Павел Вежинов
Нощем с белите коне (4)

4

Дъжделиви и мокри, дните се изнизваха един след друг в сивия сумрак на облаците. Постепенно академикът свикна със самотата си, тя вече не му тежеше. Започна отново да работи, макар и с някакво дълбоко неверие в сърцето си. Всичко се бе свършило, животът отиваше към своя край. Навярно други щяха да довършат това, което бе почнал. Други, но кои други? Може би неговият собствен племенник? Той бе наистина умен и талантлив младеж, в това нямаше никакво съмнение. И все пак някъде в дъното на душата си старият човек сякаш усещаше зрънце отровно недоверие. Работата се състоеше в това, че на младежа всичко му се отдаваше някак прекалено бързо и лесно. Не говореше ли това за малко лек характер, за повърхностно мислене? Истинският учен трябва да напредва по-солидно и бавно. Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре е мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво. Сашо говореше гладко и хубаво, умът му работеше като кибернетична машина. Кой знае защо, това не му харесваше.

Той все по-често се връщаше към тия мисли, мъчеше се да се убеди, че не е прав. Защо пък, има и крилати гении. С каква лекота Айнщайн бе превъртял колелото на всички науки. Сигурно е несправедлив към момчето, тая мисъл все по-често му се натрапваше. Възрастните хора именно за това са възрастни, защото не харесват нищо, което е различно от тях. Не бива да смята лекомислен тоя млад човек само защото мисълта му лети по-бързо. Но дали само за това — мислеше той с горчивина. Ето толкова дни бяха минали, без да му се обади. Тия съвременни киборги навярно не можеха да вършат нищо, в което да няма известен разум. Или известна сметка. Но той бързо прогони тая мисъл.

— Къде се губи Сашо? — запита академикът сестра си. — Не се е мяркал пет-шест дни.

— Знам ли къде скита? — отвърна недоволно сестра му. — Да не мислиш, че крушата пада по-далече от опашката.

Очевидно тя намекваше за своя покоен мъж. Много рядко го правеше, особено пък пред брат си. Достойнството като че ли беше първата и най-чувствителна черта на Урумовци. Неговият баща не се бе съгласил да понаведе гърба си дори пред царя. И сам той не помнеше да се е унизил някога с някаква молба или оплакване. Дори сестра му не се оплакваше от нищо, макар да я бяха сполетели толкова беди в живота.

А на пръв поглед като че ли никак не приличаше на тях. Израсна в къщата невзрачна и незабележима като някакъв стаен лимон, който бавно се извисява в ъгъла, без никой да му обръща внимание. Беше слабичко плоскогърдо момиче с некрасива походка. Само очите й бяха много хубави, малко мечтателни и унесени като на майка й. И все пак нямаше нищо ни мечтателно, ни унесено в характера и. Винаги когато отваряше уста, оттам започваха да се ронят възможно най-обикновените и безинтересни думи. Да, точно така, тя беше безинтересна. Записа се в консерваторията, но бледият й момичешки талант много бързо угасна. Следването й се затегна, макар че смени класовете на трима професори. Завърши как да е педагогическия отдел, можеше да стане учителка но пеене, но не стана. Живееше все тъй невзрачно и незабележимо, в къщи гледаха през нея като през леко одимено стъкло. Единственото й живо желание бе да се облича малко по-добре от своите също тъй невзрачни приятелки. И тя го вършеше, въпреки военната немотия. Баща н беше много щедър към нея, по тоя начин изразяваше ако не своята бащина любов, то поне своята бащина жалост. Само заради нея той нарушаваше своята традиционна урумовска пестеливост.

И всъщност тая пестеливост й помогна в най-трудните години. Нейният брат се отказа от наследствените си права върху дома. На мястото на жълтата разрушена къща се издигна нов кооперативен дом. Най-хубавият апартамент на белетажа бе нейният. Останаха и доста пари, за да живее, без да работи. Тя продължи да съществува все така невзрачно и незабележимо, брат й понякога я забравяше с месеци. Всичко говореше, че скоро ще изсъхне съвсем и ще се превърне в кротка и неразговорлива стара мома. И точно тогава тя се омъжи по скандален за семейството начин. Омъжи се за шивач.

Разбира се, шивачът не беше какъв да е. Ставаше дума за известния Лукса, един от модните шивачи на София. Беше мургав и красив на лице, но малко нисичък и с доста оредяла коса. Обличаше се винаги много изискано, като застарял лондонски финансист, с раирани панталони и черни жакети, с черни, сдържани папионки на белите си колосани ризи. А иначе едва ли имаше и първоначално образование. Беше дошъл като чираче от бедните радомирски села, сам се бе издигнал до ранга на един от най-известните шивачи в София. Понякога, пийнал, твърдеше, че е шил костюми даже на принц Борис, но това не беше вярно. Все пак имаше хубава и богата клиентела, особено през военните години, когато всички разбогатели зарзаватчии смятаха, че е особен шик да си шият при Лукса. Печелеше много пари, но всичко прахосваше. Беше един от най-прочутите гуляйджии в града, всяко софийско кабаре се гордееше да го има между своите клиенти. Все пак той предпочиташе „Империал“, там оставаше всичко, което оскубваше от щедрите парвенюта.

Отначало никой не разбра защо тоя прочут столичен женкар се ожени за старееща невзрачна девица. Но работата беше съвсем проста, тоя път си бе направил добре сметката. Жени имаше в изобилие, макар че след войната доходите му бяха спаднали катастрофално. Сега на него му бе нужна добра и грижлива жена с апартамент, която при това да готви хубаво. Ангелина Урумова отговаряше идеално на тия условия. При това беше много по-млада от него. Известният столичен прахосник бе навършил четиридесет и пет години, без да има една керемида над главата, както се изразяваха неговите уредени в живота приятели.

Отначало той влезе в хубавия апартамент на жена си само със своя богат гардероб и с дузината си обувки. Но след това премести там цялото предприятие, което се състоеше от самия него, майстора и двама калфи. По това време всички шивачи влизаха къде доброволно, къде с малко натискане в новите шивашки кооперации. Но не, разбира се, и самият Лукса, той бе от особена категория. Остана да работи като частник, макар да плащаше много големи данъци. Но в тия години все още имаше и богати хора, които да ги плащат вместо него. Прахосникът се бе поукротил, макар и не съвсем, бе се отдал на нова, по-безобидна страст — хубавото похапване. Жена му тичаше по цели дни, за да му намери ту телешко месце, ту млада кокошчица.

След неочакваната и злополучна смърт на мъжа й настанаха десет гладни години, в които трудно свързваха двата края. Научи се да плете пуловери, след това да прави битови кукли. Едва след като пое домакинството на брат си, нейната стара готварска стихия я бе завладяла с нова, неудържима сила. Сега имаше доста пари, ходеше по специалните магазини, купуваше за храна най-хубавото, което намираше. Водеше си точна сметка, всеки обед я оставяше на едно листче върху бюрото на брат си. Но това беше друга сметка, не оная, вдовишката, която в течение на годините бе изсушила съвсем душата й. Навярно няма по-голяма радост от тая да харчиш свободно парите си — мислеше тя. Да харчиш, без да държиш сметка, без да ти се свива сърцето за левчето, без да се колебаеш мъчително пред всяко парче салам. Просто да харчиш, да харчиш… Така мислеше тя, но все пак харчеше със сметка.

Като че ли живееше малко насън. Шеташе мълчаливо, почти не влизаше в кабинета на брат си. През свободното време стоеше обикновено в спалнята на покойната. Там пък брат й не влизаше. Той й бе поръчал изрично да му постила в кабинета, там спеше. Тя бе готова да стои с часове в тая луксозна спалня, цялата облечена в златисти виенски тапети, напоена с тъжните аромати. Стъкълцата и бурканите покриваха цялата повърхност на тоалетната масичка, умножаваха се в овалното огледало. Тя ги разглеждаше винаги с малко свито сърце и ги оставяше точно на мястото, откъдето ги е взела, сякаш покойната можеше да се върне внезапно и да й кресне защо пипа нейните вещи.

В чекмеджетата на тоалетната масичка тя откри бижутата на покойната. Бяха извънредно много, струваше й се — цял куп. Само пръстените бяха към трийсетина. Отначало не смееше да се докосне до тях, но сетне се престраши. Най-напред сложи една огърлица, най-обикновена, кехлибарена. Разходи се с нея из спалнята, но бързо я свали, без да успее да се погледне в огледалото. Страшната сянка на покойната все още бдеше. Трябваше да минат няколко дни, докато свикне. Слагаше една по една брошките, огърлиците, гривните. Слагаше пръстените, които се въртяха около нейните сврачешки пръсти. Все по-често и по-често започнаха да връхлитат спомени от нейното детство, когато живееше в хубавия стар дом. Живееше наистина самотно и тъжно, но поне от нищо не се лишаваше. Тогава се чувствуваше на върха на обществото, а сега в низините му. Сега не беше нищо повече от една безплатна слугиня на брат си. Но веднага се изплаши от тая мисъл, обидено я изхвърли от ума си. Всъщност тя обичаше своя мълчалив и недружелюбен брат, който бе останал голям и известен човек дори в тоя чужд за нея свят.

И все пак не смееше да се докосне до дрехите на покойната. Понякога до смърт й се искаше да облече някоя от нейните вечерни рокли от старовремско лъскаво моаре или от черна дантела. И все й се струваше, че ще навлече някаква чужда змийска кожа. Именно змийска, на едра, тлъста боа, която така ловко се бе увила около брат й, така здраво го бе притиснала в своите коварни обятия, но не толкова силно, за да го умъртви. Най-сетне след големи колебания навлече един пеньоар, който висеше на обикновен пирон на кухненската врата. Беше доста овехтял пеньоар, отдавна непран, в кройка на японско кимоно, зеленикав и с големи оранжеви цветове, които навярно не цъфтяха никъде по земята. За съжаление беше й доста широк, та повече й пречеше, но тя не обърна внимание. Беше толкова приятно да се мотае из къщата с японски пеньоар на едри цветя. Точно в тоя вид я съзря брат й, като случайно прекосяваше хола. Видя я в гръб и за миг замръзна на мястото си. Сърцето му удари гръмко като стара забравена камбана. Сестра му го погледна учудено.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той. — Защо питаш?

— Виждаш ми се малко пребледнял.

— Не, нищо ми няма. Може би трябва да проветриш кабинета ми.

— Та аз го проветрих сутринта — каза тя обидено. — Отворих и двете крила на прозореца, докато ти беше в банята.

— Добре, добре — измърмори той и обърна гръб.

— Приготвила съм ти за обед овнешко шпиковано — продължаваше тя. — С индийски подправки. Ти нали обичаш малко лютичко?

Много добре знаеше, че обича, но искаше да го чуе с ушите си. Той не отвърна нищо, само се вмъкна в кабинета си като сянка. Тоя човек е наистина неблагодарен като някакъв боянски шоп — мислеше тя. Защо не попита къде е намерила тия индийски подправки? Като че ли у нас индийските подправки се намираха на път и на кръстопът.

Точно в тоя миг той отново отвори вратата и показа само изтънелия си нос.

— Слушай, Ангелинке, забравих да ти кажа, можеш да вземеш всички вещи на покойната. Не се стеснявай, те сега никому не са нужни.

Той забеляза за миг радостния блясък в погледа на сестра си.

— Всички ли? — попита тя. — И бижутата?

Тоя въпрос го намери неподготвен. Той бе имал предвид, разбира се, само дрехите. А бижутата?… Та за какво му са на него женски бижута?

— Да, и бижутата — отвърна той. После се поколеба за миг и добави:

— Ще взема само няколко за спомен… Пък нали трябва да подаря нещо и на бъдещата снаха.

— Ще има да чакаш за снаха — измърмори тя.

Той влезе в кабинета, отвратен и от себе си, и от сестра си. Всъщност във всеки човек се крие един мъничък мародер — мислеше той. И един жалък скъперник. Защо са на сестра му тия чужди мъртвешки дрехи? И защо му са на него бижута? Не му оставаше нищо друго, освен да си повярва сам, че ги взима за спомен.

Той се изправи разсеяно до прозореца. Стъклата бяха двойни, външното бе мокро и едва пропускаше студената сипкава светлина на облаците. Не е вярно, че вещите убиват хората — мислеше той. Всъщност човек загрозява вещите със своята алчност за притежание. Може би неговите далечни прадеди са били много по-последователни, като са погребвали мъртвите заедно с техните вещи.

Така мислеше той край мокрото от дъжда стъкло, но вечерта все пак отдели няколко от бижутата, които смяташе, че са най-красиви и навярно най-скъпи. Мисълта да остави всичко на сестра си в тоя миг му се струваше развращаваща.

След няколко дни му се обади Спасов, новият подпредседател на БАН. Те се познаваха много слабо, така че академикът се учуди на тона му. Той говореше меко, почти ласкаво, гласът му едва ли не с бълбукане преливаше от слушалката.

— Как сте, другарю Урумов?… Със здравето искам да кажа.

— Със здравето ли? Със здравето, мисля, че съм добре.

— Това е хубаво. Тогава бихте ли дошли при мен?… Искам да поприказваме нещо.

— Кога? — запита кратко академикът.

— Когато ви е удобно… Утре сутринта например.

— Добре — отвърна той и затвори телефона. Академикът се облегна на стола си. Какво означаваше тая покана?… Може би се бе случило нещо в института, който ръководеше близо петнадесет години? Не, надали! Е научен институт истинско събитие, все едно какво, се случва веднъж на десет години. И непременно щяха да го предупредят, ако бе станало нещо.

И едва сега той си даде сметка, че неговият заместник не се бе обадил нито веднъж през тия дни. Както и да го погледне човек — не беше редно. Може би искаше да каже с това, че работите могат да вървят много добре и без него?… Или просто от деликатност не смее да го безпокои? Сега и двете неща му се струваха еднакво възможни. Той просто не познаваше своя заместник. Нито пък някога си бе дал труд да се вгледа с по-особен интерес в него. Той мълчалив солиден човек, който бе изпреварил в йерархията поне половин дузина свои колеги, според академика надали заслужаваше повече внимание. Макар да беше доста посредствен учен, всички казваха, че е отличен организатор. Сам той не беше забелязал з това отношение нищо особено, но факт беше, че работите в института вървяха добре.

Като се поколеба малко, академикът взе телефона.

— Вие ли сте, Скорчев?

— Аз съм — отвърна заместникът. — Радвам се да ви чуя, другарю професор.

— Скорчев, нещо да е станало в института?

— Не, всичко е в ред… Аз прегледах вашите последни посевки, другарю професор, всичко съм сортирал.

— Благодаря… И все пак май че беше редно да ми се обадите през тия дни.

Оттатък настана кратко мълчание, навярно тия думи го бяха изненадали.

— Не исках да ви безпокоя… Мислех, че вие…

— Добре, добре — прекъсна го академикът. — Работете си спокойно, аз ще мина утре-други ден.

Той затвори телефона. Напразно го бе заподозрял, тоя мощен човек навярно би могъл да съществува само в нечия чужда сянка.

На другия ден той отиде до академията пеша. Вървеше бавно, усещаше, че му се вие свят. И краката му бяха отслабнали, така че още на втората пресечка спря за малко да си почине. Денят, макар и облачен, не бе така хладен, от време на време между облаците се мяркаше синьо, измито небе. Тая гледка му беше много по-приятна от буйната зеленина на дърветата по техния булевард — нахална, бликаща зеленина, но тленна, да, тленна в сравнение е небето. Някаква спирачка изскърца остро край дясното му рамо, чу някаква ругатня. Академикът продължи огорчен. Сякаш не се движеше той по булеварда, а сянката му — и тя самата изтощена и отпаднала.

Спасов го прие незабавно, сякаш го бе чакал от часове. Като влезе в кабинета му, той се изправи зад красивото си бюро, изискан и сдържано усмихнат, както обикновено се усмихват на хора в траур, за да им покажат, че нещата са отминали и животът е по-силен от всичко. Беше грижливо избръснат и като изкъпан в три води — така светеше от чистота. Дори пооредялата му коса като че ли бе мокро вчесана и все още стоеше корава и на лимби. Академикът беше чул за него, че е отличен математик и навярно сега напразно си губеше времето в ненужни и празни приказки.

— Ще пиете ли едно кафе, другарю Урумов?

— Не, благодаря, не пия кафе.

— Тогава една кока-кола?

Тоя път академикът замълча. Спасов прие това като знак на съгласие и поръча на секретарката си, която все още чакаше чинно край разкошната старинна врата. После все тъй изискано седна в удобния си стол, прекара длан по слепите си очи. В тоя момент приличаше повече на френски моделиер или на директор на модно списание, отколкото на учен математик. На академика дори му се стори, че из просторния кабинет се носи едва доловима миризма на шипър. Известно време двамата мълчаха малко повече, отколкото е допустимо по протокола. Спасов разбираше много добре, че сега всеки страничен разговор би бил неудобен или неуместен. И той реши да започне веднага с темата.

— Другарю Урумов, можете ли да се досетите за какво сме ви извикали? — запита той малко шеговито.

— Да, разбира се — отвърна веднага академикът. — Да ми предложите пенсия.

Председателят го погледна малко особено, сякаш съжаляваше, че тая идея не му е минала досега през ума.

— Вие сте световноизвестен учен! — каза той. — И нямаме такива намерения. Наистина има за какво да се поговори, но то ще стане друг път.

— Кога друг път?

— Ами например като се върнете от Унгария… — председателят се усмихна.

— Не ви разбирам — каза академикът. — Каква Унгария?

— Точно затова сме ви извикали… Да ви предложим да посетите Унгария. За двайсетина дни.

— И какво да правя там? — запита академикът учудено.

— Нищо особено. Това е по културната конвенция. Вие ще отидете, на нас ще ни дойде гост. Както обикновено стават тия работи.

— Не ми се пътува! — отвърна академикът. — Стар съм вече, не съм за разходки…

Всъщност Спасов очакваше тоя отговор.

— Да, знам, че не ви се пътува — каза той. — Но не сте стар, зарежете тая глупава мисъл. Всъщност точно затова искаме да ви пратим. След всичко, което се случи, на вас ви е нужно малко да се разсеете, да съберете сили. И извинете, че така откровено поставям въпроса. — И понеже академикът мълчеше, доста затруднен как по-внимателно да откаже, той побърза да добави: — В края на краищата там все ще видите и ще научите нещо, което да ви е от полза. Техният институт е… — тон едва не каза „по-добър от нашия“, както му беше на ума, но се усети навреме — със световна известност. Ще се срещнете там с Добози.

Но академикът много добре усети смисъла на малката пауза.

— Да, те са по-добре обзаведени от нас — кимна той. — Академик Добози е енергичен и витален човек, умее да настоява.

— Тъкмо ще видите на място какво имат и какво нямат. И ние не сме чак толкова стиснати.

Академикът дълбоко се замисли.

— А ако се откажа? — запита той най-сетне.

— Моля да не го правите. Всъщност това е идея на нашия инструктор. А той навярно го е съгласувал там…

Академикът разбра много добре какво иска да му каже. И сам той имаше инструктор, който го посещаваше от време на време. Бяха се сменили доста много през последните две десетилетия. Тия млади хора наистина умееха добре да слушат, но рядко отваряха уста да кажат нещо. А щом тоя е казал…

— Ще си помисля малко — отвърна академикът. — И утре ще ви се обадя. Но не съм за разходки, искрено ви казвам.

Той се прибра у дома си без настроение. Разбираше много добре, че му бяха направили това предложение с най-добри намерения — малко да го утешат и разсеят. И той бе направил така, като почина жената на доцент Димов — издействувал му бе да замине служебно чак в Швеция. Но работата беше там, че на него никъде не му се ходеше. Душата му бе изпълнена докрай с хлад л равнодушие, всяка мисъл за физическо усилие му беше противна. Единственото, за което имаше сили, бе да движи челюстите си в кухнята на сестра си. Да, челюстите си наистина движеше доста добре.

Всъщност той бе ходил в Будапеща няколко пъти. Тоя град му харесваше, в него имаше атмосфера. Последния път бе отседнал в хотела на Маргитсигет, в ресторанта се хранеше винаги на една и съща маса. Неговият сервитьор беше доста възрастен човек, навярно по-възрастен и от самия него. Беше облечен с поовехтяла старинна елегантност, но колосаната му риза, макар и лекичко пожълтяла, бе съвсем чиста. Бе загубил вече силите си, ръката му силно трепереше, докато поднасяше супата. И все пак бързаше, наистина бързаше, доколкото му позволяваха силите. И се грижеше за него с такава преданост и уважение, както никой никога през живота му. Та това беше само преди две години и старият сервитьор може би все още работи в ресторанта… Ако отиде… Глупости, никъде няма да ходи, най-добре е да си стои тук. Наистина трябва да събере малко сили, да, трябва, ако иска да довърши поне част от своите работи.

Вратата се отвори, на прага се появи сестра му.

— Ела да хапнеш! — каза тя.

Много вкусно я произнасяше тая просташка дума — „хапнеш“. Той стана отвратен от мястото си, но това никак не попречи на апетита му. След сития обед отново се прибра в кабинета си. Там бе тихичко и прохладно, той побърза да се докопа до леглото си. Дори не усети как е заспал. Събуди се с лош вкус в устата в главоболие, сякаш бе пил нещо, преди да легне. Сърцето му бе все така празно, чувствуваше се съвсем разстроен. Напразно се опита да поработи нещо — не му вървеше. Захвърли и книгата, която бе започнал преди няколко дни. Никога не се бе чувствувал така изоставен и самотен, никога така пусто не е било в сърцето му. Дълго лежа на леглото, дори не разбра как е дошла вечерта. Най-разумно беше да стане и да отиде някъде, но къде? Нямаше на тоя свят кътчета за уморени и безнадеждни хора. Отдавна нямаше ни приятели, ни близки. Повечето бяха измрели, другите се бяха затворили в себе си. Старци не обичат да дружат със старци, те сякаш виждат един в друг своето разрушение.

Най-сетне той стана и се повъртя безсмислено, като някакво насекомо, из кабинета си. Светлината на лампата грееше все тъй равно и пусто, както в оная безнадеждна нощ, когато умря тя. Телефонът не звънеше, не се чуваха никакви стъпки. И внезапно, обхванат от някакъв спонтанен страх, бързо се запъти към телефона.

— Сашо, ти ли си?

— Аз съм, вуйчо — отвърна момчето.

— Какво правиш?

— Нищо, четох досега, готвя се да излизам.

— Ще ходиш на кино?

— Не, мисля да поиграя малко билярд тая вечер.

— Нима все още има билярди в България? — допита вуйчо му.

— Намират се… Но по-трудно се намират добри играчи.

Академикът пое въздух, за да събере малко кураж.

— Слушай, Сашо, ако не е много бърза тая работа, можеш ли да дойдеш за малко при мене?

— Да, разбира се — отвърна младежът с готовност.

— Добре, ще те чакам — каза академикът и побърза да затвори телефона.

Той въздъхна и се изправи. Колко меко и чисто светят ла моите. Колко е спокойно в празния апартамент. Всичко друго е глупаво самовнушение. Може би въздухът е малко тежък и спарен. Да, разбира се, как е могъл да стои толкова часове със затворен прозорец. Може би затова го е заболяла главата. Той отвори широко и двете крила, отвън изведнъж нахлу свежият нощен въздух, смесен е познатите градски миризми. Това съвсем го успокои, той вече дишаше на едри глътки, без да затваря устата си, като риба, която отново са пуснали във водата.

И нощта навън бе много спокойна, в тъмната градинка до канала свиреше магнетофон. Като се взря внимателно, той видя на една от пейките няколко тъмни фигури, на момчета навярно. В мрака святкаха цигари, от време на време се чуваха смехове, магнетофонът унило кандилкаше някаква негърска мелодия. По едно време на слабата светлина блесна лекичко високо прозрачно стъкло — те пиеха направо от бутилката, ракия навярно, и тогава за миг шумовете угасваха. Бяха си намерили тука безплатен ресторант, с музика на всичко отгоре. Навярно имаше и някакво момиче между тях, това се усещаше и в смеховете, и в закачките им. Имаше нещо безочливо в тия все още неукрепнали момчешки гласове, нещо предизвикателно и нахално. Нима момичето не разбираше, че всичко това се отнася до него? Навярно го усещаше, но по своему, както лъвицата усеща гальовното ръмжене на лъва. Само тя го усеща така, докато всички други животни бързат да се измъкнат колкото се може по-далече… Да, естествено и тя е съвсем като тях. А някога не беше така… На техни години например…

Той неволно махна с ръка. Та на техни години тука изобщо нямаше град. Тук течеше малка бистра речица, из вирчетата се стрелкаха мренки. А насреща се издигаше мекото полегато било на Курубаглар, цялото потънало във вишнев цвят. Тука дори за разходки беше далече. На техни години нощем по улиците на тоя кален и тъмен град не се мяркаха дори жени, та камо ли момичета. Те се разхождаха само денем, и то две по две, стиснали малките си запотени пръстчета. Бяха плахи и стеснителни, очите им едва се виждаха под широкополите шапки. Толкова безкрайно трудно бе да зърнеш крайчеца на някой поглед, частица от глезен. Колкото мъжете да бяха необразовани, колкото и да бяха прости — поне момичетата бяха момичета. Така мислеше той, докато стоеше край отворения прозорец.

А момичето долу навярно навдигаше заедно с другите бутилката гроздова. Академикът се върна в кабинета, преследван от чувство за зъбобол. Й сигурно пушеше заедно с другите, а в мрака се белееха едрите му, мускулести крака. Наистина как успяваха да станат толкова едри? В ония години той си спомняше в целия град само едно-единствено дебело момиче, и то беше наполовин чехкинче. Но да не мисли за това. Сега трябваше да обясни на своя племенник за какво го е извикал. А той сам не знаеше за какво. Старческата самота не е повод да се безпокоят безгрижните млади хора.

Когато след четвърт час Сашо му позвъни, той бе измислил нещичко. Стана бавно и му отвори. Младежът влезе малко нехаен и забързан, сякаш се отбиваше да си купи цигари.

— Знаеш ли — каза вуйчо му, — когато бях младеж, и аз играех билярд. Правил съм по петдесет карамбола.

Младежът се обърна да го погледне — с тия кьопави ръце петдесет карамбола никак не беше лошо.

— Вярвам ти, вуйчо, само няма как да си го представя.

— Защо?

— Ами, откакто те помня, все си възрастен и сериозен — отвърна младежът. — И в моите очи все си същият — не си остарял даже с едни ден.

Двамата влязоха в кабинета. Сашо седна на креслото, което опираше до бюрото му.

— Бях младеж като всички други — продължи вуйчо му. — Не се различавах по нищо.

— А гуляйджия бил ли си? — младежът искрено се засмя.

— Не, по това време още нямахме така наречената „златна младеж“… Не беше прилично да ходим по заведения.

— Ами тогава с какво се забавлявахте?

— С билярд, карти… Зимно време се пързаляхме с кънки.

— Какви карти? Покер играехте ли?

— Не. Почтени хора не играеха покер… Аз играех вист. Но дядо ти, като руски възпитаник, го играеше просто отлично. Всяка вечер ходеше в „Юнион клуб“, там имаше постоянно каре.

— Пък аз се чудя на кого съм се метнал! — усмихна се младежът.

— Защо? Ти добре ли играеш?

— Ами как?… С моята математическа памет… Мога да направя само теоретична грешка, практическа никога!

Никога досега не бяха говорили на такива теми. Вуйчото зяпаше любопитно своя племенник.

— И какво друго? Искам да кажа е какво друго се забавлявате?

— Ами какво… Малко секс, малко плуване, малко подводен риболов…

— Малко алкохол…

— Малко или повече — според случая. Но, общо взето, не се пристрастявам особено.

— Да, ти си разумен младеж.

Сашо като че ли отново се обиди.

— Вуйчо, нямам спекулативен ум… Нито пък практичен. Най-много бих казал, че имам комбинативен ум.

— Да, изобщо вие, младото поколение, сте реалисти! — каза вуйчо му, но това никак не звучеше в устата му като комплимент.

— Защо, това лошо ли е? — попита шеговито младежът.

— Не е лошо, стига да не е прекалено. Според теб защо в Англия не е имало революции?

Сашо замълча. За вуйчо му, изглежда, реалист и практичен бяха толкова близки неща, колкото практичен и интересчия.

— Виж за какво те извиках — прекъсна внезапно разговора вуйчо му. — Бях забравил, че ми поръчаха статия от „Простори“… Пък аз заминавам за чужбина след няколко дни. Не много далече, в Унгария. Тъй че трябва да се заемеш ти с тая работа.

— „Простори“ ли? — попита учудено младежът. Списанието беше литературно, какво можеха да поръчат на вуйчо му?

— Ти не го ли следиш? — на свой ред се учуди старият. — Те имат много солидна научна рубрика.

— Не, не съм обърнал внимание.

— Поръчаха ми естествено научна статия. Нещо, да речем, от тоя род — микробиологията и нейните съвременни проблеми.

— Популяризаторска?…

— Не точно. И там е цялата работа. Трябва да бъде малко есеистична, малко публицистична и както казват те — с по-смели прогнози. Макар че това не ми харесва особено.

— Колко страници? — запита кратко младежът.

— Около двайсет.

— Много искат за двайсет страници… Това е сериозна материя! — Очите му някак особено заблестяха.

— И аз това им отвърнах. Но да кажем — трийсет. Ще се наемеш ли?

— Експериментът е интересен! — каза младежът. — Прогнози!… Защото, вуйчо, без прогнози всяка наука е сляпа… Но, интересно е какви прогнози те чакат от нас. Как ще люпим писателите в инкубатор?

— Във всеки случай не се увличай много в това отношение. Все пак списанието е много представително, искам да се постараеш колкото се може повече.

— Бъди спокоен! — каза младежът.

— Искам да те предупредя, че ще платят много добре… Около петстотин лева. Пък аз ще те авансирам с половината от парите, за да можеш да работиш спокойно.

— Благодаря, вуйчо… — каза младежът трогнат.

— Искаш ли да ти дам ключа от вилата?… Там се работи най-хубаво.

— Не, няма смисъл! — каза младежът. — Далече ми е, ще си губя времето в ходене.

— Това не е проблем. И без това щях да ти дам колата. Няма да я оставя тъй — на улицата, — все някой трябва да се грижи за нея.

— А шофьорът? — попита едва ли не уплашен от тая щастлива перспектива младежът.

— Шофьорът ли?… Нали знаеш, че никога не държа шофьор през лятото.

Това беше вярно, през лятото колата караше вуйна му. И караше много добре, чисто по мъжки. Шофьорът му бе някакъв полуглух, полусляп пенсионер, който непрекъснато спеше облегнат на кормилото. Но в замяна на това пък не го грозеше някаква опасност от катастрофи. Той вдигаше петдесет километра само на право шосе извън града. Те се пошегуваха малко с него, после академикът погледна притеснено часовника си.

— Хайде, върви, върви! — каза той. — Върви, че билярдът те чака.

— А, не — там са затворили вече.

— Все някой те чака… Върви, върви…

Никой никъде не го чакаше. Той изобщо не обичаше срещи, ревниво пазеше свободата си. Има толкова места в София, където човек може да се види с приятел. Защо трябва да се ангажира предварително? Все пак след десетина минути той си отиде, тоя път вуйчо му го изпрати чак до антрето. Дори не му остана време да се учуди на това необикновено внимание — какво всъщност ставаше с вуйчо му? Нищо особено не ставаше — той винаги си е бил щедър към него.

Като изпрати младежа, академикът отново се върна в кабинета си. Чувствуваше се все тъй облекчен, сякаш тягостното чувство за самота го бе напуснало завинаги. Тая малка алтруистична оргия, която току-що се бе развихрила в кабинета му, го изпълваше с гордост и задоволство. Нищо, че по същината си бе малко лекомислена. Просто се бе поддал на поривите си на стар и самотен човек, който търси някаква близост. И като всеки стар и самотен човек, той инстинктивно усещаше, че не може да предложи в замяна нищо освен своята щедрост.

Не му се ходеше до прозореца. Не му се сядаше зад бюрото. Най-хубаво е да вземе един хексадорм и да се наспи поне веднъж като хората — без никакви мисли, с чисто сърце и спокойна съвест.