Павел Вежинов
Нощем с белите коне (5)

5

Младежът крачеше по тъмната уличка с усещането, че земното притегляне не е чак толкова голямо, колкото учените предполагат. В крайна сметка имаше някаква грешка в техните изчисления. Стъпките му се отлепяха с голяма лекота от тротоара, макар че всъщност бе натежал с една връзка ключове и пачка банкноти, съвсем новички петолевки, при това още недокосвани от човешките пръсти. Той бе забелязал, че неговият вуйчо почти винаги му пробутваше такива кавички и чисти пари, сякаш ги получаваше направо от банката. Да, точно така, навярно само народната банка можеше да се справи с такива скъпи хора, каквито бяха академиците. Неговият баща на времето му тъпчеше джобовете само с изпомачкани дрипави левчета, които тогава не струваха нищо.

А той бе доста щедър — неговият баща. Когато беше пиян, разбира се. А вечер той беше винаги пиян и весел, а сутрин — винаги мрачен, гълташе сода, уригваше се шумно и го изпращаше в насрещния магазин да купи бира. Понякога, когато бе много, много пиян се прибираше у дома в дрезгавите утринни часове с неколцина приятели, обикновено по-трезви от него, с издути джобове на палтата, от които се подаваха тъмните гърла на бутилките. Тогава сядаха в хола и говореха така високо, сякаш се караха. През това време майка му, винаги мълчалива и покорна, вадеше от хладилника луканки и суджуци, режеше ги на тънки, вкусни резенчета. Оттатък вече пееха или се караха, все едно, съседите им тупаха с юмруци по стените, за да не вдигат шум. Тогава баща му се сещаше за своя първороден син и пращаше да го доведат, както си беше по пижама и с майчините си чехли.

— Декламирай! — заповядваше той. — Покажи какво можеш на тия муфтаджии и навлеци.

Сашко им декламираше винаги едно и също стихотворение — „Опълченците на Шипка“. Знаеше го цялото наизуст, макар да беше едва осемгодишен.

„О, Шипка!“ — започваше гой със своя ясен и звънлив детски диалект.

Още на втория куплет баща му се опулваше някак неестествено, на третия започваше да плаче. Отначало другите само се подхилваха, но на края всички плачеха. Баща му го залавяше яко в своята умирисана на тютюн и вино прегръдка и фъфлеше, хлипайки:

— Говеда сме ние!… И неуки животни… Но тия ще ни научат на ум, тияяя… — И той сочеше към тавана, където според него живеел някакъв виден партиец.

След това, трогнат от декламацията на сина си, баща му започваше да пъха пари в плитките джобове на пижамата, тъпчеше ги с някакво особено настървение, докато левчетата съвсем се изпокъсваха. После, малко успокоен, му подаваше чашата е вино.

— Хайде, пийни, пийни! — фъфлеше той. — Пийни да станеш мъж.

И го гледаше с гордост и наслаждение в устата, докато момчето гълташе неохотно блудкавото питие. Една хубава винска чаша не беше малко за крехкия организъм. Така Сашко за пръв път позна опиянението — толкова противно и в същото време толкова съблазнително, защото не приличаше на нищо друго. Но сигурно си заслужаваше, щом възрастните гълтаха виното с такава охота. Възрастните не са глупави, само трябва да разбереш смисъла на делата им.

Всъщност това като че ли бяха единствените му приятни спомени от детството, макар че и в тях нямаше нищо приятно. Всичко друго го отвращаваше: този просторен гол апартамент с навити на руло килими, за да се мете по-лесно от тропоските, които се валяха навсякъде, от разнищената канаваца, от конците, вътъците и изрезките; всички тия боклуци, които се лепяха по дрехите; всички тия бързащи хора, които се пъчеха в огледалото, които се въртяха, за да си видят гърба, които отстъпваха като слепи назад, докато настъпят котето или самия него; тая неприятна миризма на ютиите и на плата, който мокреха с вода, преди да го изгладят; и от всичко най-много двамата калфи, двете голобради радомирчета, които бяха дошли да учат занаят при майстора.

Да, тях най-мъчно понасяше. Седяха със скръстени крака върху шивашките маси в хола, по жилетки, които сами си бяха ушили, с големи, грозни напръстници, с карфици между устните. Бяха още голобради, но заядливи и присмехулни, от скука си правеха всякакви шеги с момчето, щипеха го, дето не трябва. Сашо тичаше в кухнята и дърпаше майка си за полата. Тя едва отместваше изпотеното си лице от някоя тенджера или някой тиган.

— Мамо ма, те ме щипят по пишката, ма! — крещеше той обиден до дъното на душата си.

— Остави ги, не им обръщай внимание! — отвръщаше тя уморено. — Не виждаш ли, че са гамени.

На обед напразно се оплакваше и на баща си.

— Нищо, сине, тъкмо ще ти порасне повечко! — отвръщаше той, докато сипваше отвисочко студена пенеста бира. След това я изгълтваше лакомо, обърсваше с длан влажните си уста и казваше доволно: — Ето, това е животът!

След сития обед той отиваше да дремне в детската стая — всички други легла бяха заети от разкроени и недошити костюми. В хола пък спяха калфите, направо върху коравите тезгяхи, без да се завиват дори, подложили топчета плат под главите си. Там беше много задушно, миришеше тежко на немити крака. А той се завираше с някоя книжка в кухнята, където майка му леко позвънваше с чиниите в умивалника.

Сашо отнесе тия неприятни спомени чак до форд таунуса на вуйчо си, който го чакаше край тротоара с привидното си механично безразличие. Приличаше му в тоя миг на някакъв провинциален тъпак — едробузест, нискочел, с малко увиснал задник. Неговите съвремении братя бяха къде-къде по-елегантни. Но затова пък тоя палеше като кибрит и не знаеше какво е засечка. Сашо почака с наслаждение около една минута, докато моторът забръмча равно и гальовно като престарял котарак. И едва сега разбра, че няма сили да се прибере в къщи, както беше намислил. Парите сякаш го пареха под подплатата, трябваше да похарчи поне една банкнотка. Но къде да отиде? В шах-клуба? По това време там вече здравата миришеше на пот. В Студентския дом пък имаше забава с танци — провинциална работа. Не беше в неговия стил да кани непознати момичета и да ги води на дансинга със запотени ръце. Най-добре е във „Варшава“, там все ще намери някой приятел. Но в замяна на това ще се изкуши да пипне нещичко, а колата? Но да не мисли сега за това.

Той паркира пред Студентския дом и отиде до сладкарницата пеша. Булевард „Руски“ беше необичайно пуст по това време, само няколко провинциалисти се бяха залепили пред витрината на музея. Някакъв великолепен пойнтер изскочи изневиделица, подуши го дружелюбно и го изпрати чак до входа на сладкарницата. В тоя час там имаше доста свободни маси, но по заетите не видя никакъв познат. Тъкмо се готвеше да обърне гръб, и съзря някакъв познат тил — твърде къс, твърде космат и белязан на всичко отгоре. Може би това беше Кишо? Да, наистина Кишо, с две момичета, които не изглеждаха зле. Едната му се стори позната отнякъде — телешка глава, но едри, хубави и симпатични черти, навярно доста висока, с големичка мъжка лапа, положена спокойно върху масата. Сигурно беше волейболистка или нещо от тоя род. Той приближи с небрежно изражение на лицето — да не би тия, малките, да си помислят нещо. Сега видя по-добре и другото момиче — много бледа кожа, много тъмна коса, която закриваше част от лицето му.

— Здрасти!

— Здрасти — отвърна Кишо. — Седни!… Седни и слушай!

Цялото лице на Кишо бе покрито с черни грапави брадавици, сякаш го бяха налазили някакви насекоми. Най-едрата от тях, леко заострена, се бе разположила между двете му вежди като рогче. Кишо беше нещо като инвентарен номер на тая сладкарница — от самото й основаване досега. Управителите и келнерките идваха и си отиваха, тя бавно, но солидно вехтееше, но той си бе винаги един и същ — Кишо с брадавиците. Вече не беше млад — около трийсет и пет години, асистент в университета поне от десет години. И навярно винаги щеше да си остане асистент, защото, изглежда, се интересуваше само от бридж. Имаше своя школа, своя собствена конвенция, дори подготвяше състезатели. Но на състезания сам той, пък и неговите ученици се класираха обикновено на опашката. Системата му бе колкото остроумна, толкова и сложна, така че с нея беше почти невъзможно да се кореспондира.

— Обяснявах им един ескуиз! — каза Кишо. — Гениален е, аз сам го измислих тая сутрин. Само че нямам карти, трябва да слушаш много внимателно.

— Слушам! — каза покорно Сашо.

Но не слушаше. Чак сега си припомни, че високото момиче е негова състезателка. Бе я видял веднъж на състезание — правеше импасите против всякаква логика, но винаги много успешно, сякаш гледаше в картите на своите противници. Сега другото момиче му се видя по-хубаво, отколкото можеше да се съди отдалече — бледите му негримирани устни бяха толкова нежни, сякаш само дишаше с тях. Беше облечено в тъмно костюмче, доста демодирано, но затова пък идеално изгладено. И видът й не беше никак модерен — малко меланхолични очи, малко унило изражение — закъснял романтизъм. Много би й подхождало да държи в ръцете си голяма златна котва, кръст или сърце. Момичето сякаш усети, че го наблюдават, по лицето му мина нервна тръпка.

— Нали е гениално? — попита най-сетне възбудено Кишо.

— Да, поразително! — отвърна сериозно младежът.

— Ди чистиш ас върху ас. Нали? За да си оставиш горе деветката… Не, гениално е…

— Ти забрави да ме запознаеш! — каза търпеливо младежът.

— А, да!

Високото момиче се казваше Донка, тъмноокото — Криста. Откъде-накъде това немско име? Момичето все още изглеждаше малко нервно, изгаси в пепелника току-що запалената цигара.

— Права сте — каза Сашо. — Никак не ви прилича да пушите.

Точно в тоя момент пристигна келнерката. Изглежда че току-що бе постъпила, защото ги изгледа неприветливо. Старите келнерки ги познаваха и обичаха.

— Може ли едно кампари? — запита Сашо.

— Нямаме кампари! — отвърна тя с удоволствие.

— Тогава един сироп. Стига да е студен.

Сиропът се оказа много хубав, но беше грешно да пие човек сироп, като има толкова пари в джоба. След като го изгълта, той предпазливо предложи:

— Знаете ли какво, да отидем до „Панорама“… Сега на верандата е много приятно.

— Знам, че е приятно — каза Кишо. — Ходих веднъж, щяха жив да ме одерат.

— Ще пием само по едно кампари…

— А бе знам аз, влезе ли човек веднъж.

— Ти за себе си пари имаш ли? — попита младежът направо.

— И ние си имаме! — каза някак възбудено Донка. — Моля ти се, Кишо, нека отидем!… Не съм ходила никога там.

— Аз не мога да закъснявам! — каза решително Криста. — Не съм предупредила майка си.

— Нищо, може да изпратим Криста! — предложи Сашо. — Аз съм с кола — прибави той небрежно.

— Не, не ми е удобно сама! — каза Донка. — Там ходят татковите приятели… Друго е, като сме две.

— Знам, че е друго, но…

— Слушай, Криста, ще се обадим на майка ти, ще я кажем, че ще спиш у нас… И друг път си спала.

Момичето стоеше нерешително. И все пак след десетина минути те бяха поели по булеварда. Кишо и Донка вървяха напред, момичето стърчеше с цяла глава над кавалера си, но не беше едра, а просто тънка, приятно тънка, както със симпатия си помисли младежът. До него крачеше на ниските си токчета Криста, лицето й беше омърлушено.

— Слушайте — каза Сашо, — на мене наистина ми е съвестно. Ако майка ви…

— Вие пък се чудите как да ме изпъдите! — каза недоволно момичето. — Не бойте се, няма да ви досаждам! — Токчетата започнаха да чаткат по-отчетливо по тротоара.

— Че аз нарочно ви амбицирам! — каза младежът. — Кажете ми кой ви измисли това име?

— Самата аз! — отвърна тя троснато. — Защо — и то ли не ви харесва?

— И то… — Младежът се засмя. — И как стана тая работа?

— Ами как?… Всъщност аз се казвам Христина… и понеже името ми… — Тя се запъна.

— Ви се видя доста християнско… И понеже вие сте… — Сега пък той се запъна.

— …комсомолка, активистка и тъй нататък… Съображенията са верни.

— Аз ще ви наричам Христина — каза Сашо.

— Няма да се виждаме повече! — каза троснато момичето. — Вие сте нелюбезен с мене. И се държите като възрастен… А аз не обичам това. Всъщност колко възрастен сте?… Двайсет и шест години? — запита тя презрително.

— Само двайсет и четири — каза младежът. — И то ненавършени. Но хайде да не се караме. Вярно ли, че бащата на Донка е писател?

— Какво чудно? — Тя каза едно име, което Сашо никога не бе чувал. — Не сте ли чели „С Бимбо на Марс“?

— Слава богу, не съм. Бимбо куче ли е?

— Не, маймуна… А марсианците помислили човека за маймуна, а маймуната за човек. И я направили свой цар.

— Доста блудкаво! — измърмори младежът.

— Не толкова, колкото си мислите. Това е сатира!

Като пристигнаха в ресторанта, двете момичета отидоха да се обадят по телефона. Бяха се уговорили, че ще се обади Донка, на нея по-трудно щяха да п откажат. Тя набра номера и зачака.

— Лельо Мария, ти ли си?

— Аз съм, Донче.

— Лельо Марийо, нека Кристи спи у нас тая вечер… Мама и татко днес са на вилата, та ми е малко страшничко да остана сама!

Всъщност лъжата не беше кой знае каква — родителите й наистина бяха на вилата. Оттатък настана кротко мълчание.

— Нека ми се обади Христина — каза гласът. Момичето преглътна и взе слушалката.

— Аз съм, мила майко.

— Това ли е истината, чеденце? Което Донка ми каза?

— Да, мила майко! — отвърна с нетрепкащ ясен глас момичето.

— Откъде се обаждате?

— От външен телефон… Тъкмо сега се прибираме.

— Добре, мойто момиче… Лека нощ.

— Лека нощ, мила майко.

Криста затвори слушалката и въздъхна.

— Сега цялата нощ ще бъда като отровена.

— Защо, не ти ли се ходеше? — запита Донка съчувствено.

— Ходеше ми се, разбира се! — каза момичето. Но не на тая цена.

В ресторанта имаше доста свободни места — и на верандата, и вътре. Но Донка внезапно се заинати — не, на верандата. И щом ще харчат толкова пари, нека поне ги харчат като хората.

Намериха си удобна маса, не много далече от прането, и се настаниха. И все пак двете момичета, като че ли изведнъж загубиха своята непринуденост, стояха на столовете си, изправени като кукли. Пианистът не се престараваше особено много, свиреше лениво някакви свои вариации на Гершуин и може би точно в това са състоеше успехът му.

— Слушайте — каза Кишо, — вместо да пием скъпи италиански боклуци, не е ли по-добре да си поръчаме вино.

Сашо го погледна колебливо, здравата го сърбяха ръцете тая вечер да похарчи някой и друг лев.

— Ами щом предпочитате… Бяло вино с лед и малко студено месо.

— Какво месо? Ние сме вечеряли.

— Хайде, не ставай простак. Ами като си вечерял, стой си у дома. Тук трябва да се поръча нещо.

Постигнаха компромис — поръчаха си бяло вино с луканка. Келнерът, опитен мустакат разбойник, им сервираше бързо и сръчно, като ги оглеждаше внимателно с тесните си татарски очи. В края на краищата понякога от такива ливади, с момичета при това, можеш да отмъкнеш повече, отколкото от някой стиснат посланик. Кишо моментално се залепи за чашата си.

— Добре е! — каза той. — Вие слушайте бате си Кишо и няма да се затриете на света.

Още след първите чашки разговорът изведнъж се оживи и потръгна. Веднага си поръчаха втора бутилка, сервитьорът я поднесе като на графове. Пръв се отвори Кишо и изведнъж се оказа, че бил женен някога и имал дъщеря в десети клас. А Сашо го мислеше за заклет ерген, така го знаеха всички.

— Дончето я познава! — заяви Кишо. — Кажи, Донче, каква е госпожица.

— И защо се разведе? — запита Сашо.

— Много хърках — отвърна сериозно Кишо.

И той разказа подробно как се бе случила тая работа. Живеели с жена си в малка таванска стаичка а Лозенец, тя им служела за спалня, за кухня, за всекидневна, за всичко. През деня нищо особено — живеели си като всички хора. Но адът започвал нощем, когато Кишо пускал в действие багерът. Хъркал така, че прогонил даже гълъбите от покрива. Жена му отначало само плачела, после се молила, накрая започнала да го бие и като нищо не помогнало, избягала при своите родители. Там детето се родило, без дори да му се обадят.

— И досега ли хъркаш? — запита Сашо.

— Като змей…

— Защо не си оперираш сливиците?… Може да е от тях.

— А защо да ги оперирам? — вдигна рамене Кишо. — Така поне съм напълно запазен от нови житейски, грешки.

След полунощ заведението изведнъж се напълни с хора. Бяха много добре облечени, повечето пийнали, говореха високо и възбудено, нетърпеливо поръчваха. Навярно се бяха подгрели другаде, сега идваха тук да си допият. Приказваха си свойски, поздравяваха се отдалече, разменяха си шеги, сякаш бяха някаква обща компания, случайно разделена по масите. И келнерите изведнъж се събудиха от своята дрямка, разтичаха се запотени, помъкнаха цели батареи бутилки и чаши с уиски. Кишо изведнъж целият се наежи, брадавиците му настръхнаха.

— Според теб тия кой ги храни? — запита той враждебно.

— Телевизията — отвърна Донка, която беше в течение на светския живот. — А ето ви и Вирна Лизи.

В ресторанта се бе намъкнала голяма група зле облечени и зле вчесани мъже, с избелели дънки и груби кларкове от свинска кожа. Сред тях ярко се открояваше някаква светлоока красавица с великолепни крака. Всички в ресторанта останаха с впечатление, че в бързината бе забравила да си надене поличката и сега бе в много къси бели гащета, доста плътно прилепнали. Може би за компенсация бе обула високи до колената ловджийски ботуши в цикламен цвят. Те минаха край тяхната маса, като джафкаха оживено италиански и изчезнаха в съседното отделение. Кишо въздъхна и се облиза.

— И какво прави тук? — каза той.

— Как, не знаеш ли? — запита Донка учудено. — Снимат „Дворянско гнездо“… И аз играя там! — добави тя колебливо…

Двамата мъже се изсмяха.

— Ти можеш да играеш най-много в „Завод край село“ — каза Кишо, като все още се облизваше. — Ама тия простаци май съвсем ни забравиха.

Наистина мустакатият келнер просто бе изоставил масата им. Напразно му правеха знаци с ръце, които отдалече приличаха на опити да подхвръкнат, той сякаш не ги виждаше и не ги чуваше. Едва когато Кишо ядосано го напсува, неговото добре тренирано ухо, изглежда, долови нещо, защото приближи и зачака от разстояние.

— Още една бутилка! — каза Кишо. — В лед, разбира се…

— Ледът свърши — каза хладно келнерът и се отдалечи.

И наистина им го донесе без лед, беше доста топло и не вървеше. Двете момичета направо се отказаха. Сашо с мъка изпи една чашка.

— Ами щом е тъй — да си вървим! — каза той. — И без туй стана доста шумно.

— И да оставя бутилката на тоя дурак? — опули се Кишо. — Дума да не става, няма да мръдна, докато не я изпия до последната капчица.

И той сърдито я примъкна към себе си. Двете момичета го подкрепиха — да не се учат така, нека си го изпие. Беше им забавно тук, в тая светска среда, която обикновено можеха да зърнат по екраните на чуждите филми. Сашо стана и си домъкна чаша уиски от бара — беше препълнена с лед. Докато си простудяваше гърлото с него, Кишо мълчаливо гълташе виното — чашка след чашка — и съвсем се затвори в себе си. Донка, източила шия като млада жирафка, не сваляше поглед от съседната маса. И от време на време тихо просвещаваше своята приятелка. „Тоя, пълничкият е Вили… А тоя до него е братът му, Еди, косата му е изкуствена. А това е Леа, разбира се, не я ли помниш, тя сега пее в чужбина… Да, да, тя същата, защо пък?… Не, нищо. А тоя без зъбите до нея, не, няма наистина, й носи чантата, ако отиде на пазар случайно. Аз съм била у тях, ядохме палачинки. Ужасна клюкарка е… А това е прочутият Хачо…“

— Кой е Хачо? — дочу нещо Кишо.

— Ти си пий виното… Криста, скучаеш ли?

— Не, много ми е приятно — отвърна момичето.

— А тоя до тях, с косата… — продължи Донка.

— Оставете го, и аз имам коса — каза младежът. — При това съм полусирак, та заслужавам поне малко внимание… Никак не е прилично да си изоставите кавалерите и да зяпате по чужди маси.

— Тая игра — запита Донка — още ли се играе? На кавалери и дами, искам да кажа.

— Тук май е задължително! — каза младежът. — Добре тогава, поканете ме да танцуваме.

Сашо се поколеба.

— Не ми се иска! — измърмори той колебливо. — Ще заприличаме на сравнителна таблица. Да речем — температурите през юли. Високата колонка, т.е. вие — максималните температури. Ниската, т.е. аз — минималните температури.

— Я не се занасяйте! — каза Донка. — Ще танцуваме или няма да танцуваме? Знаете ли как ме сърбят копитата.

— Може, но ако отидем на вилата… Там имам чудесен френски коняк… И ще танцуваме като бесни.

Тая идея постепенно си проби път, макар че отначало Криста се възпротиви. Но трябваше да почакат, докато Кишо си допие бутилката, което не се оказа така лесно. Топлото вино не вървеше, макар че младежът му отстъпи леда си. Отново трябваше да направят най-малко десетина опита да подхвръкнат, докато най-сетне келнерът благоволи да се отбие при тях. Той нахвърли бързо и небрежно сметката — артистичен като някакъв Пикасо — и безпогрешно я бутна под носа на Сашо. Младежът само я погледна мълчаливо и плати, без да гъкне. Кишо едва не се опули от смайване.

— Слушай бе, тоя ти взе най-малко десет лева повече. Защо не провери сметката?

— Нарочно! — отвърна шеговито младежът. — Който проверява сметки, не прави сметки!… Тая сентенция според моята майка принадлежи на баща ми… А е бил най-обикновен шивач.

Качиха се на стария форд таунус с хиляди предпазливости да не би отнякъде да ги зърнат органите на КАТ. Работата вече съвсем замириса на приключение. Донка мълчаливо тържествуваше. След това колата потегли с гангстерска скорост, моторът яростно заръмжа, Като се надбягваха около четвърт час с невидимия си враг, те най-сетне излязоха извън града и Сашо благоразумно намали скоростта. Криста, която бе седнала до него, му се видя съвсем омърлушена. Нощта навън бе съвсем тъмна, не се виждаше никаква светлина, всъщност накъде ги водеха?

— А тая проклета барака — обади се Донка, — която нарекохте вила, много ли е далече?

— Десетина минути.

— Има ли грамофон? — запита Криста.

— Бъдете спокойна! — каза Сашо отегчен. — И си подковете копитата.

— Чеденце — обади се отново Донка, — няма смисъл да съжаляваш. В тоя живот трябва да се върви с вдигната глава и направо…

— …през лука — подсказа Кишо.

— Така де!… А ако някой от двамата се опита да бъде нахален с тебе, ще изяде такъв бой, че…

Никой не й обърна внимание — фаровете просто метяха пустошта. Но като наближиха вилата, Донка отново се разтревожи.

— Слушайте, тука наблизо живее един приятел на татко.

— Какво, като живее? — ядоса се Кишо. — Няма да го събудим сред нощ да те показваме!

Скоро клонките затракаха по двете странични стъкла. Кишо отключи дворната врата, колата влезе в тревистия двор, целият потънал в черните сенки на дърветата. Младежът включи дългите фарове и вилата изведнъж светна пред тях с белите си стени като среднощно привидение.

— Боже, ама това наистина било вила! — възкликна Донка смаяно.

Когато седнаха след малко около красивата кръгла масичка, настроението бързо се повиши. Конякът се оказа гръцки, стар превъзходен „Метакса“ с пет звезди, малко сладък, но с чудесен аромат. И обстановката беше много приятна — едновременно и елегантна, и уютна. На Сашо смътно му мина през ума, че вуйна му надали би се старала толкова много, ако знаеше, че сега… Но да не мисли за това, не беше лоша жена вуйна му. Изпиха няколко чашки, пуснаха музика. Оказа се, че е Бах, джазиран като суинг, Кишо и Донка се разтегнаха като омекнал локум по синия мокет.

— Да опитаме ли и ние? — каза Сашо.

— Не, много ви моля! Тука толкова е приятно. — Тя помисли и добави малко неловко: — Ами баща ви наистина ли е бил шивач?

— Вилата е на вуйчо ми — отвърна младежът. — Но и баща ми не беше лош човек.

— Нали ще ми разкажете нещо за него?

Сашо й разказа най-напред за баща си, после и за себе си. Разказа й как калфите го щипели. След това й разказа как пуснал малкото си бяло котенце от балкона на третия етаж. То останало като размазано долу на платното. Уплашил се до смърт, скрил се под масата. Вечерта вдигнал температура, повръщал, цяла нощ не спал. Или по право заспивал, но мигновено се събуждал с вик на ужас. И, разбира се, тайно плакал под завивките, майка му се чудела какво става с това дете. На сутринта случайно отворил външната врата, котенцето стояло пред входа със счупена предна лапичка, само го погледнало тъжно и казало „мяу!“ „Ама вие плачете ли?“ — запита той учудено.

— И аз имам едно котенце — каза момичето с лека разтреперан глас. — Само че е съвсем черно, с малки бели обувчици.

Изпиха още малко коняк. Сега грамофонът се дереше гърлото с Джони Холидей, кактусите на вуйна му съвсем настръхнаха. Тя ли бе купувала тая смахната плоча? Но Криста сякаш нищо не чуваше, все още изглеждаше натъжена и разстроена. Най-сетне, не издържа и запита — с малко разтреперан глас, както се стори на младежа:

— И защо направихте това?

— С котето ли? — запита той и се замисли. — Знам ли какво да ви кажа… Може би някакво атавистично чувство — да убиеш, да разрушиш. Но не вярвам да е това, в мен изобщо инстинктите са слабо развити.

— Ами тогава какво? — запита тя умолително.

— Във всеки случай нарочно го пуснах! — каза той. — Исках да видя как ще умре…

— Как ще умре?

— Да, как ще умре… Сега не разбирам отде съм знаел за смъртта — бил съм толкова малък. Изглежда, че човек носи тая идея в себе си, както носи живота… Но знаех, че смъртта е нещо ужасно, много по-ужасно, отколкото сега ми се струва… Изглежда, че това е възбуждало любопитството ми, искало ми се е да проникне някак в загадката.

— Да, да — мисля, че разбирам — каза тя с облекчение.

— Но какво прави това момиче? — запита Сашо. Донка се бе събула боса и танцуваше сама едва ли не в някакво изстъпление. Лицето й бе пламнало и така мяташе голите си красиви крака, сякаш се мъчеше да стигне с тях полилея. Наистина бяха красиви и самата тя бе някак неочаквано гъвкава и пластична. Разговорите спряха, всички се загледаха в нея. Едва когато музиката спря, тя каза задъхано:

— Вие сте дръвници, не знаете как да се разтоварвате.

Легнаха си към четири часа. Сашо настани двете момичета в спалната на вуйчо си, а сам той се кача в малката гостна стая на полуетажа. Там имаше две легла, но макар и пийнал, той си спомни страшния разказ на Кишо за хъркането. Оставиха го да спи на диванчето в хола, хвърлиха отгоре му едно шарено родопско халище. И още се изкачваше по стълбите, когато зад гърба му се понесе нещо като подземно бучене — подготовката на бъдещите му подвизи.

И сега младежът лежеше сам под тънкия покрив на вилата и се вслушваше в песента на славеите, които се надпяваха в близкия дол. През тясното прозорче на капандурата се виждаха коравите листа на дъба, леко осветени отдолу от външната лампа. Нощта сякаш беше пълна с живот и шумове. Освен славеите в двора цвъртяха щурци, някъде крякаше отпуснато и апатично самотна жаба. Постепенно се успокои, но все още не му се спеше. Чувствуваше се малко тъжен, може би заради баща си. Или заради малкото бяло коте, което все още стоеше като живо пред очите му с вдигната предна лапичка. Много скъпо бе заплатил, своята първа и последна провокация към смъртта.

Когато баща му внезапно почина, той си помисли, че съдбата го е наказала заради котката. Отдавна тя бе остаряла и един ден я намериха вдървена под кревата, след като цяла сутрин се бяха питали къде е изчезнала. Котката умря, но споменът не умираше — стоеше като рана в душата му. И все пак имаше нещо неясно в смъртта на баща му, за което избягваха да говорят. Казваха — от инфаркт, но къде, как?… Във всеки случай не в къщи, там го доведоха мъртъв. Пред поглед? Му сякаш отново застана малкият весел човек, с лъскава червена кожа, винаги малко потна, дори през зимните дни. А всъщност имаше нещо не весело, а тъжно в неговите последни гуляи, в сълзите, които ронеше за опълченците. Може би е усещал смъртта, бързал е. И проклетата магнетофонна лента се беше скъсала доста преди края, доста преди да свърши естествено веселата и трескава песен.

Той не знаеше, че баща му бе починал в една също такава таванска стаичка на една вила край Симеоново. Преди това били в „Астория“, доста голяма компания, заедно с прочутата Маруся, една от най-хубавите кабаретни танцьорки през младите му години. Но тогава тя бе недостъпна за него, интересуваше се главно от търговци и индустриалци. Сега бе поостаряла, бе се пропила на всичко отгоре, така че не ставаше и за барманка. Но нейните бивши почитатели все още я търсеха, смятаха за чест да я заведат някъде, не на първомайска манифестация, разбира се. А тя все още сн беше хубава — тая светла и златна като слънчоглед Маруся, въпреки уморените очи и отпуснатата кожа на гушката. След като затвориха „Астория“, компанията взе няколко бутилки водка и с две таксита отидоха на вилата на Радомиреца, един от видните столични ресторантьори. Там те пиха отново, Маруся танцува, докато се възбуди съвсем и едва ли не насила отмъкна модния шивач в таванската стаичка, която така добре познаваше. Отначало работите вървяха прилично, макар че и двамата бяха доста пияни. Но малко след това тя дотича полугола в задимения хол.

— Нещо става с Илия! — възкликна тя уплашено. Когато се качиха горе, намериха го проснат по лице върху похабения чаршаф. Беше само по риза, яките му прасци бяха започнали да посиняват. Макар и мъртъв, изглеждаше необикновено як и силен, сякаш дрехите скриваха истинската му мощ.

— Хубаво живя, още по-хубаво умря! — каза искрено Радомиреца. — Всеки не може като него.

Навън славеите все тъй се прехласваха, само щурците бяха спрели, защото бе дошъл часът, когато падаше утринната роса. Някакъв едър бръмбар доста дълго бръмча из стаичката му, докато най-сетне слепешком улучи прозореца. Неговото досадно жужене сякаш разсея мислите му, той усети, че му се доспива. Време беше, след половин, един час небето на изток щеше да избледнее.

Тъкмо се унасяше, когато усети, че нещо топло и задъхано се пъхна в леглото му.

— Криста, ти ли си? — запита той изненадан.

— Каква Криста! — каза обидено Донка. — Аз съм, глупчо!

— Май че трябваше да бъдеш при Кишо — измърмори младежът, докато пъхаше ръката си под затопления комбинезон.

— Ти се шегуваш! — каза Донка. — При тоя кактус!

— Да не те е усетил, като си минавала през хола?

— Как ще ме усети?… Не чуваш ли, че бучи като водопад!

Малко по-късно те лежаха един до друг и пушеха. Тялото и бе поизстинало, гладкият корав корем бе омекнал след преживяното напрежение. Върхът на цигарата й описваше малки светли елипси в мрака, леко го докосваше топлината на цигарения дим.

— Защо помисли, че съм Криста? — попита Донка.

— Ами какво да помисля, като цялата вечер нито веднъж не ме погледна — измърмори младежът.

— Как да те погледна, като ти през цялото време зяпаше Криста.

Сашо гузно замълча. Вече бе късно за всякакви обяснения.

— И те съветвам да я оставиш на мира — продължи Донка. — Досега тя не е пипната.

— Какво значи това? — запита той озадачен.

— В буквалния смисъл на думата.

— Интересно — измърмори Сашо. — А как си обясняваш тая работа?

— Ами, изглежда, че има някакъв комплекс към мъжете — отвърна Донка, като се прозя невидимо в мрака. — Нейният баща е избягал от къщи, когато тя е била двегодишна. И оттогава не се е вестявал.

Младежът помълча.

— Сега това често се случва — каза той. — Но обикновено момичетата реагират обратно.

— Прав си, но тя е прекалено чувствителна. И много обича майка си.

— Да не те е усетила, като ставаше?

— Да не съм луда? Почаках я, докато заспя.

Тя замълча. Небето в квадрата на капандурата неусетно бе избледняло, по него вече не се виждаше нито една звезда. Младежът усещаше някакво неясно угризение на съвестта — за какво ли? Нищо, утре всичко ще мине и ще се забрави. Няма да забрави само котето със счупената лапичка пред входната врата, неговият тъжен и безпомощен поглед… „Мяу!“

— Трябва вече да си вървиш, мойто момиче — каза той. — Тя може да се събуди.

— Добре — отвърна Донка. — А кога ще се видим?

— Ще помислим малко по тоя въпрос.

Но тя като че ли не обърна внимание на думите му, не се разсърди.

— Сега ти си цар с тая вила… Нямаш проблеми.

На сутринта, докато се качваха в колата, двете момичета бяха ледено безразлични и мълчаливи. Само Кишо се обади:

— Гладен съм като вълк.

— Сега ще ви заведа в „Шумако“ — каза младежът. — Там правят отлична шкембе-чорба.

Целият двор бе потънал в роса, която искреше на слънцето. Небето над тях бе като излъскано. Сашо отдавна бе забелязал, че само тук, под косматия хълбок на Витоша, небето има такъв хубав порцеланов отблясък.