Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (57)

59

Смитбак бавно затвори телефона. Бе отнело няколко разговора — първо с „Ривър Оукс“, после с „Таймс“ — но Пендъргаст тъй или иначе бе успял да го открие.

Видя, че Нора го гледа с любопитство. Полицията най-сетне бе отворила служебния вход на музея и персоналът се стичаше покрай тях, бързайки към топлината вътре.

— Какво има, Бил? — попита го тя. — Кой беше?

— Специален агент Пендъргаст.

— Какво искаше?

— Моля? — Чувстваше се зашеметен.

— Попитах какво искаше. Изглеждаш шокиран.

— Току що получих едно ъ-ъ-ъ… твърде необикновено предложение.

— Предложение? Какво искаш да кажеш?

Смитбак сякаш се събуди от сън и сграбчи Нора за рамото.

— По-късно ще ти обясня. Слушай, ще се оправиш ли сама? Тревожа се за безопасността ти, след като Марго е мъртва, а и след всички тези предупреждения от Пендъргаст.

— В момента най-безопасното място в цял Ню Йорк е музеят. Наоколо има сигурно хиляда ченгета.

Смитбак кимна замислено.

— Така е.

— Виж, трябва да отивам на работа.

— Идвам с теб. Ще говоря с д-р Колъпи.

— Колъпи? Късмет!

Смитбак вече виждаше как кордонът от полицаи и гардове отблъсква голяма разлютена тълпа репортери. Не пускаха никого вътре, освен служители. А и той беше добре познат — твърде добре познат на охраната.

Усети ръката на Нора да се опира успокояващо на рамото му.

— Какво се каниш да правиш?

— Трябва да вляза вътре.

Нора сви вежди.

— Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?

— И още как! — Той надникна в зелените й очи, погледът му се плъзна по медната й коса и луничавото носле. — Знаеш ли какво всъщност искам да направя…?

— Не ме изкушавай. Имам един тон работа. Днес изложбата се отваря и за широката публика — впрочем, ако изобщо някога отворим.

Смитбак я прегърна и целуна. Опита се да се отдръпне, но Нора не го пускаше.

— Бил — прошепна тя в ухото му, — слава богу, че се върна. Останаха прегърнати още няколко мига, после Нора бавно отдръпна ръце. Усмихна се, намигна му и влезе в сградата.

Смитбак остана загледан след нея. След това се изблъска през тълпата от служители покрай вратата и подмина гмежта от репортери. Всички музейни работници бяха приготвили пропуските си. Полицията и охраната проверяваха документите на всекиго: щеше да е дяволски трудно да се промъкне. Смитбак се замисли за момент, после извади визитката си и надраска няколко думи на гърба.

Когато дойде неговият ред да премине през охранителната бариера, един от гардовете се изпречи на пътя му.

— Вашият пропуск?

— Аз съм Смитбак от „Таймс“.

— Попаднал си на погрешното място, приятелю. Пресата е нататък.

— Чуйте ме. Имам много спешно, лично съобщение за д-р Колъпи. Трябва да му бъде предадено незабавно, инак ще хвърчат глави. Вашата също… — Смитбак хвърли поглед към табелката с името му. — … господин Праймъс, в случай, че не ме допуснете.

Пазачът изглеждаше постреснат. Музейната администрация в последните години никак не правеше живота на тези долу лесен и поддържаше климат по-скоро на страх, отколкото на приятелство. Смитбак бе използвал този факт и преди, при това с добри резултати и се надяваше да проработи и този път.

— За какво става въпрос? — попита Праймъс.

— За диамантения обир. Имам вътрешна информация.

Гардът изглежда се колебаеше.

— Ами не знам.

— Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви само да предадете тази бележка право на директора. Не на секретарката му, нито на койтои да а друг — само на него. Вижте, не съм някой мошеник. Ясно? Ето ми журналистическата карта.

Мъжът я взе и заразглежда.

Смитбак притисна бележката в ръката му.

— Не я четете. Сложете я в плик и я доставете лично. Повярвайте ми, няма да съжалявате.

Човекът се поколеба. После взе визитката и изчезна в будката на охраната. След малко се появи с плик в ръка.

— Запечатах я вътре, изобщо не съм я поглеждал.

Смитбак взе плика и надраска отгоре: „За д-р Колъпи, извънредно важно, да се отвори веднага. От Уилям Смитбак младши, от «Ню Йорк Таймс».“

Пазачът кимна.

— Ще се погрижа да я доставят.

Смитбак се наведе напред.

— Не разбирате — искам вие лично да я доставите. — Той се огледа. — Не бих се доверил на нито един от тези некъдърници тук.

Гардът се изчерви и кимна.

— Добре тогава — и изчезна по коридора.

Смитбак зачака с мобилния си телефон в ръка. Пет минути изтекоха. Десет.

Петнайсет.

Започна да се разхожда неспокойно. Това не изглеждаше добре.

Изведнъж телефонът му иззвъня рязко. Той бързо го отвори.

— Обажда се Колъпи — долетя аристократичният глас. — Смитбак ли е?

— Да, аз съм.

— Един от охранителите ще ви съпроводи веднага до офиса ми.

* * *

Сцена на контролиран хаос посрещна Смитбак, докато приближаваше внушителните врати от резбован дъб, които водеха към кабинета на директора. Отпред се бяха струпали полицаи, детективи и музейни служители, вратата бе затворена, но щом придружителят на Смитбак обяви името му, веднага го пуснаха вътре.

Колъпи нервно се разхождаше край редицата сводести прозорци с ръце зад гърба. Отвън се виждаше зимната голота на Сентръл Парк. Смитбак разпозна директора на охраната, Манети, заедно с още няколко важни клечки, които бяха наобиколили бюрото на Колъпи.

Колъпи го забеляза и спря да крачи.

— Господин Смитбак?

— Същият.

Колъпи се обърна към Манети и останалите.

— Пет минути.

Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.

— Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?

Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.

— Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.

— Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно тревоги и без това. Трябва да е някаква ексцентрична спекулация, която не заслужава внимание.

— Не съм убеден, че това е разумно.

— Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.

— Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.

— По дяволите!

— Нека ви задам един въпрос — рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. — Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?

Колъпи му хвърли изпитателен поглед.

— Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.

— Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. — Б.пр.) по онова време?

— Не. Този камък не може да бъде сбъркан… — Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.

— Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?

— Направих съвсем разумно допускане.

— Точно в това е загадката, нали? Истината е — продължи Смитбак благо, — че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.

— Това е една абсурдна теория на конспирацията — възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. — Нямам време за подобни неща.

— Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.

— Статията? Каква статия?

— Във връзка с твърденията, за които ви споменах.

— Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!

— Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. — Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.

— Проклятие! — изруга Колъпи и се завъртя на пета. — Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.

— Любопитно предложение — кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.

— Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.

— Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.

Колъпи се завъртя.

— Може би сте прав. — Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. — Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.

— Ако диамантът е истински.

— Ще бъде истински, в противен случай музеят ще се откаже от застрахователна компания „Уърлд“ и господ да ми е на помощ.

— Ами гемологът? Трябва да бъде независим, за да му се има доверие.

Колъпи спря.

— Вярно, не можем да използваме някой от нашите куратори.

— И репутацията му очевидно трябва да бъде безупречна.

— Ще се свържа с Американския гемологически институт. Те могат да изпратят някой от техните експерти. — Колъпи се отправи към бюрото си, вдигна телефона и набързо проведе няколко разговора. После отново се обърна към Смитбак.

— Всичко е уредено. Ще се срещнем в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, на „Авеню ъв ди Америкас“, номер 1271, 42-и етаж, точно в един часа.

— А гемологът?

— Нарича се Джордж Каплан. Казват, че е един от най-добрите. — Той погледна Смитбак. — А сега, моля да ме извините, но имам страшно много работа. Ще се видим в един. — Директорът се поколеба за миг. — И благодаря за дискретността.

— На вашите услуги, д-р Колъпи.