Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (33)

Бети

Защо бе дошъл тук, защо се върна като неспокоен дух на сцената на старото терзание? Нямаше представа; посоката на движението му бе неосъзната, докато не зърна кръглото око на Кристъл Спринг в гората под него.

Той бе властелин на света, ала усещането му за разрушителната скръб, която от години не бе изпитвал, го парализираше. Както става обикновено, времето беше излекувало раната; и все пак сякаш беше вчера, когато стоеше и плачеше пред изумруденото огледало и виждаше единствено само отражението на заобикалящите го кипариси, обрасли с испански мъх. Какво ставаше с него?

И сега, все още без определена цел, а като че ли довлечен от някакво слабо течение, той се носеше на север към държавната столица. Търсеше нещо; каквото и да беше то, щеше да разбере едва когато го открие.

Никой, нито един апарат не проследяваше пътя му. Не излъчваше така разточително енергията си, почти бе започнал да я контролира, както навремето бе започнал да контролира изгубените си крайници, които обаче не бе успял да забрави. Потъна като мъгла в подземията, които не можеха да бъдат срутени от никакво земетресение, и се намери сред милиарди складирани спомени и заслепяващи, премигващи мрежи от електронни мисли.

Тази задача беше по-сложна от задействането на атомна бомба и му отнемаше малко повече време. Преди да открие информацията която търсеше, направи една досадна грешка, ала не се погрижи да я поправи. Никой никога не разбра защо следващия месец триста данъкоплатци от Флорида, чиито имена започваха с буквата „Ф“, получиха чекове — за по един долар всеки. Струваше няколко пъти повече от надплащането да се сложи всичко в ред, а обърканите компютърни инженери накрая хвърлиха вината върху някакъв космически дъжд. Което като цяло не бе твърде далеч от истината.

За няколко милисекунди той се придвижи от Талахасий до Саут Магнолия Стрийт 634, Тампа. Адресът бе същият; нямаше да си губи времето в търсене.

Но всъщност той никога не бе възнамерявал да го търси, до мига, когато го стори.

След три раждания и два аборта Бети Фернандес (родена Шулц) беше все още красива жена. В момента се бе дълбоко замислила; гледаше телевизионна програма, която й навяваше спомени — и горчиви, и сладостни.

Предаваха специални новини поради мистериозните събития през последните дванайсет часа, които започваха с предупреждението, че „Леонов“ се е отделил от луните на Юпитер. Нещо се движеше към Земята; нещо — съвсем безопасно — бе детонирало ядрена бомба, обикаляща в орбита, и никой не поемаше отговорността. Това бе всичко, всъщност съвсем достатъчно.

Коментаторите бяха изкопали всичките си стари записи — някои от тях наистина бяха записи, — дори се бяха върнали към строго засекретените на времето документи, показващи откриването на „Т.М.А.-1“ на Луната. Най-малко пет пъти тя чу зловещия радиошум, когато монолитът поздравява лунната зора и изстрелва съобщението си към Юпитер. Още веднъж видя познатите сцени и чу старите интервюта на борда на „Дискъвъри“.

Защо гледаше? Всичко бе складирано някъде дълбоко във фамилните архиви (макар никога да не ги гледаше, когато вкъщи беше Хосе). Може би очакваше някоя светкавична новина; не искаше да признае, дори на самата себе си, колко голяма власт имаше миналото над чувствата й.

Ето го и Дейв, както очакваше. Предаваха старо интервю на Би Би Си, което знаеше почти наизуст. Той говореше за Хал и се опитваше да реши дали компютърът съзнаваше какво върши, или не.

Колко млад изглеждаше! Колко различен от последните образи, предавани от обречения „Дискъвъри“! И колко много приличаше на Боби, такъв, какъвто си го спомняше.

Образът се размаза, когато очите й се напълниха със сълзи. Не — апаратът не беше в ред, може би каналът се бе повредил. И звукът, и картината прескачаха.

Дейв мърдаше устни, ала тя нищо не можеше да чуе. После лицето му се размаза, стопи се в цветните квадратчета. Появи се, отново изчезна, после пак се проясни. Ала все още нямаше звук.

Но откъде имаха тази картина! Това не бе Дейв като мъж, а като момче — както го бе видяла за първи път. Той я гледаше от екрана, сякаш можеше да я види от разстоянието на изминалите години.

Той се усмихна, устните му се раздвижиха.

— Здравей, Бети — промълви.

Не бе трудно да сформира думите и да ги пусне в елекрическата верига. Истинската трудност се състоеше в това да забави летенето на мислите си до равнището, на което човешкият ум би могъл да ги възприеме. А после трябваше да чака цяла вечност, докато получи отговор…

Бети Фернандес беше жилава жена; беше също така интелигентна и макар да бе домакиня повече от десет години, не бе забравила специалността си — електронен техник. Това бе просто още едно от безбройните чудеса на средствата; сега ще го приеме, пък после ще се тревожи за подробностите.

— Дейв — отвърна тя. — Дейв, наистина ли си ти?

— Не съм съвсем сигурен — отговори образът от екрана със странен глас, на който му липсваше тембър. — Но си спомням Дейв Боумън и всичко за него.

— Мъртъв ли е?

Това бе още един труден въпрос.

— Да, що се отнася до тялото му. Но това вече не е важно. Онова, което е бил Дейв Боумън наистина е все още част от мен.

Бети се прекръсти — жест, който бе научила от Хосе — и прошепна:

— Искаш да кажеш, че си дух?

— Не познавам по-точна дума.

— Защо се върна?

— А! Бети! Наистина защо? Бих искал ти да ми кажеш.

Въпреки всичко той имаше отговор, щом се появяваше на телевизионния екран. Отделянето на тялото от духа далеч не бе пълно и дори най-сложните проводникови мрежи не биха били в състояние да предадат безсрамните сексуални образи, които се формираха в момента.

Бети гледа известно време, ту с усмивка, ту шокирана. После се извърна, не от свян, а от тъга — съжаление за неосъществената наслада.

— Значи онова, което са ни разказвали за ангелите — обади се тя, — не е съвсем вярно.

Нима съм ангел? — попита се той. Но поне знаеше какво прави на това място, носен от силата на тъгата и желанието да се срещне с миналото си. Най-мощното чувство, което познаваше, бе страстта му към Бети; елементите на скръб и вина, които се съдържаха в него, дори го засилваха още повече.

Никога не му бе казвала дали бе по-добър любовник от Боби; той никога не й бе задавал този въпрос, защото би разрушил магията. И двамата се бяха вкопчили в една и съща илюзия и търсеха в прегръдките си (господи, колко млада беше — едва седемнайсетгодишна, когато всичко започна, две години след погребението!) мехлем за една и съща рана.

Разбира се, не можеше да продължава дълго, ала преживяването невъзвратимо го промени. Повече от десет години всичките му автоеротични фантазии се бяха съсредоточавали върху Бети; не намери друга жена, с която да я сравни и отдавна бе разбрал, че никога няма да намери. Никой не бе тъй преследван от един-единствен възлюбен дух.

Картините, изобразяващи желание, изчезнаха от екрана; за миг се появи редовната програма с нелепа снимка на „Леонов“, виснал над Йо. После отново видя лицето на Дейв. Той като че ли губеше контрол, тъй като чертите му бяха нестабилни. Навремени изглеждаше десетгодишен, после на двайсет или трийсет години, след това, просто невероятно! — изсъхнала мумия, чиито сбръчкани черти бяха истинска пародия на човека, когото познаваше.

— Имам още един въпрос, преди да се тръгна. Карлос, ти винаги си твърдяла, че е син на Хосе и аз винаги съм се удивлявал. Каква е истината?

Бети Фернандес погледна с широко отворени очи за последен път в очите на момчето, което някога бе обичала (сега той беше отново осемнайсетгодишен и за миг тя изпита желание да го види в цял ръст).

— Той беше твой син, Дейвид — прошепна тя.

Образът изчезна; нормалната програма продължи. Когато след около час по-късно Хосе Фернандес влезе тихо в стаята, Бети продължаваше да гледа в телевизионния екран.

Не се обърна, когато той я целуна отзад по тила.

— Никога няма да повярваш, Хосе.

— Опитай.

— Току-що излъгах един дух.