Павел Вежинов
Нощем с белите коне (11)

2

Сутринта майка му едва го събуди. Когато най-сетне с мъка отвори очи, те си останаха тъй — стреснати и ококорени, — сякаш бе видял привидение. Тя се бе появила пред него в дълга лилава нощница, толкова прозирна, че се виждаше дори пъпа й. И сякаш не съзнаваше какво всъщност представлява, защото продължаваше да виси над него.

— Слушай, ти какво си навлякла? — попита той объркано.

— Ами нощница! — сопна се тя. — Какво се пулиш, не си ли виждал нощница?

Бедната му майка, наистина се беше побъркала. От няколко месеца се разхождаше из апартамента с парцалите на вуйна му, постоянно го стряскаше ту с някое мършаво деколте, ту с голия си костелив гръб. И не се съобразяваше ни най-малко със сезоните, обличаше, каквото и падне, въртеше се с часове пред старото шивашко огледало, отегчено и без това до смърт от човешки пози и суети. Но да се яви пред него в толкова прозрачна нощница — това и насън не бе очаквал.

— Ставай де — подканяше го тя сърдито. — Ставай, че вуйчо ти се обади още в седем. За какво те търси? — попита тя подозрително.

— Знам ли!

— Не ми се видя много радостен… Кой знае какво си забъркал! От тебе всичко може да се очаква.

„И от тебе!“ — помисли той, но прибави гласно:

— Отмести се де, как да стана, като ми висиш над главата.

Тя се отмести. На няколко крачки разстояние изглеждаше още по-смешна, дори жалка. Нощницата беше много широка за мършавата й фигура, тъй че се бе препасала с нещо като електрически шнур, не се виждаше добре от гънките. Когато тръгна към вратата, той едва не изплака след нея:

— Майчице мила, не ти ли е студено нощем?

— Не, защо?

— Ами ти си съвсем гола.

— Какво, като съм гола, ти си ми син! — отвърна тя възмутено.

— Добре де… и все пак… тая нощница е носена от умрял човек. За това не си ли помислила?

— Тогава е била жива! — каза нехайно майка му. — Хайде, ела да закусиш.

И отмъкна навън чамовия си задник заедно с тежката миризма на ориенталски парфюм. Вуйна му наистина имаше лошия навик да употребява много силни и тежки парфюми, предимно мускусни, така че едва се стоеше около нея. Сега майка му ли трябваше да възроди тая традиция? Няма как, ще я търпи поне докато си свърши запасите. Сашо се надигна мрачно, с натежала глава. Мъчеше се да си представи и вуйна си в тая нощница и чувствуваше, че го обзема страх. Може би тая изискана столична дама с римско лице не се е различавала по вкусовете си от обикновените истанбулски гювендии, както някога се изразяваше, пийнал, тейко му.

Той се облече и отиде в кухнята, изрядно чиста, както всичко в тоя дом, макар и доста поовехтяла. Майка му току-що бе избърсала линолеума, така че той проблясваше влажен на слабата виделина на утрото. Закуската беше готова и го чакаше. Сашо се добра до нея на пръсти, удобно се разположи на стола си. Той обичаше да закусва, това беше едно от малките удоволствия на деня. Сложи контакта на тостера, наряза две тънки филийки и ги пъхна в скаричката. Замириса приятно на загорял хляб и заличи съвсем спомена от парфюма. Внимателно, почти с любов, намаза върху парещото хлебче масло, прибави към всичко това и малко шунка. Тъкмо бе изхрускал първия сандвич и влезе майка му, тоя път в бяло японско кимоно.

— Днеска няма да готвя — каза тя, — тъй че си прави сметката.

— Добре — отвърна той.

— И кажи на вуйчо си, че ще дойда малко късно. Имам час.

— Какъв час? — не разбра той. — При козметичната.

По лицето му мина слаб гърч като при лека стомашна колика.

— Надявам се, че няма да излезеш с тоя тоалет — каза той.

— Защо, не ти ли харесва?

— Харесва ми, но ще изплашиш вуйчо.

— Прав си — отвърна тя разочарована и се понесе към препълнените си гардероби.

Сашо захапа без желание сандвича. Напоследък майка му наистина готвеше рядко, една тенджера зрял фасул с пушени ребра му стигаше за половин седмица. Той смътно усещаше, че губи всеки ден нещо от грижите и любовта на майка си. Като че ли всичко това прехвърляше на своя брат. Сашо просто се радваше, че се е отървал от нейното прекалено внимание. Освен удобства то носеше, разбира се, и досада. Сега се чувствуваше много по-свободен, това му беше достатъчно.

Пък и вуйчо му очевидно имаше нужда от повече грижи, поне докато свикне със самотата си. Но по-късно нейното поведение започна да го озадачава. Смътно усещаше, че им! нещо нередно в цялата тая история. Не се дразнеше и все пак не можеше да разбере как е възможно една майка да забрави собствения си син. И не за нещо друго, а заради брат си, който я бе забравил за цели десетилетия.

Но той не знаеше нищо за тях, нищо от тия малки неща, които се бяха случили преди половин век. Малката Ангелинка бе израсла самотна като котенце в големия пуст дом. Никой за нищо не я поглеждаше — с дни, та дори със седмици. Една от лелите й идваше да я навести от време на време, галеше тънката й косица, поплакваше. Това бе всичката й любов. А тя просто обожаваше своя мълчалив, разсеян брат, толкова висок и хубав и толкова мрачен. И не можеше да разбере защо я гледа така намусено. Много по-късно узна страшната причина — бе погубила майка си. Това неказано обвинение така я покруси, че тя изведнъж изстина към брат си, изстина към всички. Неговата женитба още повече ги раздалечи. И ето че сега отново се връщаше към него, към неизживяната чиста детска любов по пътища, които нейният син никога нямаше да проумее. „Никога! — мислеше го дори и самата тя. — Какво могат тия днешни момчетии, освен да гледат накриво майките си и да плюскат горчивия им вдовишки хляб.“ И много добре си го плюскаха. Тя бе забелязала преди малко с какви точни пестеливи движения настъргваше кашкавал върху горещия хляб. И как хубаво си го хрускаше. На кого всъщност приличаше това наслуки произведено семейно чудо? На баща си, на вуйчо си? Никой от тях не би си помръднал пръста, за да си приготви сандвич. Нейният нещастен брат, ако не му набута като на коте муцуната в яденето, тъй ще си остане гладен. Тя се преоблече и седна пред овалното огледало на снаха си — нейният брат й го бе преотстъпил, без да гъкне. Да, суха кожа, съвършено избелял синчец на очите — нищо, Данчето днеска ще я оправи. Но за всеки случай бръкна с костеливия си показалец в порцелановото бурканче „Ярдлей“ и мацна три бели петна — на върха на носа си и двете бузи. Слава богу, покойната не бе успяла да го измаже докрай. Точно в тоя момент външната врата хлопна, нейният син бе излязъл.

Сега той крачеше по улицата, загърнат в шлифера. Вече не бе така студено, около белите ивици на снега се бяха образували разлати тъмни петна — след час-два навярно всичко щеше да се стопи. И все пак нещо от флейтичките бе останало, тяхната тънка песен се чуваше по-ясно на ъглите. Макар да бе похапнал така хубавичко, не се чувствуваше много добре. Оттук-оттам се обаждаше по някой спомен, но той бързаше да го пропъди. Критичният момент щеше да бъде срещата с Криста. Жените са си жени, не е толкова лесно да ги излъжеш. И имат великолепно обоняние на всичко отгоре. Не е възможно да се докоснеш до една жена без никоя друга да разбере.

Така улисан в мисли и страхове, той дори не усети как се е отзовал пред прага на вуйчо си. Позвъни малко неуверено — не една и две вини носеше тая сутрин със себе си. Но тука е прав, тука не бива да отстъпва. Като го видя, вуйчо му се усмихна едва забележимо и го покани вътре. Обикновено го посрещаше малко разсеяно, измърморваше нещо неразбрано под носа си. Да, ситуацията е ясна, няма да има сериозен конфликт. Щом влезе в кабинета, и погледът му се изпълни докрай с белите коне на Хари, леко размити в синилката на нощта. Откакто академикът бе окачил картината в кабинета си, сякаш всичко вътре се бе преобразило, сякаш в дома бе влязла нежна млада жена.

— Е, и какво? — запита вуйчо му.

— Нищо — отвърна младежът.

— Ти се сещаш, разбира се, за какво те извиках.

— Да, сещам се.

— Там е работата, че едва снощи прочетох твоята статия.

— Защо моята? — усмихна се младежът. — Там е написано твоето име.

— И толкова по-зле! — каза сърдито вуйчо му. — Защото от мое име твърдиш неща, които никога и никъде не съм писал.

Сашо замълча. В последна сметка това наистина беше така. Академикът стана нетърпеливо от мястото си, нервно мина през стаята.

— Вуйчо, нека играем с открити карти — каза младежът. — При твоята научна работа, при всички опити не си ли имал предвид именно тая хипотеза?

— Това не е хипотеза. А само едно предположение, една възможност, която трябва да се провери.

— Значи, правилно съм те разбрал! — отвърна младежът удовлетворено.

— Не, не си ме разбрал правилно! — каза рязко академикът. — А не се ли запита защо сам аз никъде не съм писал подобно нещо?

— Разбира се, че съм се питал… Но не можах да намеря никакъв разумен отговор.

— Защото си млад и нахален. А отговорът е съвсем ясен. Ако това е вярно, ще предизвика истинска революция в биологията…

— Ами точно така! — съгласи се доволно младежът.

— А не е така!… Не може да се говори за толкова сериозни неща без достатъчно доказателства.

— Но, вуйчо, аз съм ги взел от твоите собствени научни трудове. Макар че толкова си се пазил да не наречеш нещата директно.

Тук младежът внезапно се разпали. Всъщност само неговата хипотеза може да обясни какво означава понятието канцерогенно вещество. И какво общо има то с вируса? Разберем ли тая механика на отношения между жива и мъртва природа, тогава ще разберем всичко. Тука структурата вече не е форма, а друго лице на същината.

— Браво — измърмори вуйчо му.

Сашо го погледна внимателно — не, не се шегуваше. Тогава не му оставаше нищо, освен да кове докрай желязото. В крайна сметка „Простори“ е литературно, а не научно списание. В литературно списание човек може да фантазира, колкото си иска, стига в основата да лежат действителни или възможни факти. Та нали сам той го бе посъветвал да погледне по-широко, по-писателски на темата.

— Всъщност само това те оправдава — съгласи се неохотно академикът. — Но представи си, че някой мой колега прочете статията. Нали ще ме попита на какво основание съм стигнал до такива крайни възгледи? Аз какво да му кажа? Че се занимавам с научна фантастика?

— Ще му кажеш, че това е обикновена работна хипотеза.

— Слушай, мойто момче, в съвременната наука вече никой не си служи с хипотези. Сега се борави само със строго доказани научни факти.

— Толкова по-зле… Не можеш да събираш фактите по всички възможни посоки, все нещо трябва да имаш предвид… Та макар да е измишльотина.

Вуйчо му се понамръщи.

— Един учен не може да бръщолеви измишльотини.

— А защо пък трябва да се държи като сляп само във фактите? Понякога и въображението помага… Според мен най-големият изобретател от миналия век не е Едисон… а Жул Верн.

Тоя аргумент подействува много по-силно, отколкото Сашо очакваше. Академикът махна с ръка.

— Е, разбира се, нищо страшно не е станало. Дума повече, дума по-малко — не е от особено значение. Къде е майка ти?

— Ето че забравих да ти кажа… Ще закъснее днес.

— Значи, трябва да се справяме сами с кафето… Ти можеш ли?

— Разбира се! — отвърна учудено младежът. — Колко му е на едно кафе…

Академикът много хареса кафето. Докато го пиеха бавно, Сашо внимателно се похвали, че е защитил успешно дипломната си работа. Вуйчо му прие това като нещо съвсем естествено, дори не полюбопитствува за подробности.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита той.

И с това сам влезе в клопката.

— Ами да работя като твой помощник.

Каза го малко шеговито, но погледът му беше съвсем сериозен. И имаше усещането, че вуйчо му едва забележимо трепна, след това го изгледа от главата до петите, сякаш не бе го виждал от месеци.

— Не ти ли се струва, че е малко неудобно — запита той.

— Кое му е неудобното?

— Ами директорът да назначи при себе си своя племенник.

— Аз съм първенец на випуска, вуйчо… И имам право на избор. — Той се усмихна. — Ти трябва май да се чувствуваш поласкан, че избрах именно тебе…

— Разбира се, че съм поласкан… — измърмори вуйчо му. — И все пак не е ли по-добре да те пратя в института на Лазаров?

— Вуйчо, аз не се интересувам от морфология. Аз се интересувам от твоите проблеми.

— Това е така… И все пак…

Вуйчо му неохотно млъкна, виждаше се, че тоя разговор му е крайно неприятен.

— Не разбирам защо са тия скрупули! — каза Сашо обидено. — Работата трябва да се гледа по същина… Ако съм подходящ за тая работа, какво значение има кой ми е вуйчо?

— Все пак става дума за сериозни принципи, мойто момче… Ако не се спазват — всички учреждения и институти ще се задръстят с бездарници.

Младежът се замисли дълбоко.

— Добре, вуйчо, все едно, че не сме говорили нищо — каза той сухо.

В бюфета на ректората беше много задушно, тежко миришеше на влага и канална вода. Група хлапаци бяха застанали точно на входа, разчесваха брадите си в някакъв празен спор. („И все пак Ретфорд не е Нюман — дочу той. — Нюман си е Нюман, Нюман е мъж.“) Нюман може да е мъж, но те какви мъже са с тия пилешки плешки и гуреливи очи? Брандо! — изкряка друг, докато той си пробиваше път с лакти. Вътре Сашо се огледа — над раменете, над невчесаните коси — и най-сетне я зърна. Разговаряше с някакъв пелтек и го подръпваше разсеяно за копчето на ямурлука, като го гледаше внимателно в устата, сякаш ронеше оттам не думи, а бисери. Но щом го видя, Криста мигновено заряза кавалера си.

— Малко закъсня — каза тя.

Не беше толкова малко — повече от половин час. Сега пък Сашо започна да пелтечи от гняв и възмущение, докато й разказваше за вуйчо си. Всичко можел да очаква от него, но не и това убийствено равнодушие. Но за негово учудване и Криста не му се видя чак толкова възмутена или развълнувана. Ами такива са те академиците, подхвърли тя, като го помъкна навън. Тъй де, не е щъркел, та да глътне веднага жабата! Има да я почуква с клюна си по главата най-малко половин месец. Важно е веднъж да свикне с тая мисъл, после всичко е лесно. И защо му е тръснал изведнъж тоя сюрприз, трябвало е малко да го подготви.

— Откъде да знам, че е такъв мухльо! — каза мрачно младежът. — Винаги ми е правил впечатление на човек, който стои над дребните скрупули.

— Защо се чудиш? — вдигна рамене момичето. — Ти майка ми не си видял. Веднъж, като ни дойде леля на гости, взе от съседите половин хляб. И цяла нощ не мигна от притеснение. Сутринта става в тъмни зори да търси хляб по фурните.

— Кретени! — каза младежът обидено.

Криста се опита да ги защити. По-добре да са кретени, отколкото нахалници и дураци. И без това светът е заприщен от тях. Тя му говореше кротичко, но Сашо смътно усещаше, че умът й е някъде другаде. И най-сетне изплю своето малко камъче:

— Я по-добре ми разкажи как прекарахте снощи?

— Ами как! — измърмори неохотно Сашо. — Напихме се като говеда.

— Разкажи, разкажи, рицарю на печалния образ… Най-подробно ми разкажи…

И докато се измъкваха навън, той все тъй неохотно започна да й разказва какво се бе случило. Нарочно отдели най-много време за Кишо и неговото белгийско приключение. От време на време Криста му задаваше по някое въпросче, той усещаше скритото коварство в гласа й. Като стигна до това, как излезли от бара, той се увлече да обяснява колко било хлъзгаво и как двете Фифета едва отмъкнали Кишо.

— Ти ли изпрати Донка? — прекъсна го тя.

— Ами как? Няма да я оставя на улицата! — отвърна той с колкото се може по-естествен глас.

— Знаеш ли какво си прасе! — каза тя.

Но в гласа й нямаше ни кавга, ни укор — може би само малко съмнение.

— И докъде я изпрати?

— Докъде — до мъжката баня! — измърмори той недоволно. — Ами естествено, изпратих я до тях — аз бях най-трезвен.

— Спасителят в ръжта! — каза тя презрително. — Квалифициран изпращач. На такива като теб може ли да има човек доверие!

— Ами да си дошла снощи! — отвърна той сърдито. — А не да ми мрънкаш сега. Не се ли чувствуваш длъжна да ми дадеш поне някакво обяснение?

Той усети как лицето й изведнъж помръкна. Ако беше започнал с това — щеше да се спаси от целия разпит. Само майка й можеше с нещо да я отвлече и развълнува.

— Аз съм ти казвала — отвърна тя с горчивина. — Нещо става с майка ми през последните две-три години. Току тъй изведнъж, без никакъв повод, започва да плаче. Вчера ми е плакала от шест до осем.

— Климактериум — измърмори враждебно младежът.

— Какъв климактериум, тя е на петдесет и шест години — отвърна обидено Криста.

— Както и да е, но не съм виждал момиче толкова заплеснато по майка си. Един съвременен човек трябва да бъде малко по-обективен.

— Обективен не значи безсърдечен.

— А сърдечен не значи да не виждаш по-далече от собствения си нос.

Мълчаха сърдити, докато прекосиха Градската градина. Беше съвсем пуста, студът бе прогонил старците и провинциалните ученици, които се събираха тук като ята бездомни врабци. Слабото слънце бе разтопило скрежа по клоните на дърветата, сега те блестяха като антрацитови. Водата бавно се оцеждаше по тях и капеше на едри капки по голите бронзови бебета. Но след това имаше доста много витрини по „Стамболийски“, повечето с цветни фотоси, така че докато зяпаха, и сръднята им мина. И тъкмо пресичаха „Леге“, Криста изведнъж се закова уплашено на мястото си.

— Ето я! — опули се тя.

— Коя! — стресна се той.

— Майка ми!… Тая с кафявото палто!

Криста започна да отстъпва заднешком, и то така стремително, че Сашо едва я измъкна изпод гумите на едно такси.

— Пфу, ще те погуби тая хурия! — възкликна той ядосано.

И потърси с поглед хурията. Тая с кафявото палто му се видя стройна елегантна женица почти с момичешка фигура. Стъпваше много напето, имаше нещо жизнерадостно в походката й като в походката на собствената и дъщеря. За пръв път му се случваше да види такава гиздава плачеща върба, тя си беше чисто и просто тополка.

— Почакай ме тук!… Ей там — при килимите!

Криста се отправи робко към килимарския магазин.

Не беше никак трудно за Сашо да я заобиколи и тръгне насреща й. И я зазяпа така любопитно, че едва не му се откачи ченето. Сега, разбира се, годинките й личаха повече. Отпред раменете бяха малко превити, бузите леко хлътнали, косата отдавна бе загубила своята лъскавина. Но лицето и беше много приятно, кожата доста запазена, с изключение на торбичките под очите. Ясно от какво — да се плаче е предимство за всяка жена, но и лукс в същото време. Като че ли цялото й лице беше малко обезцветено от сълзите й. Но с това се свършваха всички беди, всичко друго си беше на място. Натрупваната с месеци враждебност се превърна в миг едва ли не в ярост. Като се разминаваха, тя като че ли усети погледа му. По чувствителното й лице мина мъничка неприятна тръпка, тя бегло го погледна. Очите й толкова много приличаха на очите на Криста, че той изтръпна. Но това като че ли още повече го вбеси.

— Как ти се видя? — посрещна го нетърпеливо Криста.

— Екстра! — отвърна той ядосано. — Ако не бях така добре възпитан, само с една дума щях да кажа, за какво плаче майка ти.

— Как не те е срам! Гамен! — избухна тя.

И побягна от него така стремително, че просто се разлепи върху една шопкиня, която излизаше от магазина, прегърнала като гигантско бебе някакъв свит на руло килим. Тоя път Сашо дори не я последва, толкова много беше ядосан. Да върви, да се пръждосва!… Ще му хаби нервите заради тоя женски октопод. Това не е никаква Ниобея, това си е жив Кронос, който лапа за десерт собствените си деца. Чувствуваше се така разстроен, че не знаеше какво да прави. Сега вече не му се разговаряше с оня подвижен кактус — Кишо. Да се прибере в къщи — още по-зле. Най-добре е да фрасне два големи коняка във „Варшава“. Но самата мисъл за алкохол му се стори отвратителна. Стига вече с тия гуляи, трябва да си седне на задника. Още повече че неговият вуйчо навярно ще престане да му дава поръчки.

И той отново се потътра към Луна парк, вече съвсем вкиснат, готов да се скара с когото и да е. Но за свой късмет Кишо не беше в Луна парк. Само една набъбнала като козунак касиерка седеше до входа и продаваше мрачно жетони за автоматите. Погледна го така недружелюбно, че той едва не се върна назад. Може би имаше право — вътре беше пълно с момчетии, нито един възрастен човек. Повечето от тях не играеха, просто се трупаха да зяпат завистливо тия, които все още имаха някой и друг лев. Помещението беше много студено, неприветливо, стените му изглеждаха немазани и небоядисани от времето на бомбардировките. Навярно е било някакъв склад, който набързо бяха приспособили като зала за забавления. Децата не са много придирчиви, готови са да сдъвчат и парче керемида, ако им кажеш, че е шоколад. На всичко отгоре японските автомати бяха така безвкусно вапцани и изрисувани, че той едва ги погледна.

И все пак остана да позяпа, привлечен главно от рекламата, която им бе направил Кишо. Най-съвременна електроника — да видим поне каква е. Всъщност не беше толкова зле — на стереоекрана самолетите летяха съвсем като истински на фона на изпъстреното с облаци небе. Бяха пъргави и подвижни като оси, нито за секунда не се задържаха на едно място. През това време играчът държеше лост с оптически мерник, проектиран върху екрана. Щом кръстачката попаднеше върху някой от самолетите, той мигновено изчезваше, сякаш се превръщаше във въздух. Но това не беше толкова лесно.

Скоро интересът на Сашо се прехвърли върху самия играч. Беше доста дебело момче, късите му панталонки бяха набити с превъзходно крехко месо. И лицето му бе бяло, масивно и спокойно. Нито едно мускулче не трепваше върху него, когато улучваше някой от самолетите. И ни най-малка гънчица на радост или задоволство по здраво стегнатите устни. Само за кратко мигновение в погледа му се появяваше някаква мътна студенина и отново угасваше. „Хладнокръвен убиец — помисли Сашо респектирай. — Опитен, добре трениран убиец с лоена топка в гърдите вместо сърце.“ Като свали и последния самолет, момчето бръкна в джоба си за нов жетон. И едва напъха ръката си в цепката, така всичко бе опънато от месо. Доста добре го бяха угоили неговите родители, навярно като в приказките режеха месо изпод петите си, за да хранят своето орле.

Сашо дори не усети как отиде да купи жетони от мрачната особа край вратата. И се залепи за първия свободен автомат. След половин час Кишо го намери там с възбудени очи и прехапан език.

— Роден съм за летец-изтребител! — каза той гордо. — Свалям ги като круши…

Отидоха да обядват в една шкембеджийница, така добре вмирисана, че Сашо едва не се върна от входа. Но Кишо го бутна грубо с длан по гърба, сърдито измърмори:

— Влизай, влизай, буржоазна отрепка такава!… Влизай да видиш какво яде народът.

Оказа се, че яде поне евтино. За един лев получиха и храна, и бира, а оцетът и червеният пипер бяха съвсем безплатни. Кишо си насипа толкова много от тях, че младежът го погледна уплашено.

— Ще се отровиш бе, човек!

— Гледай ти да не се отровиш! — изръмжа Кишо. — Аз съм от Простолюдието, моят стомах е свикнал. Дядо ми е бил биволар, а баща ми правеше лед в халите. Тъй си и умря — премръзнал. Беше в началото на юни, той ни помоли да запалим печката, усмихна се радостно и си замина.

Докато гълташе огнената чорба, Кишо му разказа туй-онуй за детството си. Голям глад изкарали, особено през войната. Баща му бил педя човек, а ядял като ламя. А нали тогава всичко било с купони. Изпояждал и храната на децата си, а веднъж изял цяла варена тиква, заедно с дръжката. Не им дал дори да я помиришат. Децата растели слабички, залитали от глад по улиците на Банишора. И напук на неграмотния си баща всички били отлични ученици.

— Ако не беше умрял — тъй щяхме да си отидем! — завърши той, прегракнал от лютевината. — На края щеше да изгълта и нас.

— И от какво умря?

— Знам ли? Баба рече — развил му се пъпът! Пъп ли бе, чудо ли бе! — Кишо се усмихна скръбно. — Помня само, че имаше ужасна памет. Макар че беше съвсем неграмотен, знаеше наизуст цялото свето писание. На него съм се метнал.

— Не ти личи! — каза скептично Сашо. — Помниш ли снощи кой те отведе в къщи?

— Наистина не помня… Но се събудих в седем часа, дойдох тук и само за час и половина поправих и трите апарата… Някой друг би се моткал с тях три седмици.

— А всъщност не си ли даваш сметка, че тая работа тук е временна.

— Защо да е временна?

— Ами утре белгиецът ще си отиде и ти ще си останеш с пръст в устата.

— Нали ти казах, че апаратите остават тук… И все някой трябва да ги поправя.

— Не ставай наивен! — каза мрачно младежът. — Току-виж, че назначили на твоето място някой водопроводчик. Особено ако е баджанак на директора.

— Все ми е едно! — отвърна ядосано Кишо. — Аз съм специалист. Имам златни ръце. По два цветни телевизора да поправям на ден, пак ще печеля повече от твоя вуйчо.

Наистина работите стояха точно така — Сашо много добре го знаеше. Нямаше нужда ни от фирма, ни от разрешително. Дори данъци нямаше да плаща на държавата. И всички щяха да го крият най-старателно зад гърба си — така лесно ли се намира техник за цветни телевизори? А тоя готов: звъннеш — идва. Любезен, възпитан, ще ти разкаже виц, а може да попълни и карето за бридж или за покер. На ръце ще го носят, ще подадат петиция в Държавния съвет, ако му се случи нещо.

— И все пак университетът си е университет! — каза неохотно младежът. — Само с хляб не се живее.

Кишо хвърли сърдито лъжицата на масата. Лицето му бе станало мътночервено — от пипера ли, от яда ли?

— Слушай бе, глупак, ти готов ли си цял живот да я караш с една асистентска заплата?

— Защо цял живот?

— И аз се питам — защо?… Глупав ли съм, неук ли съм, бездарен ли съм? Защо всички трябва да минават по гърба ми?

С това разговорът им приключи. Кишо се сърна обратно да си наобиколи владението, младежът се прибра у дома си. Нямаше никой у тях и толкова по-добре. Но в замяна на това парното отопление бе спряло — все същите номера. През май работеше като бясно, беше си изработило и за ноември. Той затвори завесите, зави се с две одеяла — и край! Като човек с чиста съвест заспа само за половин минута.

Когато най-сетне се събуди, в стаята бе студено и здрачно. Не можеше да разбере — сутрин ли е, вечер ли е? Чувствуваше се съвсем изпразнен, малко тъжен, неприятно усещане за безсмислица свиваше сърцето му. Прозя се огорчено, почеса се разсеяно между плешките и пусна телевизора. Белият екран се отвори и когато образът изплува от небитието, той видя смаян на едър план главата на Донка. Изглеждаше си съвсем същата, само с нова фризура на дълги масурчета, приличаше с нея на лорд мер на тържествено заседание. И говореше нещо — ясно, прилежно, с тон, който не търпеше никакви възражения. Когато камерата се изтегли, той видя журито, беше навярно някаква телевизионна викторина. Всички вдигнаха ентусиазирано петици. А когато показаха и голямото табло, той се убеди, че води убедително в точките. Как няма да води — седеше между останалите запъртъци висока и представителна като черногорска княгиня. Нито мускул не трепваше по лицето й, гледаше право в него, сякаш искаше да му каже: „Видя ли, глупако, само Криста ли е Криста на тоя свят!“ Сашо въздъхна и затвори телевизора.

Той отиде без настроение в кухнята. Майка му я нямаше, навярно показваше в някой съседски апартамент своите вмирисани на нафталин тоалети. И хладилникът беше съвсем празен, пък и защо да е пълен, нима внасяше нещо в него. Майка му добре си похапваше при вуйчо му, можеше да издържи и без вечеря. Той въздъхна отново — това вече не е живот. Нямаше ни пари, ни служба, ни храна, ни приятелка. Дори с любовницата се бе изпокарал. Какво да прави — да пропие и последните си левчета? Или пък да се отмъкне до „Варшава“ — може би на онова глупаче ще му дойде умът в главата.

След половин час той вече седеше във „Варшава“ пред висока чашка сироп и весело се кискаше. Срещу него се бе разположила Криста в най-добро разположение на духа.