Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (36)

Пожар в бездната

Земята бе останала далеч зад него, а величествените чудеса на юпитеровата система внезапно се разкриха пред погледа му, когато получи откровението.

Как е могъл да бъде тъй сляп — тъй глупав! Сякаш се бе движил насън; започваше да се събужда.

Кой си ти? — извика той. Какво искаш? Защо направи това с мен?

Не получи отговор, макар да беше сигурен, че са го чули. Усещаше… присъствие, както се изразяваха хората, в случаите, когато човек със сигурност може да каже дори със завързани очи, че е в затворено помещение, а не в празно, открито пространство. Наоколо си усещаше слабото ехо на огромен всеобхващащ разум, на непреклонна воля.

Той отново се обърна към кънтящата тишина и отново не получи пряк отговор, усети само бдителното присъствие. Много добре; щеше да открие сам отговорите.

Някои от тях бяха очевидни; които и да бяха или каквито и да бяха, те се интересуваха от Човечеството. Бяха изсмукали и складирали спомените му за собствените си загадъчни цели. А сега вършеха същото с най-интимните му чувства, понякога с негова помощ, друг път — без нея.

Не се противопоставяше, обработката, през която бе преминал, правеше невъзможна подобна детинска реакция. Бе надживял любов и омраза, желание и страх — ала не беше ги забравил и все още разбираше, че именно те управляваха света, част от който бе и той до неотдавна. Нима това бе стремежът на съществуването? Ако е така, каква беше крайната цел?

Той се бе включил в играта на боговете и трябваше да научи правилата.

Нащърбените скали на четирите малки външни луни, Синопе, Пасифе, Карме и Ананке премигнаха през полето на съзнанието му; последваха ги Елара, Лизитея, Хималия и Леда на половината разстояние от Юпитер. Не им обърна никакво внимание; пред него стоеше сипаничавото лице на Калисто.

Той обиколи един-два пъти очуканото кълбо, което бе по-голямо от земната Луна и сензори, за чието съществуване и не подозираше, пробиха външните му пластове, състоящи се от лед и прах. Любопитството му бързо бе задоволено; този свят представляваше замръзнала вкаменелост, все още пазеща следите на сблъсъци, които преди много ери сигурно здравата са го раздрусали. Едното полукълбо наподобяваше гигантско биволско око, серия от концентрични пръстени, по които твърдата скала се бе издигнала на гребени, високи много километри, под влиянието на някакъв неистов удар като че ли с чук, нанесен от космоса.

Няколко секунди по-късно той вече обикаляше Ганимед. Това бе много по-сложен и интересен свят; макар и тъй близо до Калисто и с почти същите размери, той изглеждаше съвършено различно. Наистина там имаше множество кратери — ала повечето от тях сякаш бяха буквално изорани в повърхността. Най-необикновената черта на пейзажа на Ганимед бе присъствието на извиващи се ленти, образувани от десетки успоредни улеи, раздалечени на километри един от друг. Набраздената повърхност бе като че ли изорана от цели армии пияни орачи, клатушкали се напред-назад върху спътника.

За няколко обиколки той видя на Ганимед повече, отколкото всички космически сонди, изпратени от Земята, и картотекира познанията си за бъдещи нужди. Някой ден това щеше да бъде важно, беше сигурен, макар да не можеше да каже защо точно — както не можеше да определи импулса, тласкащ го тъй целенасочено от свят на свят.

Беше го довел до Европа. Въпреки че все още бе повече пасивен наблюдател, в него бе започнал да се проявява известен интерес, вниманието му бе започнало да се съсредоточава, волята му също. Дори да бе марионетка в ръцете на невидим и необщителен господар, забелязваше се изтичане на мисли от контролиращата го сила — може би нарочно — и тези мисли проникваха в собственото му съзнание.

Гладкото, сложно изрисувано кълбо, което сега светкавично се приближаваше към него, напомняше съвсем слабо за Ганимед и Калисто. Беше като органично тяло; мрежата от линии, разклоняващи се и пресичащи цялата му повърхност, обезпокояващо напомняха разпростираща се върху целия свят система от вени и артерии.

Безбрежни ледени поля от мразовита пустош, по-студени дори от Антарктика, се простираха под него. После с лека изненада забеляза, че прелита над развалина от космически кораб. Тутакси го разпозна като злополучния „Циен“, който безброй пъти бе гледал на видеозаписи и бе анализирал. Не сега — не сега, — по-късно щеше да има по-добра възможност…

После премина през леда и навлезе в един свят толкова непознат нему, колкото и на невидимите му надзиратели.

Бе океански свят, водите му бяха защитени от празнотата на космоса от дебел пласт лед. В по-голямата си част дебелината се измерваше с километри, ала съществуваха ивици, където ледът бе слаб и там той се бе пропукал и се бе разтворил. Тук е имало битка между двата непреклонни и враждебни елемента, които никога не се бяха срещали на друга планета в Слънчевата система. Битката между Океана и Космоса винаги завършваше в патово положение; изложената на въздействието вода едновременно вреше и замръзваше, калявайки по този начин ледената броня.

Моретата на Европа биха замръзнали изцяло още преди векове, ако не бе влиянието на близкия Юпитер. Неговата гравитация непрекъснато замесваше сърцевината на малкия свят; силите, действащи на Йо, действаха и тук, макар и не тъй яростно. Когато се плъзнеше и пронизваше дълбините, навсякъде срещаше доказателства за войната между планетата и спътника й.

Чуваше ги, чувстваше ги в продължителния грохот и гръм на подводните земетресения, в съскането на изригващите от дълбините газове, във вълните инфразвуково налягане на лавините, помитащи всичко по пътя си в океанските бездни. Сравнени с непокорния океан на Европа, и най-шумните морета на Земята бяха гробовно тихи.

Не бе изгубил способността си да се удивлява и първият оазис изпълни душата му с приятна изненада. Заемаше почти километър около плетеница от тръби и комини, образувани от минералните води, извиращи от вътрешността. Извън тази естествена пародия на готически замък в бавен ритъм пулсираха черни кипящи течности, сякаш изтласквани от огромно сърце. И тези течности, също като кръвта, бяха автентичен знак за наличието на живот.

Врящите води издърпваха надолу смъртно студените пластове, които се спускаха от горе и образуваха топъл остров на океанското дъно. И още нещо също тъй важно — те носеха от вътрешността на Европа всички жизненоважни химически елементи. И там, в тази среда за чието съществуване никой не подозираше, имаше и енергия, и храна, и то в изобилие.

И все пак, би трябвало да подозират за тяхното съществуване; той си спомни, че само преди едно поколение подобни оазиси бяха открити в дълбоките земни океани. Но тук те съществуваха в много по-големи размери и разнообразие от форми.

Нежни, като паяжини структури, напомнящи растителни образувания, ала способни да се придвижват сами, живееха в тропическата зона в близост до виещите се стени на „замъка“. Той видя сред тях да пълзят странни плужеци и червеи, някои се хранеха с растения, други получаваха своята храна директно от минералните води наоколо. По-яките и по-силни организми, напомнящи раци и паяци, населяваха отдалечените от източника на горещина места — подводния огън, около който се грееха всички същества.

Поколения биолози биха прекарали живота си, за да проучат един-единствен малък оазис. За разлика от земните морета през Палеозойската ера, тук средата не бе стабилна, ето защо съществуваха условия за еволюция, в резултат на която се раждаха множество фантастични форми. Времето за тяхното съществуване не бе определено; рано или късно всеки извор на живот щеше да намали дебита си и да изчезне, тъй като породилите го сили непрекъснато променяха центъра си.

Докато бродеше из дълбините на океана на Европа, той отново и отново срещаше доказателства за подобни трагедии. Безброй кръгли пространства бяха покрити със скелети и минерализирани останки от мъртви същества, с които цели глави от еволюцията са били изтрити от книгата на живота.

Видя огромни, празни черупки като извити тромпети с размерите на човешки същества. Имаше миди с разнообразни форми — с две черупки, дори с три. Забеляза и спираловидни камъни с огромен диаметър, точно копие на красивите амонити, тъй мистериозно изчезнали от земните океани в края на Варовиковия период.

Той търсеше и претърсваше, движейки се напред-назад над бездната. Може би най-голямото чудо бе стокилометровата река от нажежена лава, течаща в хлътнала долина. Налягането на тази дълбочина бе толкова голямо, че водата, влязла в съприкосновение с алената магма не можеше да се стича в поток, така че двата вида течност съществуваха едновременно в тревожно примирие.

Ето там дълго преди да се е появил човекът, се е разиграла история, подобна на тази в Египет, но в различен свят и с различни действащи лица. Тъй както Нил бе донесъл живот в тясна ивица от пустинята, така тази река от топлина бе съживила дълбините на Европа. Вид след вид се бяха появявали, разцъфтявали и изчезвали по нейните брегове, в ивицата, широка не повече от два километра. И поне един от тях бе оставил зад себе си нещо.

Отначало помисли, че е само още една фигура от напластени минерални соли, заобикаляща почти всички термални извори. Но като се приближи, видя, че не бе естествено образование, а структура, построена от интелект. Или от инстинкт; на Земята термитите издигаха замъци, също тъй внушителни, а паяжината бе още по-фино изплетена.

Съществата, обитавали това място, сигурно са били съвсем дребни, защото единственият вход не бе по-широк от половин метър. Този вход — тунел с дебели стени, построен от наредени един връз друг камъни — даваше ключа за намеренията на строителите. Те бяха издигнали крепост тъкмо тук в мъждивия блясък, недалеч от бреговете на разтопения им Нил. А после бяха изчезнали.

Не можеше да са минали повече от няколко века. Стените на крепостта, построени от камъни с неправилна форма, трябва да са били събирани с цената на огромен труд и бяха покрити с много тънък пласт минерални наслагвания. Едно от доказателствата подсказваше защо укреплението е било напуснато. Част от покрива се бе срутил, вероятно от продължителните земетресения; а в подводна среда крепост, останала без покрив, е широко отворена за врага.

Не срещна никакъв друг знак за наличието на интелигентност по реката от лава. Ала веднъж зърна нещо странно, което му заприлича на пълзящ човек — само че нямаше очи и ноздри, а само огромна беззъба уста, непрекъснато поглъщаща храна от водната среда наоколо.

По протежение на тясната ивица от плодородие в дълбинните пустини вероятно са се развили и изчезнали култури, дори цивилизации, може цели армии да са марширували (или плували) под командването на местни Тамерлани и Наполеони. А останалият свят никога не е узнал, защото оазисите от топлина бяха тъй изолирани един от друг, че приличаха на отделни планети. Съществата, припичали се край реката от лава и хранили се от горещите извори, не са можели да прекосят враждебната пустош, разстилаща се между самотните им острови. Ако някога тук са се раждали историци и философи, всяка култура е била убедена, че е единствена във Вселената.

И все пак пространството между оазисите не бе съвсем лишено от живот; съществуваха по-силни организми, рискували своята издръжливост. Отгоре често плуваха аналози на земната риба — раирани торпеда, задвижвани от вертикално поставени опашки, отвсякъде покрити с перки. Приликата с най-интелигентните обитатели на земните океани бе неизбежна; при едни и същи инженерни проблеми еволюцията е дала подобни отговори. Като например делфинът и акулата — на пръв поглед почти еднакви, ала произлизащи от два съвсем отдалечени клона от дървото на живота.

Съществуваше обаче една твърде очевидна разлика между рибите в океана на Европа и тези в земните морета; те нямаха хриле, тъй като във водите, които обитаваха, нямаше и следа от кислород. Също като съществата, живеещи около геотермичните извори на Земята — обмяната на веществата им се извършваше на основата на серните съединения, които се намираха в изобилие в околовулканичната среда.

Много малък брой от тях имаха очи. Освен мъждивата светлина, излъчваща се от редките припламвания на лавата, и нередовните луминесцентни проблясъци от съществата, дирещи своята половинка, или от хищниците, излезли на лов за плячка, светът беше лишен от светлина.

Това бе обречен свят. Освен че енергийните ресурси се срещаха нарядко и непрекъснато променяха местата си, силите на водните течения постепенно отслабваха. Дори да се бе развил истински интелект, жителите на Европа трябва да са загинали при последното вледеняване на техния свят.

Те бяха уловени в капан между огъня и леда.