Павел Вежинов
Нощем с белите коне (30)

15

Домът на покойниците като че ли бе изпълнен до последен предел. Въпреки горещия летен ден имаше много тъмни костюми, много вратовръзки, много натъжени лица, много представители на висши учреждения и институти. Макар да бе така дълбоко наранена, Ангелина наблюдаваше със сухи, строги очи всичко, дори най-малките подробности. Тя знаеше, че това ще й остане като единствено упование и благодарност, когато дойде и нейният ден. Беше нещастна, но и удовлетворена в същото време, отчаяна, но и горда от това, което виждаше, скръбна и радостна. Досега никой от Урумовците не бе погребван така достойно, така многолюдно и тържествено, с толкова много цветя и венци, е толкова хубави некролози, които предната нощ бе чела едва ли не до сутринта. То беше много, много повече от всичко, което бе очаквала, макар че нямаше кадилници и хоругви не проблясваха с овехтялото си злато патрахилите на поповете. Много й липсваха свещите и тъжната миризма на тамяна, това я подтискаше, но в същото време усещаше, че така скръбта е много по-истинска и естествена. Докато се редяха на безкрайна редица да й поднесат своите съболезнования, тя усещаше, че никога не е била на по-голяма почит в живота си. Много мъже бършеха сълзите си, докато се прощаваха с него. Един плачеше. И точно тая гледка — на плачещия възрастен мъж — не можаха да понесат нейните наранени и разпокъсани нерви и тя също заплака. Но бързо се съвзе. Не, нямаше време да се занимава със сълзите си. Сега трябваше да гледа вместо нещастния, все едно с неговите очи, за да отнесе всичко със себе си за последния ден. Сега дори и към него поглеждаше рядко. Пък и защо? Лежеше, сигурен и защитен, сред камара от цветя и сега наистина приличаше на мъртъв. Кокалчетата на бледите му ръце се бяха изострили, ноктите — обезцветили, лицето бе сухо, набръчкано, с дълбока восъчна безжизненост, като маска. Изобщо всичко в него изглеждаше нетленно, хладно и някак кухо, сякаш от живия човек бе останала само неговата слаба, беззащитна обвивка.

Край ковчега се бяха наредили близките на покойника. Най-напред самата тя в своя овехтял траур, който проклинаше вътрешно; синът й, до смърт поразен и безмълвен; малката му уплашена жена; нейната майка, към която дори не смееше да погледне. И най-накрая някак незабелязано се бе промъкнала Логофетката с яйчените къдрици на плешивата си глава, комична и страшна едновременно, като шега и подигравка на миналото към всяко настояще и бъдеще. И Ангелина усещаше, че мигновено би я убила, ако можеше да извърши това незабелязано. След като бе тежала като зла прокоба над съдбата му, сега искаше да отмъкне и част от собственото й удовлетворение.

През целия ден тя почти не бе погледнала към сина си, изпълнена цялата със спотаена ярост и мъка. Но нещастникът като че ли не забелязваше това, като че ли изобщо нищо не забелязваше, така отнесен бе видът му. Беше потънал в себе си, приличаше на сляп и глух. Жена му гледаше безпомощно, сякаш и той бе заплашен от някаква ужасна смърт, галеше незабелязано с пръстите хладната му ръка. Той й бе дълбоко признателен за тая мълчалива ласка, чувствуваше, че сега от никое друго същество не би могъл да я получи. В тоя миг тя бе най-близко до него, по-близко и от собствената му майка, която навярно се бе побъркала в скръбта си. И все пак му беше безпределно ясно, че тоя жест е съвсем безпомощен, че е безсилен да му донесе каквато и да е утеха. Неговият вуйчо бе мъртъв и никаква сила в неизмеримото битие не можеше да го върне назад. Това му се струваше не само страшно, но и чудовищно несправедливо.

Точно срещу него бяха застанали Аврамов и Спасов. Аврамов бе смъртноблед, в сухите му ръце потреперваха като при треска свитък листа, навярно надгробното слово. Той вече не поглеждаше към него от страх да не се разплаче, както преди малко бе разплакал майка му. Но и към вуйчо си не смееше да гледа. От мястото се виждаше само сивата му коса и изтънелия връх на носа му. И обувките му се виждаха — лачени, изсъхнали, с едри гънки на сгъвките, тъй като навярно не бяха обувани от години. Беше помолил майка си да ги покрие с цветята, но тя само бе изсумтяла нещо неразбрано. Тия страшни обувки сгъстяваха мъката в гърдите му или някъде там по-долу, в стомашната кухина и сякаш я превръщаха в някакъв ръбест пластмасов предмет, който докосваше хранопровода и предизвикваше в него слаби гърчове като пред повръщане. И за нещастие, като връх на всички изпитания, внезапно запя хорът. Бяха звуци на Шубертова песен, мелодични и чисти като утринната юнска роса. Той не усети как се разрида, цялото му тяло се разтърси от конвулсии, само противната бакелитова кутия остана на мястото си. Криста силно стисна ръката му, едва чуто промълви в ухото му:

— Мишленце, какво ти е, мило мишленце, успокой се!

Но той не се успокояваше, скритите ридания още по-силно го разтърсваха.

— Какво ти стана? — говореше тя уплашено. — Много те моля, успокой се, плашиш ме!

— Хорът — каза той задавено.

Но тя не разбра думата, която така хрипкаво се бе изтръгнала от устата му, само безпомощно се огледа. За щастие, Сашо скоро се поуспокои, И всичко по-нататък като че ли премина като насън. Държаха се речи, поднесоха се много венци, след това изнесоха ковчега до катафалката. Макар че се бе съвзел, Криста не изпускаше ръката му. На гроба му говори Аврамов, беше много развълнуван, дори не завърши докрай словото си, Сашо само усети как Криста пусна ръката му и отиде при майка си. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега, вдигнаха го малко и след това започнаха да го пускат в прясно изкопания гроб. Той отмести поглед, Криста и майка й се отдалечаваха бавно, с наведени глави, скоро се изгубиха между дърветата. Той се мъчеше да не слуша глухото тропане на буците пръст по ковчега.

Сашо остана там, заедно с майка си, докато гробарите запълниха гроба и започнаха да трупат върху него купищата венци. После си тръгнаха заедно. Очите на майка му бяха все така сухи и страшни, лицето — бледо, не го поглеждаше, не казваше нищо. И все пак най-сетне отвори уста.

— Не познавам колегите му — каза тя. — Трябва да ги поканиш на помена.

— Няма да ги поканя! — намръщи се той.

— Защо? — попита враждебно тя.

— Защото така! — отвърна той нервно. — Защото не искам да гледам как плюскат в дома му… Като не го защитиха, когато трябваше… Всъщност те скъсиха живота му…

— Може и да не са те! — каза тя мрачно. — И не е нужно да поканиш всички… Само които трябва.

— Не! — отвърна той.

— Тогава ще се махнеш и ти! — кресна неочаквано майка му. — Махай се и да не те виждам повече!

Бе спряла край пътеката, лицето й бе съвсем пребледняло, очите й сякаш искряха от гняв и ненавист. Никога досега не я бе виждал в такъв вид.

— Какво ти стана? — попита той стреснато.

— Махай се, махай се! — крещеше тя в изстъпление. — Заедно с нея се махай! И да не сте посмели да ми стъпите в къщата, че чудо ще стане!… Ето, имате си сега апартамент, добре се потрудихте, живейте си в него, да не се наживеете!

Той я гледаше поразен, сякаш не вярваше на очите си. Не, не беше на себе си, погледът й бе като подивял от ярост, в ъглите на устата й се бе утаила лепкава слюнка.

— Майко, моля ти се! Какво ти е? — попита той едва ли не уплашен.

Тя внезапно го изостави, тръгна като несвястна напряко през гробовете, Той едва я настигна.

— Успокой се, майко, моля ти се! — бърбореше младежът тихо и умолително. — Хората са още тук. Не срами паметта му.

Едва последните му думи сякаш я стреснаха. Тя се поогледа с подивелите си очи, после в дъното им като че ли се появи малко свяст. И възкликна като проклятие — ниско и глухо:

— Нещастници!

— Просто не те разбирам! — каза той. — Какво е станало?

— Нещастници! — повтори тя, тоя път като че ли на себе си. — Какво е станало!… Вие го убихте, туй е станало, нещастници такива!… Толкова ли си заблуден, сляп ли си?… И ти, и жена ти — парцали такива!

Той я гледаше изумен.

— Как така — ние? — Чуваш ли се какво приказваш?

— Вие ами, аз ли — каза тя сломено.

Те стояха тъй един срещу друг — настръхнали и пребледнели — и се гледаха едва ли не с изумление, сякаш не бяха хора, майка и син, а чудовища някакви. Сашо си мислеше, че навярно се е побъркала от скръбта, дори се страхуваше да я гледа.

Колкото и да бе странно, той изведнъж разбра. И му се видя в тоя миг съвсем невероятно и грозно, някаква нечовешка и нелепа обида към паметта му — обида на човек с болен ум.

— Това не може да бъде! — каза той глухо. — Ти не си на себе си!

Тоя път не му отговори, само се разплака, както не бе плакала досега. Просто не плачеше, а цивреше, лицето й бе станало и грозно, и смешно едновременно, приличаше в тоя миг не на възрастна жена, а на момиченце, което по някакъв ужасен начин е загубило майка си. И отново тръгна по алеята. И той вървеше заедно с нея, или по-точно половин крачка след нея, все още зашеметен от думите й. Сега, когато вече не беснееше, а плачеше, така дълбоко покъртена и нещастна, той започна да прозира страшната истина. Не, не си е въобразила! Навярно знаеше нещо, което никой друг не знаеше. И бе преживяла тая смърт, както никой не бе я преживял. И изведнъж в главата му нахлуха хиляди малки спомени от вчерашния ден и от днешния, най-много нейната безутешна скръб, която така силно го бе развълнувала, без да има възможност нито да помисли за нея, нито да си я обясни. И изведнъж изтръпна, като пред нещо свръхестествено, и въпреки тежката жега, гърбът му сякаш се вледени. Изминаха тъй двамата, майка и син, десетина крачки, после той се опита да я улови подръка. Тя само се дръпна и още по-силно се разрида. Но той усещаше в себе си, че тоя внезапен поток от сълзи бе залял яростта, бе угасил омразата. Сега тя беше просто нещастна и нищо друго.

— Помисли си, майко! — заговори той тихо. — Откъде мога да знам? Та аз изобщо никога не съм ги виждал заедно!

Тя внезапно спря, погледна го и му зададе тоя въпрос, който от два дни сякаш изгаряше съзнанието й:

— Те откога се познават?

— Не знам точно!… Но много отскоро… От десетина дни навярно.

Като по чудо тия прости думи, които за него не означаваха нищо, сякаш я изпълниха с облекчение, тя притвори очи, А може би е прав тоя нещастник, всъщност откъде може да знае, ако всичко е станало в тяхно отсъствие?

— Нищо! — каза глухо. — Но което ти казах — туй е истината!… И моля ти се повече не ме питай, друго нищо няма да чуеш от мен.

Те тръгнаха отново напред, силното слънце приличаше в черните им отеснели дрехи. Изведнъж се почуствува ужасно жаден, езикът просто залепваше на небцето му. Вече настигнаха процесията, хората вървяха на малки групички, все още леко приведени и мълчаливи. Но никъде в разреденото множество, разтегнато по дължина на алеята, той не зърна двете жени.

— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!

— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.

Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.

— Не се безпокой! — каза тя. — Има кой да помага. Наистина имаше кой — дойдоха трите съученички на Наталия, които бяха на погребението й. Ангелина ги напъха скришом в кухнята и ги помоли да и помогнат при сервирането. Те просто подскачаха от радост, че могат да минат за вътрешни, веднага се заеха с чиниите и сандвичите. Биваше си ги за траурни сервитьорки с техните унили лица и черни дрехи. По едно време позвъни Логофетката, но Ангелина сърдито затръшна вратата под носа й. Тоя дом бе дал достатъчно жертви, не биваше повече. И зловещата жълтоглава птица заподскача надолу по стълбите. Не изглеждаше кой знай колко обидена, не й се случваше за пръв път.

Сашо седеше на същия стол, на който преди една година седеше вуйчо му. Изглеждаше успокоен, само по-мълчалив от обикновено, но някак разсеян, сякаш умът му беше зает с нещо друго. От двете му страни бяха седнали Спасов и Аврамов. За негово учудване, след всичко преживяно, Аврамов изглеждаше много по-спокоен, дори по-приказлив. Фактически като че ли той играеше ролята на домакин в осиротелия дом, опитваше се да поддържа разговора. Навярно не му беше много лесно, но усещаше, че младият му колега сега не е в състояние да направи нещо повече. В една от малкото паузи младежът се обърна към Спасов:

— Прощавайте — каза той, но както разбрах, вуйчо ми вас последен е посетил.

— Да, беше при мен — кимна едва забележимо Спасов. — Час-два преди смъртта си.

— Как ви се видя?… Всъщност той е бил в прединфарктно състояние.

— Не бих казал! — измърмори неохотно Спасов. — По-скоро с някакво предчувствие за смърт, макар и по-далечна… Но по тоя въпрос ще поговоря друг път с вас, тук не му е мястото.

— Не ви ли каза нещо по-особено?

Двамата се спогледаха за мигновение, в тоя момент имаха съвсем различни мисли в главите си. Младежът обаче мислеше за своите мишки.

— Говорихме за срещата с Уитлоу — отвърна Спасов, тоя път съвсем неохотно, почти мрачно. — Аз ще ви извикам да се разберем. Но едно нещо искам да ви предупредя още отсега — не се демобилизирайте. Доколкото зависи от мен — срещата с Уитлоу ще се състои. Ще я проведете двамата с Аврамов.

— Благодаря ви — каза младежът.

От мястото си той много добре виждаше Криста и майка й. Следеше ги незабелязано, откакто бе седнал на тая маса. Те почти не си говореха, не посягаха към яденето, компанията им предимно женска, сякаш ги измъчваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече младежът вникваше в сърцевината на това, което в началото му се бе сторило така невероятно и грозно. И той разбра, че ако е имало нещо съвсем грозно в цялата тая история, това са били навярно собствените му мисли. Ставаше все по-тъжен и нещастен, все по-корава и хладна чувствуваше в стомаха си тая противна вещ. Навярно никога нямаше да се избави от нея, тежеше в утробата му като проклятие.

Криста се наведе до ухото на майка си:

— Майко — каза тя, — много се уморих!

— Трябва да търпиш, мойто момиче.

— Нали търпях досега?

— Трябва да търпиш докрай — каза майка й. — Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.

— Искам само да си полегна — за половин час… Още съм изтощена…

— Добре — каза майка й.

Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:

— Майко, тук е лежал той!

— Кой? — трепна Мария.

— Вуйчо му!… Мене ме е страх!

Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.

— Засрами се! — каза тя. — Ако знаеш какво е срам изобщо!

— Прощавай, майко! — каза объркано момичето.

— Почивай сега! — добави сухо майка й. — И бъди спокойна, той изобщо не е бил пренасян мъртъв на това легло.

Тя излезе бързо, без да я погледне повече и се върна на мястото си. Сега всяка минута за нея беше мъчение, но тя чакаше. Беше длъжна да чака, тоя кошмар все трябваше някак да свърши. Някои от гостите наистина си отидоха. Опразниха се места, на които веднага се настаниха бившите съученички на Наталия. За една година нищо не се бе променило в тях, освен дето сега по-често пресягаха към чашките, отколкото към яденето. Навярно се бяха опиянчили по сватби и погребения, пиеха жадно като от извор, безцветните им лица леко порозовяха. Най-сетне младежът стана и неспокойно мина през апартамента. И Мария се беше оттеглила от масичката, сега седеше на канапето и мълчаливо гледаше навън. Вече се свечеряваше, гърбът на Витоша бе потънал в дълбока сянка. Младежът се страхуваше да я погледне, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Въпреки всички грижи по погребението майка му го бе почистила почти основно, всичко светеше от чистота. Но сега бюрото му бе съвсем голо, нямаше никаква негова вещ там освен пепелникът и една изящна кристална вазичка, стройна като фигурка на голо момиче, само за единично цвете. През последната година майка му никога не бе я оставяла без някакво цвете, и сега в него бе сложен един съвсем свеж бял карамфил, оцветен с розово само около тичинките. Докато младежът го гледаше с натежало сърце, вратата зад гърба му се отвори и някой влезе вътре.

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

— Прощавайте, че влязох тъй — без да почукам.

— В тая къща вие не бива да чукате — отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.

— Чувствувам, че някой ви е казал нещо — навярно майка ви.

Първата му мисъл беше да откаже панически. Но като събра всичките си сили, той каза тихо и малко неуверено:

— Да, може би има такова нещо.

— А сигурен ли сте, че е наистина вярно? — попита тя и гласът едва забележимо потрепера.

— Сега вече съм сигурен! — отвърна той.

— Защо?

— Защото ми е мъчно да си представя по-достойни хора от вас! — каза той храбро, макар че гласът се опитваше да му изневери.

Тия думи навярно я отчаяха, тя поднесе слабичката си ръка към сърцето, без да посмее да го докосне.

— Не искам да споря с вас! — каза тя. — Сега всяка дума би обидила паметта му… Но да се надявам ли поне, че Криста няма да узнае нищо?

Едва сега той посмя да погледне очите й. Така както очакваше — отчаяние и пустота. И нищо друго. Какво да й отвърне? Да увеличи болката? Той съзнаваше, че сега вече няма никакъв друг изход.

— Простете, но… не мога да обещая.

— Защо? — попита тя глухо. — И какъв смисъл?

— Питате какъв смисъл? — трепна той. — Та всичко друго би било безсмислено и… и ужасно!

— Ужасното е само това, че той е мъртъв!

— Тъй е! — каза той. — Но не бива да бъде безсмислено!… И не е!… Иначе не би се случило!

— Сега вече е късно — отвърна тя и сълзите със страшна сила бликнаха от очите й.

— Не говорете така! — отвърна той отчаяно. — Не е късно… Имам само една истинска надежда в живота си — че някога ще ни простите. А как ще ни простите, ако тя не знае какво се е случило…

Мария все още плачеше.

— Късно е… — каза тя сломена — вече за всичко е ужасно късно…

— Не е! — каза той.

Изведнъж някаква жестока гримаса изкриви лицето му. Струваше му се в тоя миг, че та ще си остане тъй завинаги. След това сълзите го задавиха — той скри това ужасно лице зад ръцете си, искаше му се да се превърне в червей, в жалък зародиш, какъвто е бил някога. И в тоя миг съвсем слабо го докоснаха върховете на нейните пръсти. Това чувство сякаш го разтърси целия, из самите основи, из дъното на уплашената му душа, раздра я внезапно и остро като с удар на сабя. Тогава гърдите му сякаш се разтвориха и на пода с трясък падна проклетата куха кутия, алуминиева, похабена, воняща. Той усети как изведнъж му олекна, сякаш я бе изтръгнал оттам със собствените си пръсти. Изпълнен с безсмъртна благодарност, той поиска да вземе ръката й, да я поднесе към устните си, но нямаше сили, успя само да се наведе и да я допре до мокрото си лице.

Точно в тоя миг, сънена и неспокойна, в кабинета влезе Криста. И спря като закована на прага.