Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (46)

47

Д’Агоста нямаше нужда от цял ден да разсъждава над предложението на Хейуърд; нямаше нужда дори от десет минути. Прекарваше времето си в службата с надеждата да се добере до папките със случая на Марго, за да ги занесе на Пендъргаст, но това вече си оставаше само теория. Щом излезе от сградата, веднага извади клетъчния телефон, който агентът му бе дал, и помоли за незабавна среща.

Четвърт час по-късно, докато излизаше от таксито на ъгъла на Бродуей и Седемдесет и втора, споменът за срещата им все още го изгаряше. Но си каза, че не може да мисли за това точно сега. На следващата пресечка се спря и отново извади телефона. Обади ми се пак, когато стигнеш „Кълъмбъс“ и Седемдесет и втора, бе казал Пендъргаст. Д’Агоста вече бе много близо до апартамента на агента в „Дакота“. Дали си бе вкъщи? Изглеждаше абсурдно предвид обстоятелствата. Той набра номера.

— Да? — долетя гласът на Пендъргаст, съпроводен от тракане по клавиатура.

— На ъгъла съм — отвърна той.

— Много добре. Стигни незабелязано до Западна седемдесет и втора, номер 24. Сградата е смесена — донякъде жилищна, донякъде търговска, и входът е заключен в работно време, но портиерът обикновено пуска всеки, който изглежда нормален. Слез по стъпалата към мазето и намери вратата с табелка Б-14. Увери се, че си сам. После почукай бавно седем пъти. Разбра ли ме?

— Да.

Линията прекъсна.

Като прибра телефона, Д’Агоста пресече улицата и продължи към парка. Напред, на отсрещния ъгъл, се виждаше назъбената, с пясъчен цвят грамада на „Дакота“. Изглеждаше като извадена от анимационно филмче на Чарлз Адамс. В основата й, до огромния готически вход, имаше портиерска будка. Две ченгета в униформа се въртяха наоколо; близо до Сентръл Парк Уест бяха паркирани три полицейски коли.

Изглежда кавалерията бе вече тук.

Д’Агоста забави крачка, като се стараеше да е възможно най-близо до сградата и хвърляше бдителни погледи към полицаите. Номер 24 на Западна седемдесет и втора улица беше голяма постройка от кафяв камък, половин пресечка по-надолу. Той отново се озърна и като не видя никой подозрителен, натисна звънеца, получи разрешение да влезе и бързо се вмъкна вътре.

Фоайето беше малко и тъмно, със стени, покрити с похабен сив мрамор. Д’Агоста кимна на портиера, после се спусна по стълбите в задния край. Имаше само един коридор в мазето, с метални врати, на равни интервали в бетонните стени. Беше работа за шейсет секунди да открие нужната врата. Огледа се за последен път, след което почука седем пъти, както бе инструктиран.

В първия момент му отговори тишината. После се чу звук от дръпване на резе, вратата се отвори и на прага застана мъж в черно-бяла портиерска униформа. Той предпазливо надзърна да огледа коридора, после кимна на Д’Агоста и го въведе вътре.

За своя изненада Д’Агоста се озова не в стая, а в един много тесен коридор, който едва стигаше за раменете му и продължаваше напред в мрака. Портиерът включи някакво фенерче и го поведе.

Сякаш вървяха цяла вечност. Стените се промениха от бетон на тухла, после на шперплат, после отново на тухла. Отвреме-навреме коридорът се разширяваше, друг път ставаше толкова тесен, че Д’Агоста трябваше да преминава почти странично. Няколко пъти свиваха наляво, после надясно. В един момент излязоха в малко дворче и той видя късче синьо небе високо над главите им. Сякаш се намираше в основата на комин. Изкачиха няколко стъпала, портиерът отвори поредната врата с огромен старомоден ключ и попаднаха в нов тъмен коридор.

Коридорът завършваше с малък старовремски служебен асансьор. Портиерът издърпа месинговата решетка, отключи вратата с друг ключ и направи знак на Д’Агоста да влезе, след което го последва. Асансьорът потегли нагоре със скърцане.

Вратата беше без прозорец и Д’Агоста нямаше представа колко етажа са изкачили: може би четири или пет. Асансьорът спря като че по собствена инициатива и портиерът отвори вратата. Когато бронзовата решетка се дръпна встрани, той видя къса пътека, която водеше към една-единствена врата Вратата беше отворена и в рамката й стоеше Пендъргаст, облечен в обичайния си черен костюм.

Д’Агоста спря и впери очи в него. Всеки път след изненадващото си „възкръсване“ агентът се бе появявал маскиран по един или друг начин — или лицето, или дрехите, а най-често и двете — променен до неузнаваемост — и сега Д’Агоста усети странна тръпка като видя стария си приятел такъв, какъвто бе в действителност.

— Винсънт — каза Пендъргаст. — Влез. — И той го въведе в малка, почти безлична стая. Вътре имаше дъбов гардероб, един кожен диван, както и две работни маси. Върху едната бяха строени четири лаптопа, заедно с някакви устройства, които приличаха на мрежов център. В задната част на стаята се виждаха две врати: едната затворена, а другата отворена към малка баня.

— Това ли е апартаментът ти в „Дакота“? — попита ДАгоста невярващо.

Върху лицето на Пендъргаст се появи слаба усмивка, но бързо изчезна.

— Едва ли — отговори той, затваряйки вратата. — Апартаментът ми е един етаж по-горе.

— Тогава що за място е това?

— Приеми го като скривалище. Едно високотехнологично скривалище. Беше оборудвано миналата година по съвета на един мой познат от Охайо в случай, че услугите му временно не могат да бъдат използвани.

— Добре, но ти не можеш да стоиш тук! Около входа към „Дакота“ гъмжи от ченгета. Току що излизам от офиса на Лора Хейуърд и тя има почти сигурен заподозрян.

— Мен.

— И как, по дяволите, го научи?

— Знам го от известно време. — Очите на Пендъргаст се местеха от монитор на монитор, докато пръстите му летяха над клавиатурите. — Когато пристигнах на мястото на убийството на моя приятел Майкъл Декър, намерих няколко косъма в стиснатата му ръка. Руси косми. Косата на брат ми не е руса: тя е червеникава. Още тогава разбрах, че планът на Диоген е бил много по-интересен, отколкото съм предполагал. Планирал е не само да убие всички мои близки хора, но и да ме набеди за техните убийства.

— Ами бележките, които Диоген ти написа? Те не са ли достатъчно свидетелство, че той е жив?

— Не. Спомняш ли си странния почерк, за който ти бях казал, че ми е удивително познат? Това е бил моят почерк, но достатъчно променен — така че като се даде на експерт-графолог да излезе, че аз съм се опитвал да го преправя.

На Д’Агоста му потрябва известно време, за да го смели.

— Защо не си ми казал?

— Не виждах причина да те товаря с това преди да се наложи. Още когато видях онези косми ми стана пределно ясно, че Диоген е разхвърлял фалшиви доказателства по другите сцени на престъпление. Сигурен съм, че по време на възстановяването ми в Италия той се е снабдил с всичките физически доказателства, от които е имал нужда, като е взел включително и кръв от мен. Беше само въпрос на време да ме свържат с убийствата. Надявах се, че няма да стане толкова скоро. Хейуърд е свършила похвална работа.

— Това не е всичко. Лора ме помоли да те предам. Излязох, когато чух това. Издали са заповед за задържането ти. Не можеш да останеш тук.

— Тъкмо наопаки, Винсънт. Трябва да остана тук. Това е единственото място с необходимото ми оборудване. Като в откраднатото писмо на Едгар Алан По — последното място, където се очаква да ме търсят е вкъщи. Присъствието на полицията е чиста формалност.

Д’Агоста се втренчи в него.

— Ето откъде си знаел, че Диоген няма да убие Лора. Тя е тази, която разследва убийството на Дюшам. Диоген е залагал на това, че тя ще те заподозре.

— Точно. А сега си издърпай един стол, нека ти покажа с какво се занимавам — каза Пендъргаст и махна към четирите лаптопа. — Тези компютри са свързани паразитно с мрежата от улични камери за наблюдение, заедно с някои от основните секретни системи — банкомати и банки, например. — И той посочи един от екраните, който беше разделен на дузина малки прозорчета: във всяко от тях черно-бели видеоленти, показващи низ от тротоари, улични пресечки и обширни площади, се превъртаха бързо.

— Защо ти е всичко това?

— Убеден съм, че последното престъпление на Диоген ще бъде в Манхатън или около него. А в наши дни човек не може да се движи в град като Ню Йорк без да бъде сниман, записан на лента или наблюдаван по някакъв начин по дузина пъти на час.

— Но Диоген е маскиран!

— Да, за повечето хора. За мен обаче не. Можеш да промениш външността, но не и маниерите си, начина по който се движиш, дори начина по който мигаш с очи. С Диоген изключително много си приличаме физически. Сам се заснех на видеолента и сега я прокарвам през програма с алгоритми за разпознаване на образи и матрици, която ще сравни моето изображение с тези, заснети на различни места из града. — Той махна към един от другите лаптопи. — Както виждаш, насочил съм вниманието си предимно върху камерите в близост до „Дакота“ и пресечките около имението на Ривърсайд Драйв. Знаем, че Диоген е бил в къщата, а вероятно и тук горе, в апартамента. Ако успея да го засека и да заснема лицето му, ще мога да го проследя донякъде и може би да открия система в ходовете му.

— За това ще са ти нужни по-мощни компютри от тези, които могат да се намерят в малък университет!

— Ето защо ми бе нужна тази инсталация — каза Пендъргаст, протегна се и отвори заключената врата. Малкото помещение бе запълнено от пода до тавана с всевъзможна апаратура, жици, сървъри и уреди с електрическо захранване.

Д’Агоста подсвирна.

— И ти разбираш как действат всички тези джаджи?

— Не. Но знам как да ги използвам.

Пендъргаст се извъртя да го погледне. При все, че кожата му беше по-бледа от всякога, в очите му светеше опасен блясък. Агентът притежаваше маниакалната енергия и измамната бодрост на човек, който не е спал няколко дни.

— Диоген е някъде там, лейтенант. Крие се из този огромен информационен поток. За да извърши своето перфектно престъпление, ще трябва да се покаже на повърхността. Именно това е шансът ми — моят последен, единствен шанс — да го спра. Тази стая остана едничкото място, снабдено с технологиите, които могат да ми помогнат. — Последва дрънкане на ключове. — Моят познат, за когото ти споменах, от Охайо. Той би се справил със задачата далеч по-добре от мен. Но се наложи да стане невидим заради… заради собствената си безопасност.

— Лора не е от тези, които обичат да чакат. Сигурно вече са тръгнали за теб.

— Както и за теб, не ще и дума.

Д’Агоста не отвърна.

— Претърсиха апартамента ми, вероятно и къщата на Ривърсайд Драйв. А що се отнася до онази заповед за задържането ми… е, ти сам се убеди, че имам частен изход от „Дакота“. Дори портиерите не подозират за него. Само Мартин, с когото преди малко се запознахте.

Пръстите на агента за миг спряха неподвижни върху клавиатурата.

— Винсънт, има нещо, което се налага да свършиш.

— Какво е то?

— Ще отидеш право при Лора Хейуърд и ще кажеш, че си готов да им съдействаш по всякакъв начин, но че аз сякаш съм се изпарил и нямаш представа къде може да съм. Няма нужда да продължаваш да съсипваш кариерата си.

— Казах вече, с теб съм до край.

— Винсънт, настоявам да се оттеглиш.

— Хей, Алойзиъс?

Пендъргаст го погледна.

— Гледай си работата!

Видя, че агентът не отмества очи от него.

— Няма да забравя това, Винсънт.

— Не съм направил нищо особено.

Пендъргаст се върна към работата си. Минаха десет минути, после двайсет — и изведнъж той замръзна.

— Откри ли го?

— Вярвам, че да — каза агентът. Взираше се напрегнато в един от компютрите и ту смаляваше, ту увеличаваше някакъв неясен, зърнест образ.

Д’Агоста надзърна иззад рамото му.

— Това той ли е?

— Да, според програмата. А също и според мен. Но има нещо странно — снимката не е направена пред „Дакота“, както очаквах, а на около шест пресечки от…

В този момент от една кутия на масата прозвуча кънтящ звън.

— Какво, за Бога, е това?

— Мартин. Изглежда някой е дошъл да ме види.

Д’Агоста се стегна.

— Полицията?

Пендъргаст поклати глава. Приведе се към кутията и натисна някакво копче.

— Пратеник на велосипед, сър — долетя гласът. — Носи плик.

— Помолихте ли го да изчака?

— Да.

— И полицията не знае за посещението му, надявам се?

— Не, сър.

— Доведете го. Като, разбира се, вземете обичайните предпазни мерки. — Пендъргаст пусна бутона и се надигна. — Нека видим защо е всичко това. — Тонът бе небрежен, но лицето му изглеждаше уморено.

Прекосиха късия коридор към асансьора. Изтече минута без да разменят дума. После асансьорът нададе вой и затропа нагоре. Не след дълго металната решетка се отмести и от кабината излязоха две фигури — вратарят, когото Д’Агоста бе срещнал по-рано, и пратеникът с колелото, строен младеж с очевидно испанска кръв, увит в дебел шал и плътно яке. В ръката си държеше голям плик.

Когато зърна колета, бледото лице на Пендъргаст посивя. Той безмълвно бръкна в джоба на черното си сако, извади чифт медицински ръкавици и ги нахлузи. След това измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Имате ли нещо против да почакате няколко минутки, моля? — учтиво запита агентът.

— Предполагам, че не — промърмори пратеникът и изгледа подозрително ръкавиците.

Пендъргаст пое внимателно плика и размени поглед с портиера. После кимна на Д’Агоста да го последва и с бързи крачки се отправи към стаята.

— От Диоген ли е? — попита Д’Агоста, като затвори вратата Пендъргаст не отговори. Вместо това разстла един бял лист хартия върху бюрото, сложи плика отгоре и го изследва внимателно. Беше неподпечатан, задната част бе привързана хлабаво с навит червен конец. Пендъргаст разгледа отблизо конеца. После го размота и предпазливо го отвори.

Отвътре изпадна сгънат лист, последван от кичур лъскава тъмна коса.

Пендъргаст рязко си пое дъх. В стаята това прозвуча неочаквано силно. Той бързо се наведе и разтвори сгънатото писмо.

Хартията беше красива, ръчно пресован лен, с щампован герб отгоре: отворено око над две луни и лъв с гордо вдигната глава. Отдолу с оцветено в тютюнев цвят мастило бе изписана с автоматична писалка или с перодръжка, една дата: 28-и януари.

Д’Агоста осъзна, че приличаше на бележката, която Пендъргаст бе получил няколко месеца по-рано в имението на Ривърсайд Драйв. За разлика от онази обаче, върху тази бе написана не само дата. Очите му се плъзнаха по думите:

 

Тя е много духовита, братко. Разбирам защо ти харесва.

Приеми този подарък като гаранция за думите ми: една къдрица от прелестните й коси. Запази го за спомен от нея, когато вече няма да е между живите. Ако го погалиш, почти можеш да усетиш опияняващото ухание на Капрая в ноздрите си.

Разбира се, възможно е да те лъжа за всичко. Кичурът би могъл да принадлежи на друга. Потърси истината в сърцето си.

Frater, ave atque vale.

 

— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.

Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.

— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.

Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.

— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.

Момчето кимна.

— Кой ти даде пакета?

— Някакво такси го остави при нас.

— Как изглеждаше пътникът?

— Беше само таксиджията, нямаше пътник.

— А каква точно беше колата?

— Типичното жълто такси. От града.

— Запомни ли име или някакъв регистрационен номер? — Още докато задаваше въпроса, Д’Агоста разбра, че не би имало значение дали хлапето ги помни или не; без съмнение Диоген бе покрил добре следите си.

Пратеникът поклати глава.

— Как ти платиха?

— Шофьорът ми даде петдесетачка. Инструкциите му бяха пакетът да бъде предаден от пратеник на някой си д-р Пендъргаст на Западна седемдесет и втора. Ако е възможно, лично. И да не разговаря с никого, освен с д-р Пендъргаст или портиера.

— Много добре. — Д’Агоста си записа името и работодателя на момчето. После дръпна Мартин настрана и го помоли да се увери, че ченгетата няма да спрат пратеника, докато излиза от сградата. Странното чувство на тежест не го бе напуснало. Той се обърна и пое по коридора към малката стая.

Пендъргаст не вдигна глава при влизането му. Все още седеше на пода, приведен напред и гледаше кичура коса пред себе си. Самотното, поразено от скръб изражение на лицето му бе изчезнало и на негово място се бе настанило пълно безстрастие. Той не помръдваше, не мигаше, сякаш дори не дишаше. На Д’Агоста му се струваше, че агентът е на светлинни години оттук.

Може би наистина е, помисли си Д’Агоста. Може би медитира. Или пък просто се опитва да запази разсъдъка си.

— Момчето не знаеше нищо — каза той възможно най-меко. — Следата е прикрита твърде добре.

Пендъргаст не показа, че го е чул и остана като каменна статуя. Лицето му не загуби нищо от бледността си.

— Как, по дяволите, е разбрал за Виола? — избухна Д’Агоста. Агентът заговори почти като робот.

— През първата седмица, докато бях под грижите на Диоген, бълнувах. Бях в унес. Възможно е да съм споменал името й. Нищо не му убягва — нищо.

Д’Агоста се отпусна в един от близките столове. В момента му се струваше, че не би могъл да се изправи, дори ако Лора Хейуърд, дузина агенти на ФБР и цяла армия ченгета връхлетяха в апартамента. Можеха да го заключат и да изхвърлят ключа, щеше да е все едно. Животът бе гаден.

Повече от половин час двамата седяха в стаята неподвижни и безмълвни.

После, без предупреждение, Пендъргаст изведнъж скочи на крака така внезапно, че сърцето на Д’Агоста се обърна в гърдите му.

— Сигурно е пътувала със собственото си име! — рече той, а очите му блестяха напрегнато.

— Какво? — попита Д’Агоста и се надигна.

— Не би дошла, ако я е помолил да използва псевдоним или й е предложил фалшив паспорт. И сигурно току що е пристигнала. Той не би забавил бележката — не би имал време за това!

Той се хвърли към най-близкия лаптоп и започна бясно да набира нещо. След двайсет секунди тракането на клавиши изведнъж спря.

— Ето я! — възкликна той.

Д’Агоста скочи да погледне екрана.

Инфоцентър Фокстоун.

Търсачка 4.041.а.

ЛИЧНО & ПОВЕРИТЕЛНО

Търсене на пътническа митническа декларация.

Резултати от търсенето.

Открито едно сведение:

ВА-0002359148

Маскелене, лейди Виола.

Бритиш Еъруейз, полет 822

Заминаване: Лондон, Гетуик, 27 януари, 23:54 ч. по Гринуич.

Пристигане: Ню Йорк, Международно летище „Дж. Ф. Кенеди“, 28 януари, 00:10 ч. източно време.

Край на търсенето.

Пендъргаст обърна гръб на монитора. Сякаш цялото му същество пращеше от енергия, а очите му — преди така празни и далечни — горяха.

— Ела, Винсънт. Тръгваме към летището. С всяка минута следата изстива. — И без да каже нито дума повече, той излетя от стаята и се затича по коридора.