Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (8)

Транзит покрай Юпитер

На бордовия екран увисна Юпитер, обвит с бели облаци, изпъстрен с червеникавооранжеви ленти и с Голямото си Червено Петно, опулено като гибелно око. Беше в трите си четвърти, но никой не гледаше осветения диск; очите на всички бяха приковани в полумесеца тъмнина в края му. Там, над тъмната страна на планетата, китайският кораб бе на път да се срещне с истината.

Това е абсурдно, помисли си Флойд. Не можем да видим нищо от четирийсет милиона километра разстояние. Но няма никакво значение — радиото ще ни съобщава всичко, от което се интересуваме.

„Циен“ бе преустановил всички звукови, видео– и информационни вериги още преди два часа, тъй като антените с далечно насочване бяха прибрани в защитните гнезда на топлинния щит. Единствено радиофарът, който се насочваше към всички посоки, все още предаваше, определяше точно положението на китайския кораб, докато онзи се гмурна в океана от облаци, големи колкото цели континенти. Острото „бип-бип-бип“ бе единственият звук в контролната кабина на „Леонов“. Всеки импулс бе излъчен от Юпитер преди повече от две минути; до този миг източникът им можеше вече да се е превърнал в облак нажежен газ, разпръскващ се в стратосферата на Юпитер.

Сигналът утихваше, шумът се засилваше. Звуците се изкривяваха; някои изобщо не се чуваха вече, после последователността се възстанови. Около „Циен“ се образуваше плазмена обвивка и скоро щеше да отреже всички комуникации до мига, в който корабът се появеше отново. Ако изобщо това станеше.

— Посмотри! — извика Макс. — Ето го!

Отначало Флойд не можеше да види нищо. После точно зад крайчеца на осветения диск той забеляза мъничка звезда — тя светеше там, където нямаше никаква вероятност да има звезда, на фона на затъмненото лице на Юпитер.

Той се появи като призрак, неподвижен, макар че трябваше да се движи със сто километра в секунда. Бавно се уголеми и блесна; вече не беше обект без определени размери, започваше да придобива продълговата форма. Комета, сътворена от човешки ръце, прободе нощното небе на Юпитер, като поръси с жар хиляди километри зад себе си.

Един последен изкривен и необичаен звук избибитка от радиофара, последван от безсмислените шумове, породени от радиацията около Юпитер, един от многобройните космически гласове, които нямаха нищо общо с Човека или неговите творения.

Никакъв звук не долиташе от „Циен“, но той все още се виждаше. Те наблюдаваха как дребната блестяща точка чувствително се отдалечи от осветената страна на планетата и скоро щеше да изчезне в затъмнената й част. А дотогава, ако всичко вървеше по плана, Юпитер щеше вече да е уловил кораба и да е унищожил нежеланата скорост. Когато се появеше иззад гигантския свят, той щеше вече да се е превърнал в още един юпитеров спътник.

Блестящата точка избледня. „Циен“ бе обиколил осветената част на планетата и вече се насочваше към затъмнената й страна. Нищо нямаше да се вижда, нищо нямаше да се чува, докато не се появеше от сянката навън — ако всичко вървеше добре, това щеше да стане точно след час. Един много дълъг час за китайците.

За шеф-изследователя Василий Орлов и инженера по свръзките Саша Ковальов часът измина изключително бързо. Много имаше да научат, наблюдавайки тази малка звезда; периодите на поява и изчезване и най-после доплеровият ефект на радиофара даваха истинска информация за новата орбита на „Циен“. Компютрите на „Леонов“ вече преработваха цифрите и даваха очакваното време, когато корабът щеше отново да се появи — данни, основаващи се на различни теории за темповете на забавянето на скоростта в атмосферата на Юпитер.

Василий изключи екрана, завъртя се заедно със стола си, разхлаби колана за обезопасяване и се обърна към търпеливо очакващата публика:

— Поява отново най-малко след четирийсет и две минути. Нека зрителите се поразходят, а ние да се съсредоточим върху работата си. Ще се видим отново след трийсет и пет минути. Хайде! Ну уходи!

Излишните присъстващи с нежелание напуснаха командната зала — ала за неудоволствие на Василий всички се върнаха отново след малко повече от половин час. Не беше спрял да ги гълчи заради това, че не вярват в изчисленията му, когато познатото „бип… бип… бип…“ от радиофара на „Циен“ отново се разнесе от високоговорителите.

Василий бе изумен и покрусен, но и той скоро се включи в общото ръкопляскане и възгласите; Флойд не забеляза кой пръв изръкопляска. Макар и да си съперничеха, всички бяха астронавти толкова далече от дома, колкото някога някой е бил — „Посланици на човечеството“ според красивите думи, вписани в Първия договор за космоса на ООН. Дори да не желаеха китайците да успеят, те в никакъв случай не искаха колегите им да пострадат.

В тяхната радост е намесен и елемент на личен интерес, мислеше си Флойд. Сега колелото на късмета се въртеше в полза на „Леонов“; „Циен“ бе демонстрирал, че аероспирачните маневри са наистина възможни. Данните за Юпитер бяха правилни; атмосферата на планетата не съдържаше неочаквани и може би фатални изненади.

— Чудесно! — обади се Таня. — Мисля, че трябва да им изпратим поздравителна телеграма. Но дори и да го направим, няма да ни го признаят.

Някои от колегите все още се подиграваха на Василий, който искрено объркан се пулеше срещу компютъра си.

— Нищо не разбирам! — възкликна той. — Все още трябва да са зад Юпитер! Саша, дай ми данните за скоростта по техния радиофар!

Последва още един безмълвен диалог с компютъра; след това Василий тихо подсвирна с уста.

— Нещо не е наред. Те се намират в прегръдките на юпитеровата орбита — но тя няма да им разреши да се срещнат с „Дискъвъри“. Орбитата, в която са в момента, ще ги отдалечи доста зад Йо. Ще имам по-точни данни след още пет минути.

— Но нали са в сигурна орбита? — попита Таня. — По-късно биха могли да направят корекции.

— Може би. Но това ще им отнеме дни, дори да разполагат с достатъчно гориво, в което се съмнявам.

— Значи все още можем да ги изпреварим.

— Не бъди такава оптимистка. На три седмици разстояние сме от Юпитер. Китайците могат да направят десет орбити, преди ние да стигнем до тях, и да изберат най-подходящата, за да се срещнат с „Дискъвъри“.

— И пак ако допуснем, че имат достатъчно гориво.

— Разбира се. Но можем само да гадаем.

Целият този разговор бе проведен на толкова забързан и развълнуван руски език, че Флойд далеч не можа да схване всичко. Когато Таня го съжали и му обясни, че „Циен“ е надхвърлил целта и се е отправил към външните спътници на Юпитер, първата му реакция беше:

— В такъв случай те са попаднали в сериозна беда. Какво ще направите, ако поискат помощ?

— Сигурно се шегуваш. Как си ги представяш да го направят? Твърде горделиви са. Всъщност би било невъзможно. Не можем да променяме профила на нашата мисия и ти добре го знаеш. Дори ако имахме гориво…

— Права си, разбира се; но би било трудно това да се обясни на деветдесет и девет процента от земните хора, които не са запознати с орбиталната механика. Трябва да започнем да мислим за политическите усложнения — ако не сме в състояние да им помогнем, ще стане лошо за всички ни. Василий, ще ми дадеш ли последната им орбита още щом я определиш? Отивам в кабината си да поработя.

Кабината на Флойд, или по-точно една трета от кабината му, бе все още отчасти натъпкана с кутии и кашони, много от тях подредени върху койките, които щяха да бъдат предоставени на Чандра и Кърноу, когато излязат от дългия си сън. Флойд бе успял да прочисти тясно пространство за собствените си нужди и му бяха обещали лукса от още цели два кубически метра още щом могат да отделят член от екипажа, за да му помогне при разчистването на кабината.

Флойд отключи малката си комуникационна конзола, пъхна тайните ключове и поиска информация за „Циен“, изпратена му от Вашингтон. Зачуди се, дали домакините му са имали щастието да я разгадаят; шифърът се базираше на продукта на двестацифрова основа, а Националната агенция по безопасност бе заложила репутацията си на твърдението, че и най-бързият компютър не би могъл да го дешифрира преди края на Вселената. Подобно твърдение никога не можеше да бъде доказано, напротив — винаги можеше да се обори.

Той отново се загледа внимателно в отличните фотографии на китайския кораб, направени, когато са се разкривали истинските му цветове в момента на напускане на земната орбита. Имаше и по-късни снимки — не тъй ясни, защото по онова време корабът вече е бил далече от камерите — през последната фаза, когато е летял към Юпитер. Именно тези снимки го интересуваха най-много; а още по-полезни бяха дъгообразните чертежи и изчисленията.

При най-оптимистични предположения беше трудно да се разбере какво се надяваха да постигнат китайците. Те вероятно бяха изразходвали вече деветдесет процента от горивото в лудия си бяг през Слънчевата система. Ако наистина мисията не бе самоубийствена нещо, което не можеше да се управлява — а само план, включващ хибернация и спасителни операции по-късно, — имаше някакъв смисъл. А Интелектът не вярваше, че китайската технология за хибернация е достатъчно добре развита, за да бъде това предположение действителна възможност.

Но Интелектът често грешеше, дори се объркваше от лавината необработени факти, които трябваше да постави на преценка — така наречения шум в информационните вериги. Той бе свършил забележителна работа на „Циен“, като се имаше предвид краткото време, ала Флойд би желал материалът, който получаваше, да бъде по-внимателно подбран. Някои данни бяха пълен боклук и нямаха никаква връзка с мисията.

Въпреки това, когато човек не знае какво точно търси, важно беше да се избегнат каквито и да е предразсъдъци и предубеждения; нещо на пръв поглед излишно, дори глупаво, можеше да се окаже от жизнена важност.

Флойд въздъхна и се залови да чете петстотинте страници данни, възприемайки ги съвсем повърхностно, докато диаграмите, чертежите, фотосите — някои от тях толкова замазани, че можеха да представляват абсолютно всичко, — новините накратко, списъците на делегатите на научни конференции, заглавията на техническа литература, дори рекламните материали плавно се сменяха на бързовъртящия се екран. Вероятно е действала много ефективна шпионска система; кой би помислил, че толкова много японски модули, швейцарски микроконтролеори или немски детектори на радиация можеха да бъдат проследени до местоназначението им в изсъхналото езеро Лоп Нор — първия жалон по пътя им към Юпитер.

Някои от данните трябваше да са били включени съвсем случайно; не можеха да бъдат отнесени към мисията. Ако китайците бяха направили тайна поръчка за хиляда инфрачервени сензори чрез подставена корпорация в Сингапур, това си беше грижа единствено на военните; не бе никак вероятно, че „Циен“ очаква да бъде преследван от ракети. А това бе наистина смешно — специализирано оборудване за наблюдения и проучвания от Глейсиър Джиофизикс, Инк., от Анкъридж, Аляска. Какъв ли умник си въобразяваше, че една експедиция в далечния космос би имала нужда…

Усмивката замръзна върху устните на Флойд; той усети как кожата на тила му настръхна. Господи — не биха посмели! Ала те вече бяха достатъчно посмели и сега, най-после всичко идваше на мястото си.

Той върна на екрана фотосите и коригираните планове на китайския кораб. Да, беше напълно възможно — тези канелюри отзад по протежение на изкривяването на електродите, можеха да имат същия размер…

Флойд се обади в командната кабина.

— Василий — каза той, — изчисли ли орбитата им?

— Да, изчислих я — отговори навигаторът със странно тих глас. Флойд веднага разбра, че нещо се е случило. Тогава той реши да стреля наслуки:

— Срещат се с Европа, нали?

От другата страна шумно си поеха дъх, не вярваха на ушите си.

— Черт возьми! Откъде знаеш?

— Не знаех. Само предположих.

— Не може да има никаква грешка. Направих проверка в шест произволни точки. Спирачната маневра е задействала точно как са искали. Те са на път за Европа — не може да е случайно. Ще бъдат там след седемнайсет часа.

— И ще влязат в орбита.

— Може би; няма да им е нужно много гориво. Но каква е целта им?

— Ще рискувам с още едно предположение. Ще извършат бързи наблюдения и после ще се приземят.

— Луд ли си? Или знаеш нещо, което на нас не ни е известно?

— Не, въпрос на проста дедукция. Ще се изядеш заради това, че не си видял очевидното.

— О кей, Шерлок. Защо някой ще иска да се приземи на Европа? Какво има там, за бога?

Флойд се наслаждаваше на моментния си триумф. Той можеше, разбира се, дълбоко да греши.

— Какво има на Европа ли? Най-ценното вещество във Вселената.

Беше отишъл твърде далеч; Василий не беше глупак и взе думите от устата му.

— Вода, нали?

— Точно така. Милиарди и милиарди тонове вода. Достатъчно, за да напълнят резервоарите, за да обиколят всички спътници и пак да им остане, за да се срещнат с „Дискъвъри“ и да се върнат на Земята. Не ми е приятно да ти го казвам, Василий, но нашите китайски приятели отново ни надхитриха.

— И, разбира се, са сигурни винаги, че могат да ни избягат.