Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (9)

Ледът на големия канал

Като се изключи смолисточерното небе, снимката можеше да е направена където и да е в полярните кръгове на Земята; всичко изглеждаше съвършено познато — море от набръчкан лед, простиращо се до самия хоризонт. Единствено петте човешки фигури в скафандри на преден план подсказваха, че панорамата бе от друг свят.

Дори сега конспиративните китайци все още не бяха разкрили имената на екипажа. Анонимните нарушители на спокойствието на ледения пейзаж на Европа бяха наричани просто шеф-изследователя, командира, навигатора, главния инженер, помощник-инженера. Каква ирония на съдбата, мислеше си Флойд, жителите на Земята бяха вече видели историческата снимка цял час преди изображението й да стигне до „Леонов“, макар той да бе тъй близо до обекта. Ала предаванията на „Циен“ се извършваха по насочен лъч, който бе невъзможно да уловят; „Леонов“ получаваше изображение единствено от сигналния фар, който предаваше наслуки във всички посоки. Дори този сигнал не се чуваше през половината от времето, тъй като въртенето на Европа го извеждаше извън обсега им, или пък самият спътник се затъмняваше от чудовищната маса на Юпитер. Оскъдните новини за китайската мисия трябваше да се транслират от Земята.

Корабът се приземи след първоначалните наблюдения върху един от малобройните острови твърда скала, който пронизваше ледения пласт, покриващ буквално целия спътник. Ледът бе гладък от полюс до полюс; липсваше вятър или каквото и да е климатично движение, което да го понабръчка и да нарисува странни фигури върху него, не падаше сняг, за да натрупа пласт върху пласт и да образува бавно движещи се хълмове. По повърхността на Европа, лишена от атмосфера можеха да падат метеорити, но не и снежинки. Единствените сили, оформящи повърхността на спътника, бяха силната гравитация, която свеждаше всички възвишения до едно ниво, и неспирните трусове, причинени от другите спътници, когато преминаваха отново и отново покрай Европа, следвайки своите орбити. Самият Юпитер, независимо от много по-голямата си маса, оказваше доста слабо влияние. Юпитеровите приливи бяха свършили своята работа преди много еони, оставяйки Европа заключена завинаги с едната си страна обърната към гигантския си господар.

Всичко това бе известно от мисията на „Вояджър“ през седемдесетте години на двайсетия век, от наблюденията на „Галилео“ през осемдесетте и кацанията на Кеплер през деветдесетте години на двайсетия век. Но само за няколко часа китайците бяха научили повече за Европа, отколкото всички предишни мисии взети заедно. Те пазеха познанията за себе си; беше жалко, но едва ли някой би отрекъл, че имаха пълно право на това.

Ала все по-горещо се отричаше правото им да анексират спътника. За първи път в историята на човечеството една нация имаше претенции към чужд свят и всички средства за осведомяване на Земята спореха за законността им. Макар китайците да обясняваха, дълго и досадно, че никога не са подписвали Договора за космически изследвания на ООН от 2002 година и следователно не са обвързани с клаузите му, това не укротяваше гневните протести.

И неочаквано Европа стана най-голямата новина в Слънчевата система. А репортерът от мястото на събитието (намиращ се поне на няколко милиона километра от него) стана най-търсеният човек.

„Говори Хейуд Флойд от борда на космическия кораб «Космонавт Алексей Леонов», пътуващ за Юпитер. Но както сами разбирате, сега цялото ни внимание е приковано към Европа. В този миг аз наблюдавам спътника през най-мощните телескопи на борда; при това увеличение той е десет пъти по-голям от Луната, гледана с просто око. Гледката наистина е необикновена. Цялата повърхност е оцветена в розово с няколко малки кафяви петна. Спътникът е покрит с гъста мрежа тънки линии, виещи се и обикалящи във всички посоки. Всъщност гледката много напомня на фотос от учебник по медицина, на който може да се види плетеницата от вени и артерии. Някои от линиите са с дължина стотици, дори хиляди километри и приличат на въображаемите канали, които Пърсивал Лоуъл и други астрономи от началото на двайсетия век са си представяли, че виждат на Марс. Ала каналите на Европа не са илюзия, макар, разбира се, да не са изкуствени. И още нещо — те наистина са пълни с вода, по-скоро с лед. Защото спътникът е почти изцяло покрит от океан със средна дълбочина петдесет километра. Тъй като Европа е твърде далеч от слънцето, температурата на повърхността й е изключително ниска — около сто и петдесет градуса под точката на замръзването. Ето защо, предполага се, че единственият й океан представлява огромен леден блок. Каква изненада. Обаче това не е напълно вярно, тъй като голямо количество топлина се генерира вътре в самия спътник от вътрешните сили на триене — същите сили, които карат огромните вулкани на съседния Йо да изригват. Ето защо ледът непрекъснато се топи, чупи се, замръзва отново, оформяйки пукнатини и равнини като тези върху плаващите ледени късове на земните полярни райони. Ето тази гъста мрежа от пукнатини е сега пред очите ми; някои от тях са потъмнели от древност — може би образувани преди милиони години. Ала други са снежнобели; това са новообразуваните, които са се отворили току-що и върху тях се е натрупал пласт само от няколко сантиметра. «Циен» е кацнал точно до една от тези снежнобели ивици — хиляда и петстотин километровата пукнатина, наречена Големия Канал. Очевидно китайците възнамеряват да изпомпат водата му в резервоарите си и да използват спътниковата система на Юпитер, а после да се завърнат на Земята. Може и да не им е толкова лесно, но те със сигурност трябва да са изучили района много внимателно и явно знаят какво вършат. Сега вече е очевидно защо са поели такъв риск и защо имат претенции към Европа. За да я използват като база. Тя може да бъде ключът към цялата Слънчева система. Макар че на Ганимед също има вода, тя всичката е замръзнала и не е тъй лесно достижима, защото гравитацията на този спътник е по-силна. Има и нещо друго, което току-що ми хрумна. Дори ако китайците не могат да се отлепят от Европа, те биха могли да оцелеят до изпращането на спасителна мисия. Имат достатъчно енергия, в района може да има полезни изкопаеми, а ние всички знаем, че именно китайците са големите специалисти в областта на производство на синтетични храни. Животът им няма да се отличава с кой знае какъв лукс, но лично аз познавам няколко души, които биха го приели с радост, само и само да наблюдават великолепието на Юпитер, заемащ почти целия хоризонт — гледка, която, надявам се, сами ще видим само след няколко дни. Това беше Хейуд Флойд, който ви казва довиждане от името на колегите си и от свое име, всички на борда на «Алексей Леонов».“

— А това е командната зала. Много добър репортаж, Хейуд. Трябваше да станеш журналист.

— Дълго време съм практикувал. Половината от стажа ми беше във В.О.

— В.О.?

— „Връзки с обществеността“. Обикновено обяснявах на политиците защо трябва да ми отпуснат повече пари. Нещо, за което вие нямате грижа.

— Колко бих желала това да беше вярно. Хайде, качи се при нас. Получихме нова информация, която бихме искали да обсъдим заедно.

Флойд откачи подвижното си микрофонче, залости телескопа в позиция и се отлепи от малкото зрително стъкло. Когато излезе, почти се сблъска с Николай Терновски, тръгнал очевидно в същата посока.

— Имам намерение да ти открадна най-хубавата част за Радио Москва, Уди. Нали няма да имаш нищо против?

— Няма, товаришч. Как бих могъл да те спра?

Горе в командната зала капитан Орлова замислено се бе вторачила в гъсто изписаните думи и цифри на главния екран. Флойд мъчително започна да ги разгадава, когато тя го спря.

— Не се притеснявай за подробностите. Това са изчисления колко време ще е нужно на „Циен“ да напълни резервоарите си и да се подготви за излитане.

— И моите хора извършват същите изчисления, но дават много повече варианти.

— Мислим, че сме ликвидирали един от тях. Знаеш ли, че най-добрите водни помпи, които можете да купите, принадлежат на пожарната команда? И ще се изненадаш ли, ако разбереш, че на Централната пекинска пожарна само преди няколко месеца внезапно са реквизирали четири от най-новите й модели, въпреки протестите на кмета?

— Ни най-малко, само се изпълвам с възхищение.

— Това може и да е съвпадение, но помпите биха подхождали идеално. Като започвам да правя предположения за това къде биха могли да се поставят, как биха пробили леда и прочее — е, според мен те ще са готови след пет дни.

— След пет дни!

— Ако имат късмет и ако всичко върви идеално. И ако не пълнят всичките си резервоари, а поемат вода колкото да осъществят срещата си с „Дискъвъри“ преди нас. Дори с един-единствен час да ни изпреварят, ще бъде достатъчно. Най-малко ще претендират за правото на спасено имущество.

— Не и според адвокатите на Държавния департамент. В подходящ момент ние ще заявим, че „Дискъвъри“ не е изоставен кораб, а само сме го паркирали, докато сме в състояние да си го приберем. Всеки опит да се завземе кораба ще се смята за пиратски акт.

— Сигурен съм, че китайците много ще се впечатлят.

— Ако не го направят, какво можем да сторим?

— Ние сме повече от тях, два пъти повече, когато съживим Чандра и Кърноу.

— Сериозно ли говориш? И къде са абордажните куки?

— Абордажните куки ли?

— Мечовете, оръжието?

— О! Бихме могли да използваме лазерния телеспектрометър. Той може да превърне в нищо един милиграм астероидна маса от разстояние хиляда километра.

— Мисля, че този разговор не е по вкуса ми. Моето правителство няма да оправдае насилието, освен, разбира се, ако се упражни при самоотбрана.

— Колко сте наивни вие, американците! Ние сме по-големи реалисти от вас; трябва да бъдем такива. Твоите деди са умрели от старост, Хейуд. А трима от моите са били убити във Великата отечествена война.

Когато бяха сами, Таня винаги го наричаше Уди, никога Хейуд. Сигурно говореше сериозно. Да не би пък просто да го изпитваше как ще реагира?

— Както и да е, само корпусът на „Дискъвъри“ струва няколко милиарда долара. Самият кораб не е важен, важна е информацията, която носи.

— Точно така. Информацията, която може да бъде преписана и след това изтрита.

— Наистина имаш поразителни идеи, Таня. Понякога си мисля, че всички руснаци са малко параноици.

— Благодарение на Наполеон и Хитлер заслужаваме правото да бъдем такива. Но не ми казвай, че вече не си го изработил — как го наричате вие, сценарий ли?

— Не бе необходимо — отвърна Флойд доста мрачно. — Държавният департамент го е направил вместо мен, и то с вариации. Просто ще разберем кои от тях ще предпочетат китайците. А аз няма да се изненадам ни най-малко, ако отново се досетят преди нас.