Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (54)

Между слънца

На руснаците ще им липсват песните и остроумията на Уолтър по пътя за дома, мислеше си Флойд. След вълнението през последните няколко дни дългото пътешествие към Слънцето и към Земята ще ни се струва монотонно. Но всъщност вътре в себе си всички се надяваха на едно монотонно пътуване без всякакви изненади.

Флойд вече заспиваше, ала все още осъзнаваше къде се намира и бе способен да реагира на събитията. Дали ще изглеждам… мъртъв, когато бъда в хибернация? — питаше се той. Винаги е смущаващо да наблюдаваш друг човек — особено много близък, — когато потъне в дългия сън. Може би твърде мъчително напомня за факта, че все пак си смъртен.

Кърноу бе съвсем изчезнал за света, ала Чандра бе все още буден, макар и отпуснат от последната инжекция. Очевидно вече не бе на себе си, тъй като изобщо не се смути от собствената си голота, нито пък от присъствието на Катерина. Златният фалус, единственият аксесоар от облеклото му, се опитваше да отлети от него, но верижката го връщаше обратно.

— Всичко ли е наред, Катерина? — попита Флойд.

— Съвсем. Колко ти завиждам! След двайсет минути ще си бъдеш у дома.

— Ако това може да бъде утешение — откъде си сигурна, че няма да сънуваме ужасни сънища?

— Никой още не е сънувал такива сънища.

— Е, като са се събудили, може да са ги забравили.

Както обикновено, Катерина вземаше всичко съвсем на сериозно.

— Невъзможно. Ако в състояние на хибернация се сънува, сънищата щяха да се появят на електроенцефалограмата. Добре, Чандра, затвори очи. А, ето така. Твой ред е, Хейуд. Корабът ще изглежда странно без теб.

— Благодаря ти, Катерина… желая ти приятно пътуване.

Макар да бе сънен, Флойд осъзна, че командирът — докторът по хуманна медицина Руденко бе някак несигурна, дори — нима бе възможно? — свенлива. Сякаш искаше да му каже нещо, но не се решава.

— Какво има, Катерина? — попита я той сънено.

— Още на никого не съм казала, но ти, сигурна съм, няма да проговориш. Има малка изненада.

— По-добре… е… да побързаш…

— Макс и Женя ще се женят.

— И това… ли… е… изненадата?…

— Не. Само те подготвям. Когато се върнем на Земята, Уолтър и аз също ще се оженим. Какво мислиш за това?

Сега разбрах защо прекарвахте толкова дълго време заедно. Да, това вече е изненада… кой би помислил!

— Много… съм… щастлив… да… го… чуя…

Гласът на Флойд затихна, преди да може да довърши изречението си. Ала все още осъзнаваше нещата и все още можеше да съсредоточи част от разпадащия се интелект върху новото положение.

Не мога да го повярвам, мислеше си той. Вероятно Уолтър ще промени решението си, преди да се събуди…

После в главата му се появи една последна мисъл, тъкмо преди да потъне в дълбок сън. Ако Уолтър наистина промени решението си, по-добре ще бъде изобщо да не се събужда…

Доктор Хейуд Флойд си мислеше, че всичко това е много забавно. А останалите от екипажа често се чудеха защо по време на целия път към Земята той се усмихваше.