Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (17)

Акостиране

Дори при най-благоприятни обстоятелства никак не е лесно да се спре изоставен космически кораб, тъй като му е невъзможно да предприеме помощни маневри. Всъщност той представлява реална опасност.

Уолтър Кърноу го знаеше като абстрактен принцип; ала никога не го бе усещал с кожата си, докато не зърна стометровия „Дискъвъри“, който непрекъснато се преобръщаше в пространството, а в същото време „Леонов“ се опитваше да застане на безопасно разстояние. Преди години оста на карусела се бе счупила от триенето и ъгловият момент се бе пренесъл върху цялата структура. Сега изоставеният кораб бавно се премяташе по своята орбита като палка на мажоретка в най-високата точка на траекторията си.

Първият проблем беше как да спрат въртенето, което не им разрешаваше да контролират „Дискъвъри“, нещо повече — дори не можеха да се приближат до кораба. Затворен в херметическата камера заедно с Макс Брейловски, Кърноу имаше много рядкото усещане за липса на компетентност, дори за малоценност; това не бе неговият профил. Вече бе обяснил намусено:

— Аз съм космически инженер, а не космическа маймуна.

Ала работата трябваше да се свърши. Единствено той притежаваше умението, което би могло да спаси „Дискъвъри“ от прегръдката на Йо. Ако Макс и колегите му започнеха работа с непознатите им диаграми и оборудване, щеше да им отнеме твърде много време. Докато възвърнеха притока на енергия в кораба и фиксираха контролните табла, той щеше вече да се е гмурнал в огнената фосфорна яма.

— Нали не се страхуваш? — попита го Макс, когато поставяха скафандрите си.

— Не дотолкова, че да направя нещо в космическите си гащи. А иначе — да, страхувам се.

Макс се изкиска.

— Бих казал, че гащите са проектирани тъкмо за тази работа. Но не се тревожи, няма да те занеса на парчета с моята… как го наричаш?

— Метла. Защото вещиците ги яхват и пътуват така.

— О, да. Използвал ли си я някога?

— Веднъж опитах, но тя ми избяга. На другите им се стори много смешно.

Съществуват професии, за които са нужни уникални и характерни инструменти — грънчарско колело, геоложко чукче, зидарска мистрия. А хората, принудени да прекарват голяма част от времето си в безтегловност, бяха изнамерили така наречената метла.

Бе много просто — куха тръба, дълга един метър, в единия край имаше педал, а в другия — задържаща примка. При натискане на едно копче тръбата можеше да се удължи пет-шест пъти на принципа, на който се удължаваше телескопът, а вътрешната система за омекотяване на удара позволяваше на умелия оператор да извършва най-удивителни маневри. Педалът пък можеше да се превръща в клещи или в кука, когато бе необходимо; имаше още много усъвършенствания, но основното се състоеше в гореописаното. Изглеждаше измамно лесно за използване; ала не беше.

Помпите в херметическата камера привършиха работа и спряха; появи се надпис: „ИЗХОД“; външният люк се отвори и те бавно изплуваха в нищото.

„Дискъвъри“ се премяташе на около двеста метра разстояние, като ги следваше в орбита около Йо, изпълнил половината небе. Юпитер не се виждаше, тъй като се намираше от другата страна на спътника. Нарочно бяха избрали момента; използваха Йо като щит, за да ги брани от силите, които се движеха към тях и обратно в енергийния поток, свързващ двата свята. Но дори при това положение радиационното равнище бе опасно високо; разполагаха с по-малко от петнайсет минути, след което трябваше да се върнат в убежището си.

Още в първия миг нещо стана със скафандъра на Кърноу.

— Когато напуснах Земята, ми бе по мярка — оплака се той. — А сега се мятам в него като грахово зърно в шушулка.

— Съвсем нормално е, Уолтър — успокои го командирът — докторът по хуманна медицина Руденко, включвайки се в радиоверигата. — В хибернация си отслабнал с десет килограма, а това е дори много добре. Всъщност вече си върнал три от тях.

Преди да може да измисли подходяща реплика в отговор, Кърноу забеляза, че леко, но стабилно се оттласква от „Леонов“.

— Отпусни се, Уолтър — каза Брейловски. — Не използвай бутона за придвижване, дори ако се запремяташ. Нека аз да върша всичко.

Кърноу виждаше слабото пухтене зад младия мъж, когато малките им реактиви ги приближаваха към „Дискъвъри“. Всяко облаче пара бе последвано от леко дръпване на въжето и той започна да се приближава към Брейловски; ала нямаше да може да го достигне преди следващото пухтене. Чувстваше се тъй, сякаш извършваше едно от периодичните си завръщания на Земята — така подскачаше нагоре-надолу по въжето.

Имаше един-единствен безопасен начин да се приближат до изоставения кораб и той беше по осовата линия, по която корабът бавно се завърташе. Центърът на въртене се намираше приблизително по средата на „Дискъвъри“ близо до главния комплекс антени и Брейловски се насочи право натам, мъкнейки след себе си нетърпеливия си партньор. Дали ще ни спре навреме? — питаше се Кърноу.

Сега „Дискъвъри“ приличаше на огромни, тънки гири, които бавно разцепваха небето пред тях. Макар че му трябваха няколко минути, за да извърши едно пълно завъртане, противоположните краища се движеха с впечатляваща скорост. Кърноу се опита да не им обръща внимание и се съсредоточи върху приближаващия неподвижен център.

— Това е целта ми — обади се Брейловски. — Не се опитвай да ми помогнеш и не се изненадвай, каквото и да се случи.

Сега пък какво ли искаше да каже? — попита се Кърноу и се подготви да се превърне във възможно най-малко удивляващия се човек.

Всичко стана за около пет секунди. Брейловски натисна копчето, метлата се удължи на четири метра и направи контакт с приближаващия се кораб. После започна да се сгъва, вътрешните й ресори погълнаха момента на Брейловски; ала противно на очакванията на Кърноу, това не го накара да яхне антената. Метлата тутакси се изправи отново, тласна назад руснака, така че фактически той се отблъсна от „Дискъвъри“ точно толкова бързо, колкото се и приближи до него. Профуча покрай Кърноу, отправил се отново към космоса само на няколко сантиметра от него. Изуменият американец имаше време само колкото широко да се ухили, когато Брейловски се изстреля край него.

След миг усети, че въжето, което ги съединяваше, се опъна и скоростта веднага намаля. Противоположните им скорости взаимно се убиха; практически останаха неподвижни по отношение на „Дискъвъри“. Кърноу трябваше само да се хване за най-близката ръчка и да издърпа вътре и двамата.

— Играл ли си някога на руска рулетка? — попита той, когато отново бе в състояние да си поеме дъх.

— Не, какво е то?

— Някога трябва да те науча. Прилича на днешното ни преживяване и е отлично средство против скука.

— Надявам се, Уолтър, не намекваш, че Макс би сторил нещо опасно?

Доктор Руденко звучеше така, сякаш бе наистина шокирана и Кърноу реши, че е най-добре да не отговори; понякога руснаците не разбираха странното му чувство за хумор.

— Можехте да ме направите за смях — измърмори той под носа си тъй тихо, че тя не можа да го чуе.

Сега, когато вече бяха здраво прилепнали за гнездото на преобръщащия се кораб, той не усещаше въртенето — особено като съсредоточеше погледа си върху металните пластини непосредствено пред очите му. Стълбата, която чезнеше в далечината, минавайки покрай тънкия цилиндър — основното тяло на „Дискъвъри“, — бе следващата им цел. Отдалеченият край на сферичния команден модул се намираше сякаш на няколко светлинни години разстояние, макар той отлично да знаеше, че разстоянието бе не повече от петдесет метра.

— Аз ще тръгна първи — каза Брейловски, като се полюляваше на хлабавото въже, което ги свързваше. — Помни — оттук нататък има само нанадолнище. Но това не е проблем — можеш да се придържаш за въжето с една ръка. Дори на дъното гравитацията е около една десета g. А това е — как казваш в такива случаи? — фъшкия.

— Искаш да кажеш курешка. И ако ти е все едно, аз ще тръгна първи. Никога не съм обичал да пълзя по стълби в обратна посока, дори при незначителна гравитация.

Кърноу отлично разбираше, че бе много важно да запази леко шеговития тон; в противен случай тайнствеността и опасностите, които криеше ситуацията, щяха безвъзвратно да го обземат. Та той бе на повече от един милиард километра от дома си, на път да влезе в най-известния изоставен кораб в цялата история на космическите изследвания; един журналист бе нарекъл „Дискъвъри“ космическата „Мари Селест“ и аналогията бе напълно подходяща. Ала имаше още нещо, което придаваше неповторимост на положението; дори да успееше да постави кошмарния лунен пейзаж, изпълващ небето, извън вниманието си. Колчем се докоснеше до стъпенката на стълбата, върху ръкавицата му оставаше тънък пласт серен прах.

Брейловски, разбира се, действаше съвсем точно; ротационната гравитация в резултат от премятането на кораба лесно се парираше. Когато свикна, на Кърноу дори му хареса усещането за посока, което получаваше.

Внезапно те се озоваха пред голямата обезцветена сфера на модула на „Дискъвъри“. Само на няколко метра от тях се намираше аварийният люк — същия, досети се Кърноу, който бе използвал Боумън за финалната си среща с Хал.

— Надявам се, че ще можем да влезем — измърмори Брейловски. — Жалко е да биеш всичкия този път и да намериш вратата залостена.

Той избърса сярата и под пласта се откри табела, на която пишеше: ГОТОВНОСТ НА ХЕРМЕТИЧЕСКАТА КАМЕРА.

— Разбира се, че е заключена. Да опитам ли с контролните бутони?

— Няма да ни навреди, но нищо няма да стане.

— Прав си. Е, тогава с ръчната…

Вълнуващо бе да наблюдават открехването в заобления корпус и леката пара, изчезваща в пространството и увличаща със себе си лист хартия. Ами ако това бе жизненоважно съобщение? Никога нямаше да узнаят. Листчето се завихри, запремята се, без да изгубва въртеливото си движение, и се изгуби към звездите.

Брейловски продължаваше да върти ръчната система за отваряне и сякаш измина много дълго време, преди тъмната отблъскваща паст на камерата да се открие съвсем. Кърноу се надяваше, че поне сигналните лампички още ще светят. Но нямаха този късмет.

— Сега вече ти си шефът, Уолтър. Добре дошъл на територията на САЩ.

Когато се покатери на четири крака и влезе, обстановката, осветена от лампата на скафандъра му, не бе никак подканяща. Според Кърноу всичко бе оставено в безупречен ред. Нима съм очаквал друго? — попита се той, вече полуядосан.

Ръчното затваряне им отне дори повече време, отколкото отварянето, ала нямаше никаква друга възможност. Тъкмо преди да запечатат отново люка, Кърноу рискува и хвърли поглед на налудничавата панорама отвън.

До екватора се бе разтворило блещукащо синьо езеро; беше сигурен, че преди няколко часа го нямаше там. Блестящи жълти пламъци, характерния цвят на горящ натрий, танцуваха по бреговете му; мастиленочерната повърхност бе обвита в дима от прозрачна плазма на една от почти непрекъснатите зори на Йо.

Това бе материал за бъдещи кошмари — и като че то не бе достатъчно, та се появи още нещо, достойно за четката на някой луд майстор на сюрреализма. Огромен извит рог, изникнал сякаш направо от огнените казани на горящия спътник, прониза черното небе такава гледка трябва да се е появила пред очите на обречения бикоборец в мига на последната истина.

Полумесецът на Юпитер се издигаше и поздравяваше „Дискъвъри“ и „Леонов“, а те се придвижваха към планетата, следвайки общата си орбита.