Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (52)

53

Лари Ендърби седеше на бюрото си в технологичния център и пухтеше измъчено. Празнотата в стомаха му бе заменена с неприятно чувство на преситеност. По-точно — чувстваше се като гойно прасе. Той се оригна и разхлаби колана си. Липсваше само едно лимонче в устата му.

Погледна към колегите си Уолт Смит и Джим Чой. Смити, който — верен на природата си — бе действал умерено, спокойно се взираше в мониторите. Не можеше да се каже същото за Чой, пльоснат пред своя терминал с изцъклен поглед. През петнайсетте минути, които Смити им бе отпуснал, Чой действително бе демонстрирал впечатляваща способност да поглъща скариди и шампанско. Ендърби се отказа да брои скаридите на шейсет и втората.

Той се оригна отново и потупа стомаха си предпазливо. Бяха стигнали до масата с храната тъкмо навреме: останалите почти се бяха наплюскали. Имаше няколко зрънца хайвер по ризата му и той ги разкара с нокът. Но четвъртата чаша с шампанско, която бе погълнал в последния момент, вероятно бе грешка. Надяваше се само да се задържи да не повърне до края на смяната. Хвърли поглед на часовника: само още час. Щяха да се убедят, че ъпгрейдваната охранителна система на зала „Морган“ работи, след което да преминат през процедурата за дезактивирането на старата. Нищо особено: беше го правил стотици пъти и сигурно можеше да го свърши и насън.

Прозвуча дълбок звън.

— Това е рече Смити. — Двайсет минути. — Той погледна към Чой. — Какво е състоянието на системата в зала „Морган“?

Чой примигна малко неадекватно към монитора си.

— Тестът завърши без инцидент. — Очите му пробягаха по картината, която показваха видеокамерите. — Залата изглежда наред.

— Погрешни логвания?

— Никакви. В системата няма отклонения.

— А лъчевата модулация?

— На всеки пет минути, както е програмирано. Отново без отклонения.

Смити се отправи към стената от монитори. Ендърби го наблюдаваше как се взира в картината, предавана от камерите в диамантена зала „Морган“. Виждаше едно след друго сандъчетата със скъпоценни камъни, които проблясваха леко на инфрачервената светлина. Нямаше никакво движение, разбира се: веднъж щом лазерните лъчи се активираха след заключването на залата, дори на пазачите не се позволяваше да влизат във високо охраняемите зони.

Смити изръмжа одобрително, след което вдигна вътрешния телефон.

— Карлос? Уолт от технологичния център е. Завършихме двайсетминутната проверка на лазерната решетка на зала „Морган“. Как изглеждат нещата от централния офис на охраната? — Пауза. — Да, добре. Ще свършим стандартните процедури.

Той остави телефона и се обърна към Ендърби.

— Тия в „Ямата“ казват, че всичко е на шест. Приключвай, Лари. Аз ще помогна на Джим да свърши останалата работа по лазерната решетка.

Лари кимна и приближи стола си до бюрото. Време беше да включи старата охранителна система на резервен режим. Той примигна, обърса уста с опакото на ръката си и започна да набира серия команди.

После внезапно се облегна назад.

— Странна работа.

Смити го изгледа.

— Какво има?

Ендърби посочи светодиода, който стоеше до бюрото му. В левия му горен ъгъл блестеше червена точка.

— Когато включих първа зона на режим стендбай, системата ми даде код червено.

Смити се намръщи. „Код червено“ показваше задействане на алармата. В зала „Морган“ той можеше да се активира само ако диамантът е преместен от подложката си.

— Коя зона беше?

— Първа.

Ендърби се обърна към друг компютър и набра нещо, за да провери.

— Само един-единствен диамант. „Сърцето на Луцифер“.

— Но това е съвсем в средата на залата. — Смити се приближи отново към видеомониторите и напрегнато се взря в единия. — На мен всичко ми изглежда наред. Явно става дума за някаква софтуерна засечка. — Той отново погледна Ендърби. — Включи втора зона.

Ендърби набра още няколко команди в главния си терминал. На светодиодния екран незабавно светна втора червена точка.

— Пак ми дава код червено.

Смити се приближи с притеснено изражение на лицето. Ендърби се взираше в екрана. Устата му бе пресъхнала, а алкохолната мъгла бързо се разсея.

— Опитай се да ги включиш всичките — каза Смити. — Всички зони в залата.

Ендърби си пое дълбоко въздух и набра нещо кратко на клавиатурата. После се облегна назад потресен.

— О, не! — задъха се той. — Не!

Малкият светодиод на бюрото му бе разцъфнал като коледно дръвче в червено.

За миг се възцари шокирана тишина. После Смити махна с ръка успокоително.

— Хайде да не се паникьосваме. Явно софтуерът е засякъл. Вероятно става дума за някаква несъвместимост между новатата и старата система. Няма защо да правим от мухата слон. Лари, изключи модулите на старата система един по един. И после рестартирай.

— Не трябва ли да докладваме на централния офис?

— Какво? И да се направим на глупаци? Ще докладваме след като разрешим проблема.

— Окей. Ти си шефът. — И Ендърби започна да чука по клавишите.

Смити изтипоса лека усмивка и посочи към видеоекраните, показващи празната зала с блестящите диаманти в сандъчетата си.

— Искам да кажа — я погледнете! — тази зала изглежда ли ви ограбена?

Ендърбъри се закиска. Може би Смити все пак имаше някакво чувство за хумор.

 

54

 

Д’Агоста превключваше каналите на портативната полицейска радиостанция, която бе взел от Ролса и се вслушваше да разбере дали някой полицай не говори за тях. Появата им на летището беше размърдала служителите на реда по цял Лонг Айлънд от Куинс до Бриджхемптън. Властите бяха открили Ролс Ройса на паркинга и идентифицирали откраднатата Тойота. Пендъргаст и Д’Агоста бяха успели да избегнат няколко пътни засади, като се придържаха към обиколни пътища и подслушваха полицейските честоти.

Намираха се в мрежа и тя се затягаше.

Все пак Пендъргаст продължаваше да търси, като спираше във всяка денонощна бензиностанция или магазин и отказваше да се предаде. Но на Д’Агоста всичко това му изглеждаше като безнадеждна задача, приличаше му на онзи вид изцеждаща, брутално форсираща полицейска работа, която отнемаше часове и рядко даваше резултати.

Пендъргаст наби спирачките пред поредния магазин в Яфанг, който изглеждаше точно като петнайсетината други, през които вече бяха минали: стъклени врати и болезнено зеленикави флуоресцентни светлини, които отбиваха мрака. В някакъв момент, мислеше си Д’ Агоста, щяха да попаднат на служител, който е чул, че ги преследват. И това щеше да е краят.

Пендъргаст се измъкна от Тойотата като котка. Сякаш го изгаряше жесток, неугасим пламък. Занимаваха се с тази работа повече от дванайсет часа и през цялото това време, прекарано в редуване на търсене и изплъзване от преследвачи, той бе изрекъл само няколко думи, които не се отнасяха пряко до случая. Д’Агоста се питаше колко време може да издържи агентът.

Пендъргаст влезе в малкото магазинче и върху съненото лице на продавача се появи объркване: агентът дори не го изчака да се надигне от удобния си стол зад плота, откъдето явно гледаше някакъв филм.

— Специален агент Пендъргаст, ФБР — каза той с обичайния си хладен глас, който кой знае как успяваше да прозвучи заплашително без да бъде груб, и размаха значката си под носа на слисания служител. Едновременно с това Д’Агоста се протегна и изключи телевизора и между тях легна внезапна, изнервяща тишина.

Краката на стола, върху който седеше мъжът, изтропаха по пода, докато той рязко се изправяше.

— ФБР? Ами да, хубаво, добре. Какво да направя за вас?

— Откога сте на смяна? — попита Пендъргаст.

— От полунощ.

— Погледнете ги! — Той извади разпечатките, които бе взел от летище „Кенеди“ и му ги показа. — Виждали ли сте този мъж? Би трябвало да е минал предишната нощ някъде между един и три.

Продавачът взе снимката, мръщейки лице. Д’Агоста го наблюдаваше внимателно и леко се отпусна, когато разбра, че човекът не е чул за издирването им. Хвърли поглед навън към тъмната магистрала. Почти четири след полунощ. Беше само въпрос на време. Никога нямаше да попаднат на следа, беше все едно да търсят игла в копа сено. Полицаите щяха да ги намерят и…

— Аха — обади се човекът. — Видях го.

Въздухът в малкия магазин се наелектризира.

— Погледнете и тази снимка, ако обичате. — Пендъргаст му подаде втора разпечатка — Искам да сте сигурен. — Говореше тихо, но тялото му беше напрегнато като навита пружина.

— Да, това пак е той — промърмори мъжът. — Спомням си странните му очи, малко ме шашнаха.

— А видяхте ли тази кола? — попита Пендъргаст и извади трета снимка.

— Ами не мога да кажа, че си спомням — мина през колонката за самообслужване, нали разбирате. Не се заглеждах много.

Пендъргаст прибра снимките.

— А името ви е…?

— Арт Малек.

— Господин Малек, можете ли да кажете дали с него имаше още някой?

— Влезе сам в магазина. Както казах, не съм излизал, така че не знам дали е имало още някой в колата. Съжалявам.

— Всичко е наред. — Пендъргаст прибра снимките в сакото си и се приближи още повече. — А сега ми кажете точно какво си спомняте от престоя му.

— Ами… Дойде миналата нощ, както сам казахте, сигурно ще да е било към три сутринта. Не стана нищо необичайно. Спря, сам си зареди колата и влезе да плати.

— Кеш.

— Точно така.

— Забелязахте ли нещо интересно?

— Всъщност не. Имаше странен акцент, малко като вашия. Да не се обидите, де — добави Малек припряно. — Като се замисля, доста приличаше на вас.

— С какво беше облечен?

Човекът очевидно се опитваше да си спомни.

— Сещам се само, че имаше тъмна горна дреха. И дълга.

— Направи ли нещо друго, освен да плати?

— Мисля, че се поразходи из магазина, но не купи нищо.

При тези думи Пендъргаст замръзна.

— Предполагам, че имате охранителни камери?

— Разбира се.

— Бих искал да видя лентите от миналата нощ.

Мъжът се поколеба.

— Системата ги рециклира на всеки трийсет часа и ги изтрива, когато…

— В такъв случай спрете охранителната система веднага! Трябва да видя записа.

Човекът направо подскочи, за да се подчини и хукна към задната стаичка.

— Изглежда най-сетне попаднахме на следа — каза Д’Агоста.

Пендъргаст впери почти мъртви очи в него.

— Тъкмо наопаки. Диоген се е надявал да намерим това място.

— Откъде знаеш?

Пендъргаст не отвърна.

Продавачът се появи запъхтян с видеолентата в ръце. Пендъргаст извади военния филм от видеото и бутна вътре записа от охранителните камери. На екрана се появи гледка откъм тавана, показваща целия магазин, а в левия долен ъгъл просветваха датата и часът. Агентът натисна бутона за превъртане, после спря, превъртя отново. След минута беше открил записа от три сутринта на 28-и януари. Превъртя половин час назад, за да не пропуснат нещо. После пусна лентата на бързи обороти.

Качеството на черно-бялата картина беше лошо. Пътеките между рафтовете потрепваха мъгливо върху екрана. Отвреме навреме някоя фигура се втурваше напред, подскачаше насам-натам като топче за пинг-понг, грабваше по нещо от рафтовете и отново изчезваше.

Внезапно Пендъргаст натисна един бутон и касетата се завъртя с нормална скорост. На екрана се бе появил още един човек. Той се разхождаше нагоре надолу, а очите му — различни отсенки на сивото — потърсиха и се спряха точно върху охранителната камера.

Беше Диоген. По лицето му се разля усмивка и той небрежно бръкна в джоба си, откъдето извади лист хартия. Разгъна го и безгрижно го протегна към камерата.

 

BRAVO, FRATER! УТРЕ СЕ ОБАДИ НА 466 И ПОТЪРСИ ВИОЛА. ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДНИЯТ НИ РАЗГОВОР. НЕКА ЗАПОЧНЕМ НОВ ЖИВОТ!

VALEAS.

 

— 466? — изненада се Д’Агоста. — Но това не е легитимен номер за спешни случаи…

После се спря. Не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Първо авеню №466 беше подземният вход при „Белвю“, който водеше към моргата на Ню Йорк сити.

Пендъргаст се надигна, извади касетата и я прибра в джоба си.

— Можете да я задържите — каза продавачът услужливо, докато си тръгваха.

Агентът се плъзна зад волана, запали Тойотата, но не потегли. Лицето му бе посивяло, очите — полузатворени.

Настъпи ужасна тишина. Д’Агоста не знаеше какво да каже. Чувстваше се почти физически зле. Сега бе по-лошо, отколкото в „Дакота“ — по-лошо, защото през последните дванайсет часа бяха имали поне надежда. Нищожна, но все пак надежда.

— Ще проверя полицейските честоти — рече той сковано. Щеше да е безсмислено действие, просто нещо, с което да се занимава. Дори разговорите на полицаите за издирването им бяха за предпочитане пред тежкото безмълвие.

Пендъргаст не каза нищо, когато Д’Агоста включи радиостанцията.

От слушалката се изля водопад от френетични прекъсващи се гласове.

Д’Агоста инстинктивно погледна през прозореца. Нима ги бяха открили? Но пътищата около бензиностанцията бяха съвсем празни.

Той се облегна назад и смени честотата. Още истерични гласове изпълниха купето.

— Какво, по дяволите, става? — Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.

По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.

— Премести на канала за команди и контрол — каза Пендъргаст.

Д’Агоста набра.

— … Рокър каза да изпотите техниците — казваше един глас. — Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.

Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.

— Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?

— Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.

— Разбрано. Кой е застрахователят?

— „Уърлд“.

— Мили боже, ще се изприщят като научат за това…

Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.

— Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…

— Някой е ограбил диамантената зала — възкликна Д’Агоста. — Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.

Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.

— Хей, Пендъргаст, добре ли си?

Агентът обърна сребристите си очи към него.

— Не — прошепна той.

— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…

— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.

Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.

— Къде отиваме?

Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ — бе написано на предното му стъкло.

— Имаме нужда от нова кола — заяви той. — Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.

— Ще купуваме кола в четири сутринта?

— За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.

Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:

— Какво искате?

— Пикала. Важи ли още офертата?

— По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?

— Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?

Прозорецът се затръшна с ругатня. Миг по-късно лампата на верандата светна и в рамката на вратата застана едър мъж по халат.

— Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.

— Какво става? — попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.

— Аз съм от ФБР. — Той кимна отсечено към Д’Агоста: — А той е от НПУ.

Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.

— Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?

— Разбира се.

— Ключовете?

Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.

— Всичко е тук.

Пендъргаст го пое.

— Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?

Човекът закима енергично.

— Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.

Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.

— С това ще спечелим няколко часа — каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.