покритие от почти половин трилион долара. Те са защитени от най-модерните охранителни системи, измислени до този момент. Този трезор е проектиран да издържи земетресение до девета степен по скалата на Рихтер, пета степен на торнадо и детонация от 100-килотонова атомна бомба.

Смитбак се опитваше да си води записки, но продължаваше да се поти обилно и химикалката се хлъзгаше между пръстите му. Мисли за статията, мисли за статията.

В този миг се чу мек, мелодичен звук.

— А това, господа, е сигналът, че трезорът е отключен. — Бек натисна бравата и до слуха им достигна лекото бръмчене на мотор, след което вратата бавно се отвори. Тя бе изумително плътна, шест стъпки здрава, блестяща, неръждаема стомана.

Пристъпиха напред — въоръженият охранител бе последен — и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор — широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.

Сега напред пристъпи изпълнителният директор, както изглежда, наслаждавайки се на ролята си.

— Вътрешният трезор, господа. Но дори тук не държим диаманта незащитен, където би могъл да изкуши някой от доверените ни служители. Той се съхранява в специален „трезор в трезора“ и за да бъде отворен са нужни най-малко четирима представители на „Уърлд“ — аз, Ранд Маркони, Скип Макгигън и Фостър Лорд.

Тримата мъже, облечени в еднакви сиви костюми, плешиви и достатъчно приличащи си, за да бъдат сбъркани с братя, се усмихнаха при тези думи. Бе очевидно, че не им се случва много често да се поперчат с работата си.

Вътрешният трезор се намираше в далечния край на помещението — поредна метална врата в стената с четири, строени в една линия, ключалки. Над тях светеше малка червена лампичка.

— А сега ще изчакаме външната врата да се затвори, преди да влезем във вътрешния трезор.

Смитбак се заслуша — прещракване, боботене, бръмчене и глух грохот.

— Сега вече сме заключени. И докато вътрешният трезор е отключен, вратата на външния ще остане заключена. Дори да искахме да откраднем диаманта, нямаше да можем да излезем с него! — закиска се Грейнджър. — Господа, извадете ключовете си.

Мъжете извадиха малки ключове от джобовете си.

— Осигурихме маса за господин Каплан — произнесе изпълнителният директор и посочи елегантна масичка наблизо.

Каплан я погледна критично и присви устни с неодобрение.

— Наред ли е всичко? — попита изпълнителният директор.

— Извадете диаманта — каза сухо Каплан. Грейнджър кимна.

— Господа?

Всеки от служителите пъхна ключа си в една от четирите ключалки. Размяна на погледи, след което ключовете се завъртяха едновременно. Малката червена лампичка светна в зелено и сейфът щракна и се отвори. Вътре имаше просто метално сандъче с осем чекмеджета. Върху всяко стоеше етикет с номер.

— Чекмедже номер две — каза изпълнителният директор.

Чекмеджето се отвори; Грейнджър протегна ръка и извади сива метална кутия, която положи почтително върху масичката пред Каплан. Гемологът седна и започна да вади със суетене малък набор от инструменти и лещи, като ги подреждаше прецизно отгоре. Извади навита на руло подложка от черно плюшенено кадифе и я разгъна, оформяйки спретнат квадрат в средата на масата. Всички бяха вперили очи в работата му, застанали в полукръг около него, с изключение на гарда, който стоеше малко по-назад със скръстени пред гърдите ръце.

Най-накрая Каплан надяна чифт хирургически ръкавици.

— Готов съм. Подайте ми ключа.

— Съжалявам, господин Каплан, но правилата изискват аз да отворя кутията — произнесе директорът на охраната. Каплан махна раздразнено с ръка.

— Така да бъде. Само да не го изпуснете, сър. Диамантите може и да са твърди, но се чупят лесно като стъкло.

Бек се наведе над кутията, пъхна ключа и вдигна капака. Всички очи бяха вперени в кутията.

Не го пипайте с голите си потни ръце! — произнесе Каплан остро.

Директорът на охраната се отдръпна. Каплан бръкна в кутията и извади оттам камъка така небрежно, сякаш беше топка за голф, след което го постави върху кадифето пред себе си. Отвори една лупа и се наведе над камъка.

Внезапно той се изправи рязко и заговори с остър, висок, недоволен глас.

— Моля да ме извините, но не мога да работя, заобиколен от цяла тълпа. Моля ви, ако обичате!

— Разбира се, разбира се — кимна Грейнджър. — Нека всички се отдръпнем назад и да оставим господин Каплан да работи на спокойствие.

Те отстъпиха и гемологът отново се наведе да изследва камъка. Вдигна го с тънка щипка с легло от четири зъбци и го огледа, после остави лупата.

— Подайте ми Челси-филтъра — произнесе той остро, без да се обръща към никого конкретно.

— Но какво е това? — попита Бек.

— Продълговатият бял предмет, ей там.

Директорът на охраната го взе и му го подаде. Каплан го пое, отвори го и разгледа камъка отново, като си мърмореше нещо неразбираемо.

— Всичко ли е по вкуса ви, господин Каплан — попита Грейнджър загрижено.

— Не — отвърна мъжът просто. Напрежението в трезора се увеличи.

— Светлината достатъчна ли ви е? — намеси се изпълнителният директор.

Смразяваща тишина.

— Подайте ми тестера. Не, не това. Това.

Бек му подаде странно приспособление със заострен край. Каплан много нежно докосна камъка с него. Чу се кратко бибипкане и уредът светна в зелено.

— Хм. Знаем поне, че не е моасанит — произнесе гемологът отсечено и върна приспособлението на Бек, който не изглеждаше очарован от отредената му роля на асистент.

Ново мърморене.

— Поларископа, ако обичате.

След няколко фалстарта Бек му го подаде. Дълго разглеждане, ръмжене.

Каплан се изправи и се огледа, спирайки очи върху всеки един в помещението.

— Доколкото мога да кажа, което не е кой знае колко много, предвид отвратителното осветление тук, по всяка вероятност става дума за фалшификат. Великолепен, но фалшификат.

Надвисна тежка тишина. Смитбак хвърли крадешком поглед към Колъпи. Лицето на президента на музея бе станало мъртвешки бяло.

— Но не сте сигурен, нали? — попита изпълнителният директор с треперещ глас.

— Как мога да съм сигурен? Как можете да очаквате от експерт като мен да изследва диамант с такъв капризен цвят на флуоресцентно осветление.

Тишина.

— Но не трябваше ли да си донесете собствено осветление? — дръзна да попита Грейнджър.

— Собствено осветление?! — извика Каплан. — Сър, простете, но невежеството ви е направо шокиращо. Този диамант е „фенси“ — има цвят, класифициран като жив и човек не може просто ей така да си донесе една стара лампа и да го разглежда на нея! Нуждая се от истинска светлина — при това в точно определен час от деня, различен за северното и за южното полукълбо, за да бъда сигурен. Естествена светлина! Нищо друго няма да свърши работа. Никой не ми спомена, че ще трябва да изследвам най-прекрасния диамант в света на флуоресцентно осветление! Това е оскърбление за професията ми.

— Би трябвало да споменете това, когато се споразумявахме — каза Бек.

— Предполагах, че имам работа с опитна застрахователна компания, добре запозната със спецификата на скъпоценните камъни! Нямах представа, че ще ме карате да изследвам диамант в някакъв задушен трезор в сутерен. Да не говорим за половината дузина хора, които ми дишат в тила и ме гледат, сякаш съм шимпанзе в зоологическа градина. Моето крайно становище е, че става въпрос за вероятен фалшификат, но окончателният резултат може да бъде съобщен след повторно изследване на естествена светлина. — Каплан скръсти ръце и изгледа свирепо изпълнителния директор.

Смитбак преглътна мъчително.

— Е — каза той и взе листите, надявайки се, че си е водил смислени бележки. — Предполагам, че това е всичко. Статията ми е готова.

— Каква статия? — обърна се Колъпи към него. — Няма да има никаква статия. Това е неокончателно.

— Определено съм на същото мнение — произнесе Грейнджър, а гласът му трепереше. — Нека не избързваме с изводите.

Смитбак вдигна рамене.

— Моят източник ми каза, че диамантът е фалшификат. Сега и господин Каплан казва, че може да е фалшификат.

— Ключовата дума тук е може — прекъсна го Грейнджър.

— Един момент — обърна се Колъпи към Каплан. — Нуждаете се от естествена светлина, за да кажете със сигурност?

— Не казах ли точно това току що?

Колъпи погледна изпълнителния директор.

— Няма ли тук някакво място, където камъкът може да бъде разгледан на естествена светлина?

Известно време никой не отговори. Колъпи се изкашля сухо.

— Грейнджър. — Гласът му прозвуча остро. — Съхранението на този камък беше ваша отговорност.

— Можем да занесем камъка в Заседателната зала — отговори Грейнджър. — На осмия етаж. Там светлината е достатъчно силна.

— Извинете, господин Грейнджър — намеси се Бек, — но политиката ни е категорична: диамантът не може да се изнася от трезора.

— Чухте какво каза експертът. Нуждае се от по-добро осветление.

— С цялото ми уважение, сър, но имам инструкции и дори вие не можете да ги променяте.

Изпълнителният директор махна с ръка.

— Глупости! Въпросът е от изключителна важност. Със сигурност можем да нарушим правилата.

— Само с писмено, нотариално заверено пълномощно от застрахования.

— Добре тогава! Ето ви тук самият президент на музея. А Лорд е нотариус, нали Фостър?

Лорд кимна.

— Д-р Колъпи, ще дадете ли необходимото писмено разрешение?

— Естествено. Още сега трябва да разберем за какво става дума. — Лицето му бе придобило сив, почти мъртвешки цвят.

— Фостър, изгответе документа.

— Като директор по сигурността аз съм категорично против — произнесе Бек тихо.

— Господин Бек — каза Грейнджър, — оценявам загрижеността ви. Но ми се струва, че не разбирате напълно ситуацията. Имаме сто милиона долара лимит, записан в договора ни с музея, но „Сърцето на Луцифер“ се разглежда в специална добавка и едно от условията за съхранение на камъка е да няма ограничение на падежа Каквато и цена да определи независимият специалист, ние сме длъжни да я заплатим. Трябва да получим отговор на въпроса дали диамантът е истински, и то още сега!

— И въпреки това — заяви Бек, — искам да повторя за протокола, че продължавам да съм против изнасянето на камъка извън трезора.

— Непременно ще го отбележим. Фостър? Изготви документа, а д-р Колъпи ще го подпише.

Секретарят извади бял лист хартия от костюма си и написа нещо. Колъпи, Грейнджър и Макгигън се подписаха, след което Лорд го завери нотариално със собствения си подпис.

— Да тръгваме — рече изпълнителният директор.

— Ще извикам охранителен ескорт — произнесе мрачно Бек. Междувременно Смитбак забеляза, че шефът на охраната извади пистолет, провери го, освободи предпазителя му и го прибра обратно.

Каплан взе камъка с четиризъбата щипка.

— Аз ще го направя, господин Каплан — каза Бек тихо, като пое дръжката на щипката и внимателно постави диаманта в кадифената му кутийка После затвори капака и го заключи, пъхна ключа в джоба си и взе кутията под мишница.

Изчакаха Каплан да събере инструментите си, след което затвориха вътрешната врата и зачакаха външната да се отвори. Продължиха назад през серията масивни врати, където ги посрещнаха кордони от гардове. Пазачите ги придружиха до асансьора и след пет минути всички пристъпиха в малка, но изключително елегантна заседателна зала, издържана в екзотична дървесина. През няколко широки прозореца се лееше светлина.

Бек постави още двама пазачи пред вратите, след което заключи.

— Моля всички да отстъпят назад — каза той. — Господин Каплан, това ще свърши ли работа?

— Великолепна — рече Каплан със сияйна усмивка. Настроението му изглежда започна да се подобрява.

— Къде бихте искали да седнете?

Експертът посочи един стол в ъгъла.

— Тук ще е идеално.

— Разположете се удобно.

Гемологът отново се зае с подреждането на инструментите си върху кадифето. После вдигна глава.

— Камъкът, ако обичате?

Бек постави кутията пред него, отключи я и вдигна капака. Скъпоценната вещ лежеше на кадифената си подложка.

Каплан посегна и го извади със специалната си щипка, след което поиска двойните лещи на Гробет. Взря се през тях в диаманта, първо погледна през едната леща, после през другата, а накрая и през двете едновременно. Докато го държеше, през камъка премина лъч светлина и по стените на залата внезапно затрептяха точици с ярък канеленочервен цвят.

Изминаха няколко минути в пълна тишина. Смитбак усети, че е затаил дъх. Най-сетне Каплан бавно върна диаманта върху кадифето, свали гробетовите лещи от очите си и дари изтръпналата си публика с лъчезарна усмивка.

— О, да! — рече той. — Каква прелест! Разликата под естествена светлина е невероятна. Това е то, господа! Без ни най-малко съмнение това е „Сърцето на Луцифер“.

Последва облекчена въздишка, сякаш всички в стаята бяха задържали дъха си наред със Смитбак. Каплан махна с ръка.

— Господин Бек? Можете да го приберете. С щипката, ако обичате.

— Слава богу! — възкликна изпълнителният директор като се обърна към Колъпи и сграбчи ръката му.

— Наистина трябва да благодарим на Господ — отвърна Колъпи, разтърсвайки подадената ръка, докато бършеше челото си с кърпичка. — Прекарах ужасни мигове.

Междувременно Бек с неразгадаемо и все още мрачно лице се пресегна с щипката към диаманта. В същия момент Каплан се надигна от стола и се блъсна в него.

— Моля за извинение…!

Всичко се случи толкова бързо, че Смитбак със закъснение проумя какво е видял. В един момент Каплан държеше камъка в едната си ръка и пистолета на Бек в другата, насочен към притежателя му. Той стреля почти в лицето на Бек, извъртайки дулото така че куршумите да го отминат на косъм и да се забият в стената. Произведе три бързи изстрела, а мощният звук потопи залата в ужас и объркване. Всички се хвърлиха на пода, включително и самият Бек.

А в следващия момент Каплан изчезна. През вратата, която се смяташе за заключена.

Бек се изправи мълниеносно.

— Хванете го! Спрете го!

Докато се надигаше от пода с все още звънящи уши, Смитбак видя през двойната врата как проснатите гардове се вдигат на крака и хукват по коридора с извадени оръжия.

— Той взе камъка! — крещеше Колъпи. — Той взе „Сърцето на Луцифер“! За бога, хванете го! Направете нещо!

Бек бе извадил радиостанцията си.

— Охрана? Обажда се Самюъл Бек. Заключете цялата сграда! Заключете я! И не искам никой — нищо — да я напуска: никакъв боклук, поща, хора, изобщо нищо! Чувате ли ме? Спрете асансьорите, блокирайте стълбищата. Вдигнете тревога! Нека целият персонал на охраната да търси личност на име Джордж Каплан. Вземете снимката му от видеокамерата на входа. Никой да не… Не, по дяволите забраната за стрелба в сградата! Това е директорска заповед. Освен това искам рентгенов апарат, който да може да засече погълнат или скрит скъпоценен камък, както и пълен технически екип, който да го управлява. А на изхода към Шесто авеню удвоете хората!

Той се обърна към останалите.

— И никой от вас, никой от вас, да не напуска тази стая без позволението ми.

 

Два изтощителни и изпитателни часа по-късно Смитбак се озова на опашка от около хиляда служители на „Уърлд“. Опашката се виеше безкрайно през фоайето на сградата, в отсрещния край на което всички колички с писма и пратки преминаваха през рентгенови апарати, подобни на тези по летищата. „Каплан“ не бе открит — а лично Смитбак знаеше, че няма и да бъде.

Докато приближаваше началото на опашката той чу врява от гласове, които спореха; идваше от голяма група недоволни, които отказваха да минат през рентгена. Отвън чакаха пожарни камиони с включени светлини, полицейски коли и неизбежните представители на пресата. Един по един хората биваха внимателно претърсвани, минаваха през рентгена и когато излезеха навън в сивия януарски следобед, ги посрещаше серия от светкавици на фотоапарати.

Смитбак се опитваше да контролира потенето си. С течение на времето нервността му само се бе увеличавала. За хиляден път се прокле, че се е съгласил да участва в това. Претърсиха го два пъти, включително всичките му телесни кухини. Поне и останалите в заседателната зала, включително Колъпи, Бек и служителите на „Уърлд“, бяха преминали през същото по настояване на директора на музея. Междувременно Колъпи, който бе извън себе си от възбуда, правеше всичко по силите си да убеди Смитбак да не публикува нищо. Господи, само ако знаеха…

Защо, о, защо изобщо се бе съгласна на това!

На опашката пред него оставаха само десет души. Всеки преминаваше през нещо, което приличаше на тясна телефонна будка, свързана с монитори, в които се взираха поне по четирима техници. Някой отпред бе пуснал транзистор, около който се бе събрала малка тълпа. Удивително колко бързо се разпространяваха новините! Изглежда истинският Каплан е бил освободен без да пострада до къщата си преди около половин час и в момента полицията го разпитваше. Все още никой не знаеше кой е бил фалшивият Каплан.

Само още двама души. Смитбак се опита да преглътне, но установи, че не би могъл. Стомахът му се гърчеше от страх. Идваше най-лошата част. Най-лошата от всичко.

Ето че дойде и неговият ред. Двама техници го подканиха да стъпи на постелка с обичайните жълти отпечатъци от стъпки и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно, за да е спокоен. Прегледаха временния му пропуск за сградата, шофьорската му книжка и журналистическата му карта. Накараха го да отвори уста и натиснаха езика му с шпатулка. После отвориха вратата на будката и го натикаха вътре.

— Не мърдайте. Дръжте ръцете си плътно до тялото. Гледайте точката върху стената… — Указанията се сипеха бързо.

Последва кратко избръмчаване. През стъклото се виждаше как техниците проверяват резултатите. Най-сетне, след часове, както се стори на Смитбак, един от тях кимна.

Друг от екипа отвори вратата на будката, сложи тежката си ръка на рамото на Смитбак и го избута навън.

— Свободен сте да си вървите — рече мъжът и махна към изхода.

Докато правеше този жест, техникът леко се отърка в него.

Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата — бяха най-дългите десет метра в живота му.

Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.

Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.