Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (39)

В космическия гараж

— Уолтър, тревожа се за Хейуд.

— Знам, Таня, но какво можем да направим?

Кърноу не бе виждал капитан Орлова толкова нерешителна; това я правеше чаровно безпомощна, въпреки предразсъдъците й срещу безсилните женички.

— Много го обичам, но не това е причината. Неговото мрачно настроение — мисля, че това е най-точният израз за състоянието му — кара всички да се чувстват зле. „Леонов“ бе щастлив кораб. Искам да го запазя такъв.

— Защо не поговориш с него? Той те уважава и аз съм сигурен, че ще направи всичко възможно да преодолее състоянието си.

— Тъкмо това възнамерявам да сторя. А ако няма резултат…

— Тогава?

— Съществува едно просто решение. Какво още може да направи по време на пътуването ни? Във всички случаи, когато тръгнем за дома, той ще бъде в хибернация. Винаги можем да му забием иглата, нали така казвате?

— Пфу! Същият номер, който ми изигра Катерина. Като се събуди, много ще се сърди.

— Но вече ще бъде на Земята в безопасност и ще е твърде зает. Сигурна съм, че ще ни прости.

— Мисля, че не говориш сериозно. Дори да те подкрепя, във Вашингтон ще вдигнат пара. Освен това, ако нещо се случи и наистина имаме страшна нужда от него? Нали съществува двуседмичен период, преди да се съживи човек в хибернация?

— На възрастта на Хейуд този период е повече от месец. Да… ще се компрометираме. Но какво мислиш да правим? Той свърши работата, за която са го изпратили, освен това ни наблюдаваше добре. Сигурна съм, че и ти си получил инструкции по този въпрос в някое забутано предградие на Вирджиния или Мериленд.

— Нито потвърждавам, нито отричам. Искрено казано, аз съм един отвратителен таен агент. Говоря твърде много, ненавиждам Сигурността. Цял живот се боря да вдигна рейтинга си. И винаги съществува опасност да бъда класифициран като „Надежден“ или, не дай си боже, „Поверителен“. Ще отида и ще им вдигна скандал. Макар че това в наше време е вече много трудно.

— Уолтър, ти си непо…

— Непоправим?

— Точно тази дума имах предвид. Но да се върнем на Хейуд, моля те. Не искаш ли първо ти да поговориш с него?

— Искаш да кажеш да повиша настроението му? По-скоро бих помогнал на Катерина да му забие иглата. Нашата психика е различна от вашата. Той си мисли, че аз съм един бъбрив клоун.

— Което твърде често е вярно. Но по този начин ти само прикриваш истинските си чувства. Повечето от нас вярват, че дълбоко в теб се крие един истински хубав човек, който се бори да излезе на повърхността.

За миг Кърноу изгуби и ума и дума. Накрая измърмори:

— О, много добре, ще направя всичко възможно. Но не очаквайте чудеса; в профила си имам 2 за тактичност. Къде ли се крие той сега?

— В гаража. Твърди, че работи върху последния си доклад, но не му вярвам. Просто иска да се махне от всички нас, а това е най-спокойното място.

Ала не това бе причината, въпреки че наистина бе важно. За разлика от карусела, където се извършваше по-голямата част от действията на „Дискъвъри“, в гаража имаше нулева гравитация.

В самото начало на космическата ера хората открили еуфорията, причинена от безтегловността, и си спомнили за свободата, от която се били лишили завинаги, напускайки древната утроба на морското дъно. Известна част от тази свобода се възвръщаше извън гравитационното поле; със загубата на теглото изчезваха и много от земните грижи и тревоги.

Хейуд Флойд не бе забравил мъката си, но тук тя бе по-лесно поносима. Когато вече бе в състояние да погледне на въпроса безстрастно, той се изненада от силата на собствената си реакция на едно събитие, което не бе тъй неочаквано. В него имаше нещо повече от изчезването на любовта, макар че именно тя бе най-лошото. Ударът го завари съвършено уязвим, защото в същия момент кривата на биотоковете му вървеше надолу и той не можеше нито да роди, нито да сътвори нещо.

Много добре знаеше защо. Бе постигнал всичко, което очакваше да направи, благодарение на познанията и на сътрудничеството с колегите си (знаеше, че с настоящия си егоизъм ги предава). Ако всичко вървеше както трябва — това, за което се молеха на Космоса! — щяха да се върнат на Земята с товар познания, какъвто нито една експедиция досега не бе натрупала, а няколко години по-късно дори изгубеният навремето „Дискъвъри“ щеше да бъде върнат на строителите си.

Ала това не бе достатъчно. Непреодолимата енигма на „Големия брат“, само на няколко километра от тях, си оставаше неразгадана и се присмиваше на човешките стремления и постижения. Точно както неговият аналог на Луната бе постъпил десет години преди това за миг се бе съживил, после бе потънал в непроницаема инертност. Приличаше на затворена врата, по която удряха с чук, ала напразно. Като че ли Дейвид Боумън единствен бе намерил ключа.

Може би затова усещаше, че тихото и понякога дори тайнствено място го привлича неимоверно силно. Оттук, от това празно сега гнездо, Боумън бе поел към последната си мисия през кръглия люк, водещ към безкрайността.

Мисълта не го потисна, а го ободри, със сигурност го отвлече от собствените му проблеми. Изчезналият близнак на „Нина“ бе част от историята на космическите изследвания; беше отишъл, както старите хора обичаха да казват и с думите си извикваха хем усмивка, хем потвърждение на древната истина, „където човешки крак не бе стъпвал…“. Къде ли се намираше това място? Дали някога щеше да разбере?

Често оставаше с часове в натъпканата с апаратура, но удобна малка капсула, опитваше се да събере мислите си и от време на време диктуваше бележките си; останалите членове на екипажа уважаваха желанието му да остане сам със себе си, защото разбираха причината. Избягваха да се приближават до гаража, пък и нямаше нужда да го правят. Подновяването му бе оставено за в бъдеще и за някого другиго.

Веднъж или два пъти, когато се почувства потиснат, той се улови да мисли: „Ами ако бях наредил на Хал да отвори люка на гаража и бях потеглил по следите на Дейвид Боумън? Дали щях да бъда поздравен от онова чудо, което е видял той и което Василий зърна преди няколко седмици? Това би решило всичките ми проблеми…“

Дори мисълта за Крис да не го възпираше, имаше друга уважителна причина, поради която подобен самоубийствен акт бе невъзможен. „Нина“ бе много сложен апарат; той можеше да борави с капсулата толкова, колкото и да пилотира бомбардировач.

Не бе създаден за дръзки изследвания; затова тази му мечта щеше да си остане завинаги неосъществена.

 

 

Уолтър Кърноу рядко се бе заемал за нещо с такова голямо нежелание. Чувстваше истинска жалост към Флойд, но в същото време искаше час по-скоро да облекчи останалите. Собственият му емоционален живот бе широк, ала не и дълбок; никога не залагаше всичко само на една карта. Непрекъснато му повтаряха, че се задоволява с повърхностни отношения и макар никога да не бе съжалявал за това, беше започнал да мисли, че е време да се установи на едно място.

Той пресече контролата на карусела, като отбеляза, че индикаторът за превключване на максимална скорост продължаваше да просветва идиотски. Огромната част от задълженията му включваше да преценява кога може да се пренебрегнат предупрежденията, кога можеш да си свиркаш, като ги видиш, и кога би трябвало да ги третираш като реални сигнали за авария. Ако обръщаше внимание на всички сигнали за бедствие на кораба, никога нямаше да успее да свърши нещо.

Той се носеше по тесния коридор, водещ към гаража, като се засилваше от време на време, когато се удряше случайно в закривената стена на тръбовидния проход. Манометърът му показваше, че от другата страна на херметичната врата има празно пространство, но той си знаеше по-добре; ако показанията бяха верни, нямаше да може да отвори вратата.

Гаражът изглеждаше пуст, тъй като две от трите капсули отдавна бяха излетели. Работеха само няколко сигнални светлини, а на отсрещната стена едната леща от рибешкото око на Хал натрапчиво се взираше в него. Кърноу му помаха с ръка, но не продума. По нареждане на Чандра всички радиовръзки бяха изключени, с изключение на онази, единствената, използвана от самия него.

Флойд седеше в капсулата с гръб към отворения люк, диктуваше бележките си и когато Кърноу се приближи, нарочно вдигайки шум, той бавно се обърна. Известно време двамата се гледаха безмълвно, после Кърноу зловещо обяви:

— Доктор Флойд, нося ви поздравления от обичния ни командир. Тя смята, че е крайно време да се върнете в цивилизования свят.

Флойд изнурено се усмихна, после тихо се засмя.

— Моля те, поздрави я и ти от мен. Съжалявам, че бях необщителен. Ще се срещна с всички на следващото Съвещание-в-Шест-Часа.

Кърноу се отпусна; номерът мина. В себе си той смяташе Флойд за нищожество, което си придава важност, и изпитваше към него толерантното презрение, характерно за практикуващия инженер спрямо теоретиците и бюрократите. Тъй като Флойд бе изтъкнат представител и на двете категории, той представляваше задължителна мишена за твърде особеното понякога чувство за хумор, което Кърноу демонстрираше. Въпреки всичко обаче двамата се уважаваха и се възхищаваха един от друг.

Променяйки с благодарност темата, Кърноу почука с пръсти върху чисто новия капак на люка на „Нина“, пристигнал направо от склада за резервни части и ярко контрастиращ с овехтелия интериор на гаража.

— Кога ли ще я изпратим отново на пътешествие? — попита се той. — И кой ли ще я управлява този път? Имаш ли представа?

— Не. Вашингтон е против. Москва казва да използваме възможността. А Таня иска да почака.

— Ти какво мислиш?

— Съгласен съм с Таня. Не бива да се забъркваме със „Загадка“, докато не сме готови за път. Ако се случи нещо непредвидено, това може леко да изравни шансовете ни.

Кърноу изглеждаше замислен и необикновено нерешителен.

— Какво има? — попита го Флойд, усетил промяната в настроението му.

— Не ме издавай, но Макс си мечтаеше за малка експедиция, извършена само от един човек.

— Мисля, че не е говорил сериозно. Не би посмял, Таня би го оковала във вериги.

— И аз му казах приблизително същото.

— Разочарован съм; мислех, че е малко по-зрял. Вече е на трийсет и две!

— На трийсет и една. Както и да е, аз го придумах да не го прави. Напомних му, че това тук е реалност, а не някаква глупава видеодрама, в която героят се измъква в космоса, без да предупреди другарите си и прави Голямото Разкритие.

Беше ред на Флойд да се почувства неудобно. Та нали и той си бе мислил нещо подобно?

— Сигурен ли си, че няма отново да опита?

— Сигурен съм двеста процента. Спомняш ли си предпазните мерки, които взе с Хал? И аз съм направил нещо с „Нина“. Никой не може да отлети с нея без моето разрешение.

— Въпреки това не вярвам. Сигурен ли си, че Макс не се е шегувал?

— Не притежава толкова остро чувство за хумор. Освен това тогава бе доста нещастен.

— О! Сега разбирам. Трябва да е било, когато се скараха с Женя. Предполагам, че е поискал да й направи впечатление. Но нали се сдобриха?

— Боя се, че си прав — отвърна кисело Кърноу и Флойд не можа да сдържи усмивката си; Кърноу я забеляза, закиска се, а това разсмя Флойд, което пък…

Великолепен пример за вкарване на положителна енергия в електрическа верига. След миг и двамата се смееха като луди.

Кризата бе отминала. И още нещо — бяха направили първата стъпка към истинското приятелство.

И двамата бяха признали слабостите си.