Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (31)

Диснивил

Един философ от края на миналия век бе отбелязал и е бил отхвърлен от всички заради тези си усилия, че Уолтър Илайас Дисни е допринесъл повече за общото човешко щастие, отколкото всички религиозни учители в човешката история взети заедно. Сега, половин век след смъртта на художника, неговите мечти продължаваха да се разпростират из цяла Флорида.

Когато в началото на 80-те години на двайсетия век той откри своята Експериментална Прототипна Общност на Бъдещето, тя представляваше изложба на нови технологии и на нов начин на живот. Ала както самият й създател разбра, ЕПОБ щеше да постигне целта си, само ако огромната й площ е истински, жив град, населен с хора, които го наричат свой дом. Този процес зае останалата част от столетието; в момента населеното място наброяваше двайсет хиляди жители и бе станало известно с името Диснивил.

Тъй като жителите можеха да се заселят в града само след като проникнат през охраната на адвокатите на УИД, не бе за учудване, че средната им възраст е най-висока в сравнение с която и да е друга общност в Съединените щати и че медицинското обслужване тук бе най-развитото в света. Някои от тях, разбира се, едва ли щяха да бъдат заченати, да не говорим за това, че нямаше да бъдат създадени в което и да е друго място.

Апартаментът бе грижливо проектиран, така че да не прилича на болнично помещение и само няколко необикновени подробности издаваха истинското му предназначение. Леглото едва достигаше височината на коляното, така че опасността от падане бе сведена до минимум; и все пак можеше да се повдига и накланя за удобство на сестрите. Ваната в банята бе вкопана в пода и в нея имаше вградено столче, както и халки за хващане, така че дори най-старите и най-нестабилните да могат да влизат и излизат без затруднения. Подът бе застлан с дебел мокет, ала отгоре нямаше пътеки, в които да се препъват, по стените липсваха остри ъгли, които биха могли да ги наранят. Останалите подробности не бяха тъй очевидни, а телевизионните камери бяха така добре замаскирани, че никой не би заподозрял присъствието им.

Тук-там се забелязваха личностни белези — купчина стари книги в единия ъгъл и първата страница на един от последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ в рамка, на която пишеше: „АМЕРИКАНСКИ КОСМИЧЕСКИ КОРАБ ЗАМИНАВА ЗА ЮПИТЕР“. Близо до нея бяха подредени две снимки — на едната се виждаше седемнайсет-осемнайсетгодишно момче; на другата — значително по-възрастен мъж, облечен в униформата на астронавт.

Макар слабата сивокоса жена, която гледаше дневната програма на телевизионния панел да нямаше още седемдесет години, тя изглеждаше много по-възрастна. От време на време цъкаше с език, оценявайки по този начин показваната шега, ала току поглеждаше към вратата, сякаш очакваше посетител. А когато го правеше, тя стискаше здраво бастуна си, подпрян на стола й.

Въпреки това, когато вратата се отвори, старата жена се бе разсеяла от действието на екрана и когато малката масичка на колелца се изтърколи в стаята, следвана от сестрата в престилка, тя се обърна стреснато и виновно.

— Време е за обяд, Джеси — извика сестрата. — Днес сме ти приготвили нещо вкусничко.

— Не искам да обядвам.

— Ще те накара да се почувстваш много по-добре.

— Няма да го ям, докато не ми кажеш какво е.

— Защо няма да го ядеш?

— Не съм гладна. А ти някога огладняваш ли? — добави лукаво тя.

Масичката-робот се спря до стола, а капакът се отвори и разкри ястията. През всичкото време сестрата не докосна нищо, дори контролните бутони върху масичката. Стоеше неподвижно с дежурната усмивка на лице и гледаше трудната си пациентка.

В помещението с мониторите, което се намираше на петдесет метра от стаята, медицинският техник се обърна към лекаря:

— Гледай сега.

Сбръчканата ръка на Джеси вдигна бастуна; после с изненадваща бързина шибна по посока на краката на сестрата и бастунът се изви като дъга.

Сестрата не й обърна абсолютно никакво внимание, дори когато пръчката премина през нея. Вместо това успокояващо изговори:

— Нали е чудесно? Изяж го, скъпа.

Хитра усмивка се появи върху лицето на Джеси, но тя се подчини. След миг вече се хранеше с апетит.

— Видя ли? — попита техникът. — Отлично разбира какво става. Доста по-умна е, отколкото иска да мине през всичкото време.

— Първата ли е?

— Да. Останалите смятат, че това е наистина сестра Уилямс, която им носи храната.

— Е, мисля, че няма никакво значение. Погледни я колко е доволна, само защото ни е надхитрила. Яде храната си, което е и целта на упражнението. Но трябва да предупредим сестрите — всички, не само Уилямс.

— Защо, о, да. Следващия път може да не е холограма, така че помисли си за съдебните дела, които ще заведе срещу нас, персонала ни, който работи на акумулатори.