Павел Вежинов
Нощем с белите коне (6)

6

Сашо изпрати вуйчо си с колата до летището, сам му пренесе багажа. Но в последния момент, като влизате в чакалнята на външните линии, академикът, кой знае как, забрави да се обърне и сбогува. Младежът тъй си и остана с отворени уста, после се усмихна и се запъти към изхода. Може би трябваше да почака малко, ако имаше някаква представа от старческа памет. Вуйчо му се досети какво е направил едва като мина паспортния контрол. Той се върна малко назад и надникна към хола — никой. Стана му изведнъж много тягостно, отнесе това чувство чак в самолета.

Най-сетне двигателите забучаха, самолетът се втурна като бесен по пистата и скоро се отлепи от нея. Като че ли досега не бе пътувал с такъв мощен самолет, той сякаш го усещаше как гълта хищно пространството и все тъй си остава ненаситен и гладен. Тягостното му чувство постепенно се разсея. В края на краищата племенникът си е племенник, длъжен е да разбира вуйчо си и да му прощава. Мина стюардесата и вежливо му поднесе табличка с бонбони. Той дори не усети как клъвна един — като децата. Да, каквото и да прави човек, тия възрасти наистина започват смешно да се допират. Тая мисъл отново го натъжи, той изплю бонбончето и скришом го пъхна в пепелника.

Когато се качваше в самолета, небето над тях бе ниско и облачно, от него някак неохотно се ронеше едър, сив дъжд. А сега в металната кутия обилно грееше слънце, облаците бяха останали далече под тях като безкрайна бяла пустиня от тебеширени дюни. И небето бе друго — много по-рехаво и прозирно, с усещане за великата пустота над синевата. След малко им сложиха да обядват ордьовър и студено пиле, което той не хареса, но все пак акуратно изяде. В замяна на това пък чаят беше много добър. Тъкмо вдигнаха противните бакелитови таблички, и самолетът започна да слиза. Едно време по-бавно се стигаше дори до Княжево — помисли той. Едно време, преди още да се появят малките жълти трамвайчета, които дрънчеха и подскачаха по железните релси. Като насън му се мярнаха сламени капели, жакети от светъл пепит, баща му в своето черно палто, винаги едно и също през зимата и през лятото. Файтонът ги бе взел рано сутринта и никой не знаеше кога ще стигне. Конете, украсени със синци и червени пискюли, уморено пръхтяха, чаткаха копита, мирис на конска пот ги заливаше през кожените капри. Понякога се разминаваха с някой друг файтон, камшиците приветствено изплющяваха, планината бавно наедряваше пред очите им. Срещу него седеше момиченце със синя рокличка и бели чорапки, просто седеше и го гледаше, а той се топеше от любов. Каква любов, какви глупости? Но имаше ли смисъл да ги крие точно от себе си? Така беше, макар че всъщност тя не сваляше поглед от моряшката му шапчица с дълга панделка и с надпис „Дръзки“. Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къта.

Скоро самолетът, тикан от своите нажежени совла, се вряза рязко в гъстата маса на облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.

И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката — така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена тръгна към него със също такава жива походка. Изглеждаше около четиридесетгодишна, с гореща южняшка хубост, нещо средно между Маха и Олимпия, но по-зряла от тях и по-закръглена. Като го приближи съвсем, тя се усмихна и каза на чист български език с едва забележим акцент:

— Вие ли сте професор Урумов?

— Да, аз съм.

Тя му пъхна веднага ръката си, топла и силна, но все пак нежна женска ръка.

— А пък аз съм вашата преводачка… Казвам се Ирена Сюч.

Да, наистина акцентът й беше едва забележим.

— И каква сте по народност? — запита той, — Българка или унгарка?

— И двете заедно… Моят баща е чист българин, от Бяла черква, но всички казват, че приличам на баба си… А майка ми е унгарка и съм родена тук.

— Ами да вървим тогава — каза примирено академикът.

— Навън ви чака професор Добози… Предупреждавам ви, да не би случайно да се разминете! — Тя се засмя. — Той ми нареди да бъда много внимателна към нас. Аз винаги съм внимателна, но към вас наистина ще бъда много, много…

Академик Добози го чакаше във външния хол, обкръжен от цяла свита. Приличаше на дебел, розов папагал със сини плитки очи като боядисани копчета. Той го прегърна сърдечно и понеже беше доста по-нисък, успя да го целуне едва по носа. След това го представи на своите помощници, като потупваше всеки от тях с букет от жълти лалета, докато се усети най-сетне да ги пъхне в ръцете на госта.

— Впрочем това беше за вас! — каза той виновно. — Извинете, ако съм ги малко повредил.

— Няма значение, аз няма да ги ям — усмихна се едва забележимо академикът.

И Ирена се усмихна сдържано, но не преведе — шегата му наистина беше малко безсолна.

— Ами да вървим! — каза оживено Добози. — Освен работата чака ни и един хубав обед.

— Та аз току-що обядвах.

— Предвидили сме и това — засмя се Добози. — И няма да ви измъчим.

Те се качиха пред летището на една скромна волга от стария модел, другите тръгнаха с такси. Преводачката седна отпред при шофьора и скоро двамата потънаха в някакъв безкраен, доверителен разговор, който сякаш временно бяха прекъснали. Всъщност нямаха нужда от нея — Добози говореше превъзходно немски и доста добре английски.

— Предупредиха ме да не ви експлоатирам много жестоко — каза той. — И все пак ще ви открадна няколко дни.

— Аз съм дошъл тук, за да бъда на ваше разположение — отвърна Урумов.

— Много мило от ваша страна. И все пак няма излишно да ви досаждаме. Да се уговорим така — ще изнесете една-две беседи пред моите сътрудници на тема, която сам ще си изберете… Освен това ще ви покажем института — всичко, което имаме…

— Научих, че имате много нови неща — каза Урумов.

Добози пламна от удоволствие. Ако се съдеше по думите му, като техния електронен микроскоп засега имало само няколко на света. И струваше, кажи-речи, колкото целия институт. От възбуждение пламна не само носът му, но и голото теме, той започна да се запъва дори на най-обикновени думи. Вълнението, което го бе обзело, скоро се пренесе и върху неговия български колега. Така те просто не усетиха, че са пристигнали в града и сега се движеха по неговите оживени улици. Най-сетне Добози млъкна, малко засрамен от своята бъбривост, но все пак горд и доволен. Пред него шофьорът въртеше ловко волана, натискаше спирачките, но слушаше внимателно своята събеседница. Академикът се разтревожи. Ако тая далечна потомка на Бачо Киро беше словоохотлива и темперамента като него, навярно го очакваха трудни дни. Изглежда, и преводачката усети, че е прекалила, защото се обърна и му каза усмихнато:

— Настанили сме ви в „Гелерт“… Според мен това е най-тихият и приятен хотел в града, ще се чувствувате там много добре.

— Благодаря — отвърна академикът сдържано.

Нещо неуловимо трепна в погледа на младата жена, но тя добави все тъй приветливо:

— И днес няма да ви мъчим повече… Ще си починете хубаво.

Обедът наистина беше лек и най-важното — кратък. Вдигнаха тост за неговото здраве и той предпазливо отпи от чашата си. И както на погребението, изведнъж усети някаква странна и неугасима жажда, която сякаш идваше направо от сърцето. Той изпи докрай чашата си, но втора не му наляха. И другите се задоволиха само с няколко глътки. Скоро всички станаха, Добози се разкланя с познатата унгарска церемониалност.

— Ще се видим утре към десет — каза той. — Колкото да уточним програмата.

— А не може ли един път и без програма?

— Разбира се, че не може! — засмя се Добози. — Ние трябва да я представим в академията, но съвсем не сме длъжни да я спазваме.

Настаниха го в просторен, елегантен апартамент със стилна мебел. И банята беше много хубава, така че не издържа на изкушението и се изкъпа. Като всички възрастни хора, които си пестят движенията, изкъпа се едва-едва, по-скоро се пооплакна. И през цялото време старателно избягваше да се погледне в голямото огледало, монтирано на стената. Всъщност нямаше защо да се плаши от огледалото, изглеждаше повече от приличен за възрастта си. Нямаше никакви тлъстини, кожата му бе все още доста еластична и гладка, ако не се смятат двете малки гънки на корема — все още скромно начало на кожената престилчица. Водата във ваната беше топличка и приятна, дъхаше леко на бор и планински билки и той усети, че му се доспива. Колко му трябва на един стар човек, достатъчно е да затвори очи и да се отпусне между ароматната пяна. След това главата му ще потъне малко, после още малко и всичко ще свърши като хубав, лек сън. В миг тая мисъл му се стори дори приятна, но той бързо я изгони от главата си. Каквото и да е, но съвсем не е дошъл тук да сътвори такава отвратителна неприятност на своите прелюбезни домакини. Пък и на своята преводачка, която надали бе толкова бъбрива, колкото първоначално се бе изплашил. Тя лично го настани в апартамента, както се настанява дете — грижливо и с обич. Бе прегледала всичко — дори гардероба и тоалетната, бе опитала с ръка как пружинира леглото, бе спуснала транспаранта на отворения прозорец. И когато си тръгна, ласкаво му каза:

— А сега почивайте и събирайте сили…

Точно това направи. След като се изкъпа, той с наслада се пъхна в прохладното легло. И дори не усети как е заспал. Спа дълбоко, неподвижен и тих, като мъртъв. И когато се събуди, сякаш бе някакъв друг човек, сам не разбираше точно какъв, но като че ли съвсем различен, може би такъв какъвто е бил преди много години. Тия няколко часа на чужда земя и под чуждо небе сякаш го бяха преобразили. Преди всичко го порази лекотата, с която стана и се облече. Краката не му тежаха, не му се зави свят, не залитна. И тая странна лекота сякаш се превръщаше в усещане за вътрешна празнина. Чувствуваше се съвсем свободен, без никакви задължения, но и без никакви надежди, без радости, но и без горчивини, само дух, който е постигнал всичко и не се стреми към никъде. И като че ли спомените му бяха изчезнали, не съществуваше вече ни минало, ни бъдеще. Той се изправи озадачен на прозореца — небето се бе изчистило от облаците, въздухът му се стори пресен като вода. И се чувствуваше гладен, искаше му се да изпие чаша хубав чай или дори чаша топло какао. Можеше да позвъни, разбира се, в ресторанта, но му се стори прекалено. Не беше в традициите на Урумовците да си угаждат за каквото и да било.

Когато излезе навън, вече се свечеряваше. Бе все тъй хладно, само бензиновият мирис се бе усилил, смесен с дъха на цъфналите липи. Най-добре е изобщо да не слиза към центъра на града, да се разходи по хълмовете на Буда — докъдето стигне и както стигне. Няма нужда да мисли за връщането. Пък и не е нужно да се връща, важното е да се движи човек нанякъде, все едно накъде.

И той вървеше бавно по старите пусти улици, без да знае къде отива. Вървеше край зидове, натежали от тежките зелени килими на повета, по старинните плочници, излъскани от вековете. Не бързаше, оглеждаше всяка стена и всяко ъгълче. Никога не се бе разхождал сам по десетките градове, които бе посетил през живота си. Виждаше стари жълти фасади на къщи, все още надупчени от боевете, които се бяха БОДИЛИ тук някога. Виждаше килнати фенери, каменни стълби, обрасли с мъх. Качваше се все по-нагоре, улиците ставаха все по-тесни и по-стръмни. Но въздухът бе лек и уханен от потъналите в цветя градини. Никога не бе идвал в тоя край на града — нямаше ли да се загуби? Какво, като се загуби, все едно… След това започна да се спуска бавно надолу, докато излезе на някакъв малък средновековен площад. Пясъкът хрускаше като жив под краката му, алеята го заведе към някакви назъбени бойници, откъдето се виждате целият град. Беше се мръкнало съвсем, под него в океан от светлини лежеше Пеща, опасана от гирляндите на реката. Синкава, прозирна омара лежеше над тъмните й води, по тях невидими се плъзгаха речните корабчета, само боботене и светлинки. Той стоя дълго, докато усети лекия полъх на безпричинна тъга, която изведнъж сви сърцето му. Трябва да върви, трябва да отиде при хората.

Намери някакво малко старинно ресторантче, уютно и притоплено като ръкавичката от приказките. Вътре миришеше на свещи, на дивеч може би — миризми, които усети внезапно със стомаха си. Но на всички маси, застлани с червени везани покривки, имаше но един бял надпис под стъкло — „запазена“. Запазена, но за кого, като нямаше никакъв друг клиент в ресторанта. В тоя миг отнякъде изникна възрастен мъж с червено сако на салонен директор. Погледът му беше видимо благосклонен.

— Сам ли е господинът? — запита той из немски.

Академикът го погледна любопитно.

— А откъде разбрахте, че съм чужденец?

— Тука почти не идват унгарци.

— Много е скъпо?

Но салонният директор не бе вчерашен.

— Не, господине, много е заето… Нали виждате масите.

— А за мен ще се намеря ли нещо? — попита академикът и се усмихна.

Дори не усети, че се е усмихнал така свободно и непринудено.

— Ние сме унгарци, ние не връщаме гости — каза галантно директорът. — Моля, заповядайте.

Все пак той го заведе на една отстранена и малко сбутана масичка, прилепена до стената. Естествено че там имаше табелка „запазена“, която директорът премести ловко на друга маса. Академикът се отпусна на коравия дървен стол и изведнъж се почувствува здравата гладен. След малко келнерът му донесе листа за ядене — толкова дебел и луксозен, че веднага го отстрани от себе си.

— Оставете тоя албум. Вие какво ще ми препоръчате?

— Специалитетът ни днес е патица с портокали…

— Не, моля ви се… Без рискове.

— Добре тогава, ще се погрижа аз… Нещо за пиене?

Академикът се поколеба за миг. Разбира се, не може да седне в тоя скъп ресторант и да си поръча минерална вода.

— Добре, бутилка вино… Най-хубавото, което имате.

— Бих ви препоръчал старо токайско… Имаме го само в нашия ресторант.

Точно в тоя момент в ресторанта влезе някаква възрастна двойка, салонният директор ги посрещна с далечен поклон. Той ги заведе почти ласкаво на една близка маса, като през цялото време нещо оживено и тихо им говореше. Те кимаха едновременно като две послушни деца, в цялото им държане като че ли имаше нещо неуверено и малко гузно. Когато келнерът му донесе виното, академикът шеговито се обади:

— И все пак идват и унгарци у вас.

Келнерът се поусмихна и се наведе дискретно към него:

— Те са влюбени, господине.

— Тъй ли? Не са ли малко закъснели за тая работа?

— Предполагам, че се чувствуват много добре… Как намирате виното, господине?

— Превъзходно е — каза искрено академикът.

Виното наистина беше превъзходно, но доста силно на градус, така че още първата чашка го зашемети. Нищо, това поне му даде кураж да огледа влюбените. И двамата изглеждаха към седемдесетте, макар че жената бе направила доста усилия, за да ги намали поне с няколко. Косата й бе боядисана и грижливо ондулирана, скромен грим покриваше поизсъхналата кожа на лицето й. Но това не можеше да скрие нито бръчките, нито увисналата гушка, нито увехналата кожа на ръцете. И все пак имаше нещо хубаво в лицето й, нещо мило и непохабено от възрастта, особено очите, които все още бяха млади и живи. В сравнение с нея мъжът изглеждаше доста по-смачкан, носът му бе малко крив, лицето — съвсем безцветно. Но в замяна на това бе много добре облечен, изчеткан и изгладен. И му се стори, че от масата идва доста силничък дъх на парфюм — от мъжа ли, от жената ли, не можеше да се разбере.

Академикът изпи още няколко глътки. Наистина бяха влюбени. Имаше нещо смутено в държането им, нещо неловко, сякаш се бяха запознали току-що и все още не бяха свикнали един с друг. Той погали стеснително ръката й, тя му се усмихна — всичко това му се стори и забавно, и комично в същото време. А дали не се целуват?… Има си хас!… Той дори се почеса — шокиран. Както изглеждат като зашеметени, може и да се целуват. В тоя миг му се струваше грозно, дори неприлично да се допират тия увехнали и безжизнени устни, да се притискат едно до друго тия омършавели тела. Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.

И той попремести малко стола си, за да не ги гледа. Нека се занимава с фазана си, това навярно бе истински фазан, а не някой затлъстял глупак, измъкнат за крака от крайградската фазанария. Тая порядъчна птица и това превъзходно вино му бяха съвсем достатъчни, не е нужно да зяпа по чуждите маси. И точно в тоя миг звъннаха чистите и ясни звуци на цимбал п изведнъж се изляха в буен, безреден порой, сякаш някой бе изсипал на пода цяла кошница звънливи орехи. Висок, мършав циганин в бяла риза и везано със сребро кадифено елече пробваше инструмента си. Когато всичко беше готово, в полупразното помещение се понесе нежна позната мелодия. Какво беше това, наистина? Толкова близка и толкова далечна в същото време? Напразно се опитваше да изкопчи нещо от празното, замаяно от виното съзнание. По-хубаво да не мисли. Но мислеше. И най-сетне нещо просветна в пустотата — ами че „Солвейг“, разбира се! Може ли да се забрави „Солвейг“! Може ли да се забрави „Алказар“ с гирляндите, с тъмночервеното кадифе, със седефената арфа, извила грациозно шийката си. Руски цигани с балалайки, звън на китари, дръзките очи на певицата. Беше млад тогава, по кръглите закачалки висяха гълъбови офицерски пелерини, балтони с астраганени яки, яйцевидни бомбета. „Солвейг“!… Жълти нощи от лампените фенери, монотонен лай на кучета в центъра на града, купища от боклуци пред офицерския клуб. Нима е възможно да измине толкова дълъг път, без да го забележи? Като насън ли бе живял?… Какво бе останало от живота му освен куп пожълтели научни трудове, които никой никога повече няма да прелисти?… Тогава една вечер в „Алказар“… Но да не мисли за това, да не мисли. Той изпи още няколко глътки вино, които веднага слязоха в краката му.

Ресторантът бързо се изпълваше с хора. Гръмна целият оркестър, понесоха се протяжни цигански вопли, гръмко удари дайре, всичко млъкна. Тогава се извиси красив женски алт, малко дрезгав и престорено уморен. Ще се напие!… И какво от това? Никога през живота си не се беше напивал истински, светилата на науката не вършеха такива неща. Защо пък не ги вършеха?… За нищо! Науката остарява по-бързо от песните, мине не мине някое десетилетие, и започва да става смешна. Кой чете сега безкрайните научни трактати на Еразъм Ротердамски? Или пък на Дидро? Никой, дори най-отчаяните библиофили… Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота. „Алказар“ и певачките с грамадните златки обици, мъжете с лъскави корави мустаци, едва-едва укротени от щипците. Когато я видя за пръв път там, в „Алказар“, вече съвсем извехтял и износен, тя беше облечена в рокля с цвят на шарки на змийска кожа. Пред нея имаше само една висока кристална чаша с вино, което искреше слабо на светлината на полилеите.

Оркестърът най-сетне спря, настана кратък, пуст миг тишина, след който отново бръмнаха многоезичните разговори. Той неволно погледна към масата на влюбените и изтръпна. Те не правеха нищо, те просто се гледаха. В очите им имаше някаква нечовешка нежност и мъка, любов и мъка, сякаш бяха дошли тук направо от ада, за няколко часа може би, и щяха да се върнат отново там навеки разделени. Той ги гледаше едва ли не ужасен — от себе си, не от тях. В края на краищата може би така е по-добре, отколкото нищо. Кога за последен път й бе казал „не“? — Може би преди трийсет години. Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитаме пред вледеняващата безчувственост. Той изпи последните няколко глътки от чашата си и погледна бутилката. Оставаше му приблизително още една трета. Мина келнерът и той си поръча кафе и салата от южни плодове. Келнерът се поклони вежливо и отмина. Да, доста добре си угаждаше за един безутешен вдовец, който така отчайващо бе ридал на нейното погребение.

Но когато отново засвири оркестърът, той сякаш забрави всичко — и любовта, и смъртта. Веселите провиквания на циганите го напълниха с приятно лекомислие. Изпи кафето си, едва половин чашка силно, ароматно еспресо, бавно изяде студените плодове, смесени с лед и малко малинов сироп. Зъбите му изтръпнаха и тон отново ги загря с малко вино. Както вървяха работите, към десет часа навярно щеше да бъде съвсем пиян. А пияният като влюбения мъчно може да различи смешното от трагичното, нелепото от… Няма значение, вече нищо няма значение. Сам е, но не е самотен и най-важното — чувствува се напълно здрав сякаш бе станал от дълго, безнадеждно боледуване.

И все пак към десет часа той намери сили да повика келнера. Плати сметката, като щедро я закръгли с шейсет форинта, после каза:

— Бихте ли ми повикали едно такси?

— Веднага, господине.

Преди да излезе, той хвърли бегъл поглед на двамата влюбени смешници. Седяха неподвижно на масата си, пред тях, непипнато, се виждаше изстиналото им ядене. Не се гледаха, не се докосваха. Нещо се беше случило. Но какво може да се случи на двама стари уморени хора пред прага на нищото? Той едва тътреше към гардероба натежалите си крака. С каква глупава надежда се бяха разминали? Цимбалът зад гърба му отново лудуваше, през изхода струеше синкав цигарен дим, смесен с дъх на лук и шашлици. Той взе от гардероба сивата си английска шапка и излезе да чака вън. Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Скоро таксито пристигна, той даде адреса на хотела си. И шофьорът бе много стар, тоя град като че ли бе пълен със старци. Караше много бавно по тихите тъмни улици, добросъвестно работеше със светлините. По пътя им се мяркаха самотни котки, някоя влюбена двойка се гушеше под тъмната сянка на дърветата Най-сетне пристигнаха, той плати и с мъка се прибра в стаята си. Едва сега разбра, че наистина се е напил нелепо и безразсъдно като момче на абитуриентски бал. Опита се да полегне, но усети, че му се вие свят. Стана отново и със залитане се отпусна в едно от креслата. Прозорецът беше отворен, навън светеше бялата спокойна пот. Навярно имаше пълнолуние, но луната все още не се виждаше, скрита зад съседните сгради. Само клоните на дърветата бяха бели, като покрити със скреж.

Когато влезе в „Алказар“, беше към десет часа вечерта. Денят бе най-обикновен, петъчен, тоя път заведението беше доста празно. Спомняше си, че преди няколко дни бе минал неговият трийсет и грети рожден ден, както се казваше тогава — фатален за стареещите ергени. Но на тая възраст бе вече професор, един от най-младите в университета. Изглеждаше още по-младолик с мършавината си и със светлото си лице едва-едва нашарено от лунички. Беше облечен много добре, по стара урумовска традиция и защото усещаше, че трябва да повиши с нещо авторитета си.

Тъкмо се бе запътил към една странична маса, и някой го извика по име. Той се огледа — беше някакъв негов съученик от гимназията, сега в синя полицейска униформа, със сребърни акселбанти. Бледото му, малко порочно лице изглеждаше в тоя миг необикновено дружелюбно. Това беше доста неочаквано, младият професор бе наследил нещо от реномето на баща си — републиканец русофил. И на всичко отгоре само преди една година бе протестирал остро пред академичния съвет, когато професор Цанков се бе опитал да чете лекции в университета. В бурната демонстрация пред парламента той бе зърнал, макар и отдалеч, своя бивш съученик на кон с вдигната лъскава кания на сабята си.

— Мишо, ако си сам, заповядай на нашата маса…

Тъкмо се беше приготвил да измърмори някакво извинение и я съзря. Беше се облегнала нехайно на стола, в края на провисналата си ръка държеше цигара. И позата, и цигарата не бяха признак на най-добро възпитание по онова време. И все пак по нищо не приличаше на дама от заведението — на някоя сръбска или румънска певачка, които често гостуваха в тоя известен локал. Роклята й бе много елегантна, тясно прилепнала и петниста, главата почти царствена. Това бяло, едро лице, изумително красиво и силно в същото време, прекрасната кожа, гладка като порцелан — приличаше и на кукла, и на млада кралица в същото време, на всичко, само не и на обикновена българка. Той малко тежко и неохотно тръгна към масата им, като голяма риба, теглена от брега.

— Запознай се с госпожица Наталия Логофетова! — каза малко накриво усмихнат полицейският. — А това е жена ми, но тя няма да ти е интересна.

— Ужасно си прост! — измърмори не без основание розовото кълбо домашна прежда до него.

Всички се направиха, че не чуха забележката. Госпожица Логофетова му подаде красивата си ръка, бяла като кост, доста хладна, както му се стори, може би защото бе държала в ръка чашата с изстудено вино.

— Заповядайте, господин професоре! — каза тя шеговито.

Очите й бяха леко насмешливи и ласкави. В тоя миг не можеше да определи цвета им, по-късно разбра, че са тъмносини, никога не бе виждал толкова тъмносини очи.

— С удоволствие — измънка той.

Само подаде коравия си хюкел на притичалия келнер. Колкото и да бе смутен, той съобрази да седне срещу нея. И едва сега забеляза, че с тая змийска рокля силното й тяло изглеждаше някак необикновено гъвкаво и примамливо.

— Господин Урумов не обича да сяда при полицаи — каза съседът му и се засмя така, че дори се разкашля. — Господин Урумов е прогресивен.

— Само си въобразявам — измърмори младият професор. — — Иначе не бих дошъл на вашата маса. Дори заради вас! — Той я погледна.

— За мен сигурно ще направите доста повече — отвърна тя без никакво стеснение.

Погледът й беше все така благоразположен и насмешлив, това го смущаваше и улесняваше в същото време.

— Интересно е как не съм ви видял досега, госпожице Логофетова — каза той. — София е толкова малък град.

— Ами навярно господин професорът си има свои навици — отвърна тя. — Научни навици, не суетни и светски.

Това наистина беше така, той странеше от светския живот, не бе по вкуса му.

— Права сте — намеси се полицейският. — Дружи предимно с дъртаци, от компанията на баща му.

— Ааа, значи ме наблюдавате?

— Не особено старателно — отвърна полицейският. — За нас вие сте дребна риба.

— И все пак трябваше поне да чуя нещо за вас — продължи той.

Стори му се, че тя едва забележимо трепна…

— Бях няколко години в Швейцария при баща си… Едва сега той си припомни името. Баща й беше дипломат от кариерата, макар и не от най-висок ранг.

— Хайде, кажи сега какво ще хапнеш! — прекъсна го полицейският. — Аз ядох чревца на фурна… Тука ги правят знаменито.

На тоя полицейски галфон наистина му подхождаха всякакъв вид чревца. Но професорът си поръча агнешки флейки на тиган. Пиха бяло вино, истински мозел, след това професорът неочаквано поръча шампанско „Шение“. Донесоха чашите, бутилката, бялата кърпа, оберкелнерът ритуално освободи тапата, натисна я с палец. Чу се гръм, наоколо завистливо се обърнаха към тяхната маса.

Отидоха си след полунощ в най-добро настроение. „Цар Освободител“ беше съвсем пуст, само двама юнкери с бели колани стояха на пост пред главния вход на двореца. Пред заведението се сбогуваха с полицейската двойка, която може би нарочно искаше да ги остави сами. Те тръгнаха бавно по булеварда, пред книжарницата на Данови се спряха за миг да видят някаква непозната книга.

— Знаете ли, че ние всъщност се познаваме? — каза тя внезапно.

— Да се познаваме? — погледна я той недоверчиво.

— Да, от сватбата на вашия братовчед Найден Урумов, ако си спомняте… Аз бях тогава шаферка на жена му.

— На Найден — казвате?… Ама, господи, то беше ужасно отдавна.

— Да, близо петнайсет години.

— Вие сте били дете тогава.

— Как така дете — ученичка!… В трето отделение. А вие бяхте студент, така ми казаха, макар че не носехте студентска шапка. И бяхте първият студент, с който се запознавах!

— Наистина не си спомням! — каза той огорчено.

— За мен това беше чуден и незабравим ден — продължи тя и се обърна да го погледне. — Аз съм си мечтала тогава за вас.

Тя го каза шеговито, но той така се смути, че в първия миг сякаш му се вдърви езикът.

— Не говорете така! Още малко и ще литна, както съм без криле.

— Няма да бъде много любезно — каза тя, — да ме оставите сама на тоя пуст булевард.

В момента не беше толкова пуст. Тъкмо минаваха край Военния клуб — на отсрещния тротоар. Пред жълтата сграда стояха група млади офицери с открехнати фуражки, подпрени нехайно на лъскавите си саби. Като минаха успоредно с тях, всички се обърнаха да ги погледнат. Беше доста просташко за офицери като тях, но все пак го направиха и съвсем безцеремонно при това. Той усети как лицето й се вледени за миг, но постепенно се отпусна.

— И ще ви направя още едно признание — продължи тя. — Аз казах на Кисьов да ви повика на нашата маса… Още докато се колебаехте на входа.

Той съвсем се обърка:

— Наистина ли? Може би за да разберете какво е останало от мен?

— Доста е останало! — Тя се засмя свободно и както му се стори, малко нехайно.

Това неуловимо го бодна по сърцето. Тя сякаш усети, че малко е прекалила, затова прибави сериозно:

— Във всеки случай не очаквах да ви видя професор… Може би лекар, като баща ви…

Той се прибра тая нощ влюбен у дома си, влюбен и отчаян едновременно. Разбираше за какво е влюбен, но не разбираше защо е отчаян. Навярно му се струваше непостижима в своето съвършенство. И дори да я постигнеше по някакъв начин, навярно никога истински не би я заслужил. Той побърза да си легне, но не заспа с часове. Искаше му се да лети, искаше му се да се сражава, да звънтят саби, да крещи победоносно над трупа на някакъв повален негодник. Искаше му се да я спасява от бури и зверове, да я носи на ръце, да я свестява с дъха си. Смътно усещаше, че е станало нещо странно с него, че се е вдетинил, че се е върнал към своите момчешки години може би. Но това му беше неизмеримо приятно. И не усети как е заспал с щастлива усмивка. Спеше, без да сънува, но усещаше и в съня си, че тоя огън не е пламнал внезапно, че е тлял в душата му от първия ден на неговото нещастно раждане, от първия крясък пред лицето на жесток и блестящ свят, от първия миг, когато е видял нежното измъчено лице на майка си. И тая светлина го е гряла винаги, през целия му живот, винаги е бил влюбен, без да разбира, винаги е бил жаден, пръстите му винаги са били протегнати да я докоснат. Когато се събуди на сутринта, мечтите като че ли се бяха разлетели на дневната светлина, но желанието му да я види и докосне бе несломимо.

Те се срещаха тъй около месец — отначало по-рядко, накрая почти всеки ден. Той я бе целунал само няколко пъти крадешком под тъмната сянка на дърветата, като я изпращаше нощем в къщи. Когато я целуна за пръв път, за миг изпита странното чувство, че е целунал лъвица. Тя като че ли не почувствува неговата сляпа и уплашена целувка и не й отвърна. Устните й останаха свити, усети само лекото докосване на носа й толкова студено, че оставяше усещане за мокрота. Прибра се у дома си доста подтиснат и смутен. Следния път тя някак конвулсивно се огъна в прегръдката му и потрепера, но устните й бяха все така неподвижни. Тогава той не разбираше, че тя просто не умее Да целува, както не може да целува лъвицата или красивият гепард. Тя можеше само да хапе — гальовно или до кръв, според силата на това, което носеше в себе си.

Той беше все така отчаяно влюбен в нея. Струваше му се, че никоя жена на тоя свят няма кожа като нейната, светеща и гладка като луна, кожата на момичето, което бе видял в кабинета на баща си. През последните двайсет години бе търсил само нея в живота си, без да съзнава колко всичко това е несъществуващо и непостижимо. А сега беше до него, но той отчаяно се плашеше от последната крачка. Струваше му се, че именно в последния миг ще се случи нещо ужасно и непредвидено, което да го сломи.

Една вечер той се прибра малко по-рано. Още като отвори външната врата, забеляза тънка ивица светлина под входа на кабинета. Навярно баща му все още работеше. Тъкмо се готвеше да се качи направо в стаята си, вратата се отвори, на прага се показа баща му. Строгото, сухо лице не изразяваше нищо.

— Мишо, ела малко при мен! — каза той.

Гласът му звучеше все така властно, както когато беше момче. Без да дочака отговор, баща му обърна гръб и влезе в кабинета си. Той усети как сърцето му се сви. Вътре беше малко тъмно, тъй като светеше само настолната лампа в тъмен порцеланов абажур. Известно време двамата мълчаха, после баща му каза:

— Чух, че си имал връзка с госпожица Логофетова… Вярно ли е това?

— Да, татко…

— Ти си вече зрял мъж — продължи баща му. — И през ум не ми е минавало да ти държа някаква сметка. Искам само да те попитам — това сериозно ли е?

— Да, татко, много сериозно.

— Така си и мислех — отвърна баща му без никаква изненада.

Той му обърна гръб и започна да се разхожда из кабинета. И това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне спря, лицето му сякаш се бе вкоравило.

— Тогава трябва да знаеш истината… Тя съвсем не е това, което си мислиш…

— Аз нищо не съм си мислил, татко.

— Жалко! — каза сухо баща му. — Когато човек ангажира името си и чувствата си, трябва да мисли.

— Аз не съм сляп.

— Съмнявам се. Исках да ти кажа, госпожица Логофетова е била повече от година любовница на Сабахатин Севгун. Чувал ли си това име.

— Не! — отвърна мрачно синът.

— Все едно. Той е аташе в турската легация, изобщо отвратителна личност. Но това не е най-важното. Тя е забременяла от него и абортирала в крайно напреднала бременност. Това просто не е било аборт, а кланица. Тя навярно вече никога няма да има деца.

Младият човек усети как целият се вледенява.

— Откъде знаеш? — попита той глухо.

— Каза ми го колегата, конто е извършил аборта… Като е разбрал, че може да стане някаква беля.

— Навярно ще стане — каза все така мрачно младият човек. — Можеш да поздравиш тоя колега. Той умее отлично да пази лекарската тайна.

— Не говори глупости! — каза сърдито баща му. — Човешката етика стои по-високо от професионалната.

— Да, вярно е… Благодаря.

Нещо неподозирано блесна в погледа на стария човек, нещо като къса волтова дъга на ярост и раздразнение. Но след миг лицето му отново стана непристъпно.

— Слушай, нямам нужда от твоите евтини иронии — каза той сдържано. — Казах ти го, защото все някой ден щеше да го узнаеш… И по-добре сега… Ако решиш да правиш нещо, преди това трябва да го смелиш в себе си. Няма друг път.

Той се упъти към бюрото си и каза през рамо:

— А сега си върви!… Няма нужда да ми казваш какво си решил. Каквото и да решиш — ще бъде за главата ти. Няма да ти се противя.

Младият професор се прибра в стаята си. За пръв път в живота си се чувствуваше така сломен и нещастен. Струваше му се, че никога вече няма да се изправи на краката си. И все пак се изправи. След един месец те се венчаха и дойдоха да живеят в големия самотен дом. Той не намери сили в себе си да остави сам баща си. И нямаше нужда. Старият лекар се държеше така, сякаш нищо не му се беше случило, само измършавя малко и очите му станаха по-тъмни и като че ли малко трескави.