Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (41)

Гробовната смяна

Флойд не можеше да направи друго, освен да не се пречка много-много на пътя на останалите и дори стана експерт в тази област. Макар да бе пожелал да помогне в шетнята около кораба, той бързо откри, че инженерните задачи са твърде специализирани и сега той се оказа толкова извън границите на астрономическите проучвания, че едва ли можеше да направи нещо, с което да помогне на Василий при наблюденията му. Въпреки това съществуваха безброй дребни работи, които трябваше да се свършат на борда на „Леонов“ и „Дискъвъри“, и той бе радостен, че можеше да освободи някои хора от подобни задължения. Доктор Хейуд Флойд, навремето Председател на Националния съвет по астронавтика и Ректор (в отпуск) на Хавайския университет, се бе превърнал в най-високо платения водопроводчик и специалист по поддръжката в Слънчевата система. Сигурно знаеше повече за странните кътчета и пролуки в двата кораба от който и да е друг; единствените места, които не бе посетил, бяха енергийните модули с опасна радиоактивност и малката кабина на борда на „Леонов“, в която не влизаше никой освен Таня. Флойд се досети, че бе помещението, в което държаха кодовете; по общо споразумение никой никога не споменаваше за съществуването й.

Може би най-важната му функция бе да служи като пазач, докато екипажът спеше между 10 часа вечерта и 6 часа сутринта. На всеки кораб някой непрекъснато бе дежурен, а дежурните се сменяха в отвратително време — в 2 през нощта. Единствено командирът бе освободен от дежурство; бидейки неин заместник (както и съпруг), Василий имаше задължението да изработи разписанието на дежурствата, но той умело бе прехвърлил тази непопулярна работа на Флойд.

— Административна подробност — небрежно обясни той. — Ако можеш, заеми се с това. Ще ти бъда много благодарен. Така ще имам повече време за научните си занимания.

Флойд бе твърде опитен като чиновник, за да бъде хванат по този начин, ако се намираха в нормални условия; ала защитните му способности не действаха достатъчно успешно в средата, в която бе попаднал.

Ето къде беше сега — на борда на „Дискъвъри“ в полунощ — на всеки половин час викаше Макс, който се намираше на борда на „Леонов“, за да се увери, че е буден. Официалното наказание за заспиване по време на дежурство, както твърдеше Уолтър Кърноу, бе изстрелване в открития космос без скафандър; ако това влезеше в сила, дори Таня нямаше да бъде в състояние да направи каквото и да е. Но в космоса възникваха толкова малко на брой истински аварийни случаи, а на борда съществуваха толкова много автоматични инсталации, които да се справят с аварийните положения, че никой не гледаше съвсем сериозно на нощните дежурства.

Тъй като повече не се съжаляваше чак толкова, а и малките часове повече не възбуждаха в душата му изблици на самосъжаление, Флойд използваше дежурствата си ползотворно. Винаги имаше какво да чете (за трети път бе захвърлил „Спомени за изминалите неща“, а „Доктор Живаго“ — за втори), имаше да проучва документация, да пише доклади. А понякога повеждаше стимулиращи разговори с Хал с помощта на клавишите, тъй като компютърът все още бе твърде чувствителен по отношение на различните тембри на човешкия глас. Те обикновено протичаха така:

ХАЛ — това е доктор Флойд.

ДОБЪР ВЕЧЕР, ДОКТОРЕ.

Поемам дежурството в 22:00. Наред ли е всичко?

ВСИЧКО Е НОРМАЛНО, ДОКТОРЕ.

Защо тогава на Панел 5 свети червена лампичка?

КАМЕРАТА НА МОНИТОРА В ГАРАЖА Е ПОВРЕДЕНА. УОЛТЪР МИ НАРЕДИ ДА НЕ Й ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ. ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ МОГА ДА Я ЗАГАСЯ. СЪЖАЛЯВАМ.

Няма нищо, Хал. Благодаря ти.

НЯМА ЗАЩО, ДОКТОРЕ.

И така нататък…

Понякога Хал му предлагаше партия шах, очевидно в изпълнение на програмни инструкции, заложени в него преди много години и все още неизтрити. Флойд не приемаше предизвикателството; винаги бе смятал шаха за ужасна загуба на време и дори не бе научил правилата на играта. Хал сякаш не можеше да разбере, че съществуват хора, които не могат, или не искат да играят шах и с оптимизъм продължаваше да опитва.

Ето го пак, помисли си доктор Флойд, когато откъм екранния панел се дочу напевен зов.

ДОКТОР ФЛОЙД?

Какво има, Хал?

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ВАС.

Значи не е още едно предизвикателство, помисли си Флойд леко изненадан. Не бе нещо обичайно да използват Хал като момче за предаване на съобщения, макар често да играеше ролята на будилник и на секретар, който напомня какви са задълженията за деня. А понякога служеше за препредавател на малки шеги; почти всеки дежурен през нощните часове се превръщаше в обект на смях с репликата:

БА! ХВАНАХ ЛИ ТЕ, ЧЕ СПИШ?

или пък:

АХА! ЗАСТАЛ ТЕБЯ В КРОВАТИ?

Никой не носеше отговорността за тези лудории, въпреки че най-много подозираха Уолтър Кърноу. Той на своя страна набеждаваше Хал, като пренебрегваше гневните протести на Чандра, че никой компютър не притежава чувство за хумор.

Не би могло да бъде съобщение от Земята — подобни съобщения минаваха през комуникационния център на „Леонов“ и се препредаваха от дежурния, който тъкмо сега бе Макс Брейловски. А който и да го викаше от съседния кораб, щеше да използва интеркома. Странно…

Добре, Хал. Кой се обажда?

НИКАКВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ.

Сигурно е шега. Е, такава игра може да се играе от двама.

Добре, какво е съобщението?

СЪОБЩЕНИЕ: ОПАСНО Е ДА ОСТАВАТЕ ТУК. ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ ДО ПЕТНАЙСЕТ, ПОВТАРЯМ, ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.

Флойд раздразнено гледаше екрана. Съжали и бе изненадан, че член от екипажа притежава толкова инфантилно чувство за хумор; това дори не бе добра ученическа шега. Но той ще продължи играта, за да разбере кой е инициаторът.

Съвършено невъзможно е. Отговорът за изстрелване няма да се появи още двайсет и шест дни. Не разполагаме с достатъчно гориво за по-ранно тръгване.

Това ще го накара да се замисли, каза си Флойд със задоволство и се облегна назад в очакване на резултата.

ФАКТИТЕ СА МИ ИЗВЕСТНИ. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ ДО ПЕТНАЙСЕТ ДНИ.

В противен случай ще бъдем нападнати от малки зелени човечета с три очи. Но по-добре да си поиграя с Хал и да заловя злосторника.

Не мога да приема предупреждението сериозно, докато не знам откъде идва. Кой е записал съобщението?

Всъщност той не очакваше някаква полезна информация. Извършителят щеше да прикрие следите си умело. Ала последното, което Флойд очакваше, бе отговорът, който получи.

ТОВА НЕ Е ЗАПИС.

Значи предаването се осъществяваше в момента. Което означаваше, че е или от самия Хал, или от някой, който се намира на борда на „Леонов“. Нямаше пауза във времето; затова съобщението сигурно идваше оттам.

Кой разговаря с мен?

АЗ БЯХ ДЕЙВИД БОУМЪН.

Флойд се вторачи в екрана и остана така дълго време, преди да предприеме нещо. Шегата, която първо не бе никак забавна, бе отишла твърде далече. Издаваше много лош вкус. Е, трябваше да разбере кой е отсреща. Не мога да приема идентификацията без доказателства.

РАЗБИРАМ. ВАЖНО Е ДА МИ ПОВЯРВАШ. ПОГЛЕДНИ ЗАД СЕБЕ СИ.

Още преди да настъпи зловещата тишина откъм екрана, Флойд бе започнал да се съмнява в хипотезата си. Размяната на реплики бе твърде странна, макар да нямаше нещо определено, което би могъл да посочи. Но ако бе шега, тя нямаше никакъв смисъл.

Ето сега — той усети тръпки по гърба си. Много бавно — и, разбира се, с нежелание — се обърна с въртящия се стол назад, далеч от клавишите и дисплея на компютъра, към покрития с велтер тесен коридор.

При нулевата гравитация мостикът за наблюдения на „Дискъвъри“ бе винаги прашен, тъй като инсталацията за филтриране на въздуха не бе още задействана напълно. Успоредните лъчи на безсърдечното, ала все още светещо слънце, нахлуващи през огромните стъкла, винаги осветяваха безброй танцуващи прашинки, плаващи на никога неспиращи блуждаещи потоци — постоянен пример за Брауново движение.

Ала сега ставаше нещо странно; сякаш някаква сила командваше частиците прах, водеше ги встрани от някакъв център, като в същото време привличаше на тяхно място други, които се срещаха на повърхността на образуваната сфера от празно пространство. Сферата, около метър в диаметър, затрептя за миг във въздуха като гигантски сапунен мехур, но със зърнеста повърхност, на който му липсваше характерната иридесценция. После сферата се удължи и се превърна в елипсоид, повърхността й се набръчка и образува гънки и извивки.

Без изненада — и почти без да изпитва страх — Флойд осъзна, че гънките приемаха човешки очертания.

Беше виждал подобни фигури, изработени от духачите на стъкло, в музеи и в научни експозиции. Ала този фантом от прах дори не се приближаваше до анатомичната точност; приличаше на примитивна глинена фигура, от онези, които учените откриваха в пещерите, останали от Каменната ера. Единствено главата бе моделирана с известна грижливост; а лицето несъмнено бе това на командира Дейвид Боумън.

От компютърния панел зад Флойд се дочу тихо мърморене. Хал превключваше от визуално към аудиопредаване.

— Здравей, доктор Флойд. Сега вярваш ли ми?

Фигурата не помръдна устни; лицето си оставаше една маска. Но Флойд разпозна гласа и ако бяха останали някакви съмнения в душата му, и те се разсеяха.

— Много ми е трудно, разполагам с малко време. Виждаш ли… разрешиха ми да направя това предупреждение. Остават ви само петнайсет дни.

— Но защо — и какво си ти? Къде беше?

Искаше да му зададе безброй много въпроси — ала призрачната фигура избледняваше, зърнестата му обвивка се разпадаше и отново се превръщаше в съставните частици прах. Флойд се опита да съхрани образа в мозъка си и по-късно да може да убеди сам себе си, че това наистина се бе случило, а не беше сън, както понякога му изглеждаше първата среща с „Т.М.А.-1“.

Колко странно, че именно той от милиардите човешки същества, населявали планетата Земя, имаше привилегията да осъществи не един, а два контакта с друга форма на интелигентност! Защото беше сигурен, че съществото, което се обръщаше към него, бе нещо много повече от Дейвид Боумън.

Ала в същото време бе нещо по-малко. Само очите — кой ги бе нарекъл „Огледало на човешката душа“? — бяха възпроизведени с изключителна точност. Останалите части бяха безизразни, липсваха им подробности. Нямаше и намек от гениталии и полови характеристики; фактически това бе смразяващо показателно за факта колко далеч назад бе оставил Дейвид Боумън човешкото си наследство.

— Сбогом, доктор Флойд. И не забравяй — само петнайсет дни. Повече може и да не бъдем в състояние да общуваме. Но ако всичко върви добре, може да последва още едно съобщение.

Дори след като образът се разпадна и отнесе със себе си надеждата да открие канал към звездите, Флойд не можеше да сдържи усмивката си, колчем си спомнеше за недодяланото клише на Космическата ера. „Ако всичко върви добре“ — колко често бе чувал този израз преди началото на някоя мисия! Дали не означаваше, че и те — които и да бяха — понякога се чувстваха несигурни в изхода на начинанията си? Ако е така, това бе обнадеждаващо. Значи не бяха всесилни. Останалите можеха все още да се надяват и да мечтаят, както и да действат.

Призракът бе изчезнал; само прашинките продължаваха да танцуват пред очите му и отново се превърнаха в безцелно носещи се във въздуха частички.