Павел Вежинов
Нощем с белите коне (23)

8

Трима омърлушени приятели се събраха тая вечер за кратко време във „Варшава“, Изглеждаха недобръснати, недоспали, кисели. Не знаеха нищо един за друг, нито се попитаха за причините. Като ги видяха в такова жалко настроение, дори келнерките се поразтичаха, но не успяха да им угодят. Скоро след това и тримата се качиха в краставия трабант на Кишо и потеглиха за „Шумако“. Изведнъж им се бе сторило, че само една печена агнешка главичка може да поправи донякъде работите. И нищо друго.

Всъщност най-омърлушен от тримата беше Хари, макар че нямаше никакви сериозни причини за това. И даже напротив. От един месец бяха назначили жена му за десенатор в един габровски завод, тъй че ходеше там по пет-шест дни на месец, колкото да му даде възможност да се види насаме с приятели. И тая сутрин бе заминала със сълзи и стотици заръки, главно да не падне пиян в развалената шахта на асансьора. Хари бе останал с празна глава и празно сърце на перона, искаше му се да се прибере в къщи и да спи пет-шест дни, докато тя се върне.

Много неща се бяха променили в живота му през последните пет-шест месеца. Или по-точно всичко се бе променило, освен външността му. Изглеждаше все така брадат и окаян, все така мършав, все така гладен, все така крив, все така изкорубен. И все пак дяволски му бе провървяло напоследък. Особено с изложбата, която изненада всички, а най-много самия него. Откри я през април в една студена заличка, едва събра малко пари за вернисажа. Дойде и „моят човек“ съвсем трезвен и обиколи на среден ход залата. Хари се помъкна след него, като мигаше едро, отегчен. Най-сетне човекът спря и каза:

— Ти не знаеш какво си нарисувал, бе!

— Знам!

— Не знаеш, разбира се!… Сега ще вървя, че бързам. Но ще кажа, където трябва.

Така започна всичко. Най-напред откупиха картини две много видни държавни личности, което изведнъж повдигна авторитета му и подгони много други, по-дребни, към изложбената зала. В крайна сметка тя се разпродаде почти цялата, макар и половината на кредит, както обикновено се случва. Наистина не се появиха много отзиви и критични бележки, защото тоя мрачен, брадат субект нямаше влиятелни приятели освен „оня човек“, от който започна всичко. Но в замяна на това председателят на съюза го спомена в едно телевизионно интервю едва ли не като изненадата на сезона. А това не беше малко, тия, които имаха уши, го чуха.

Но успехите вървяха по петите му като ловджийски кучета. Най-напред получи солидна контрактация, избраха му три картини за биеналето във Венеция и още няколко за изложбата в Берлин. Моментално го включиха в новата жилищна кооперация на съюза. Можеше да си вземе веднага кола, но се уплаши — в края на краищата много хубаво не е за хубаво. Тогава защо беше така вкиснат? Може би се страхуваше да не предизвика съдбата. Тая капризна, доста старомодна дамичка наистина не обичаше ухилени типове и самохвалковци. Най-често ги подминаваше, освен ако бяха извънредно ловки в комплиментите. Силно заинтригуван, Кишо му състави хороскоп, но в тоя хороскоп нямаше нищо или почти нищо, освен кавга с голям човек, може би с покровителя си, който и без това гледаше съвсем накриво невчесаната брада и кирливите му панталони.

И тъй, когато трабанът излезе над Симеоново, изведнъж плътно ги заля руменината на залеза, сякаш ги бяха похлупили с някакъв грамаден копринен абажур в публичен дом. Дори черният асфалт руменееше, а щъркелите, които в тоя момент прелитаха над шосето, приличаха на окъпани в кръв или сироп, според настроението на тоя, който ги гледаше. На тримата приятели те се видяха през прашното стъкло просто ръждиви, нещо като брадата на Хари, така че изобщо не ги погледнаха. Но като видяха „Шумако“, изведнъж им олекна, макар че нямаше никакви шумаци наоколо, просто нищо освен блесналите на слънцето немити гърбове на колите.

Ресторантът бе полупразен, разположиха се удобно на една уединена маса. Някакъв келнер се уви като питон около тях и набързо им изтананика менюто. Само Кишо успя да долови в скороговорката най-съществените моменти.

— Оставете аз да поръчам! — каза той. — По една бирица най-напред, студена, чешка. След това по едни чревца на фурна. Накрая по една агнешка главичка, моята да бъде най-малката.

Лукавият нос на келнера успя най-сетне да подуши познавача. Тука може да падне нещо.

— Позволете аз да избера всичко! — каза той зарадван.

— А защо твоята да бъде най-малка? — попита подозрително Сашо.

— Забелязал съм, че най-вкусни са малките главички… Може би защото най-хубаво се опичат.

— Виж го какъв нахал! — каза възмутено младежът. — Тогава и трите да бъдат малки.

— Да, специално ще ги избера! — каза келнерът, Когато келнерът донесе бирата, Кишо отпи внимателно една глътка и каза доволен:

— Изстудена е като по рецепта… Слушайте, момчета, от мен да мине, днеска аз черпя.

— А защо ти?

— Имам няколко хубави предложения — каза Кишо. — И с много добри заплати. Най-доброто е от транзисторния завод в Ботевград — ей го къде е.

Сашо благоразумно замълча. По-хубаво в производството, отколкото в Луна парк. Или поне в някое конструкторско бюро. Едно е да измисляш машини, друго е да ги поправяш. Точно в тоя момент им донесоха чревцата на фурна, нямаше смисъл да си тровят апетита с празни разговори. Келнерът и тоя път се беше постарал, бе ги избрал от крайчеца на тавата, където са съвсем мъничко загорели, колкото да станат още по-пикантни на вкус. Изядоха всичко, без да гъкнат, поръчаха нови бири. Както Кишо предполагаше, настроението значително се бе подобрило, освен това на Хари може би. Та как да разбереш какво е истинското му изражение зад тая непроходима брада. Погледът му във всеки случай не беше весел, в гласа му продължаваха да звучат заядливи нотки.

— Не разбирам ти пък защо си се вкиснал? — запита Кишо, докато дояждаше агнешката главичка.

— Нещо не върви през последните месеци! — Като луд драскам да стигна поне до „белите коне“ — не върви и не върви. Като че ли съм загубил нещо от себе си, без да знам кое е.

— Ако се беше обръснал — щях да ти кажа какво е — отвърна Кишо.

— Не е хубаво да те харесват — продължи Хари, без да му обърне внимание, сякаш се вслушваше в някакъв друг глас, дълбоко в себе си. — Тогава и ти искаш да се харесаш на всяка цена. И почваш да създаваш някакво красивичко и плитко изкуство, предназначено само за консумация.

— Едно време не беше толкова претенциозен! — измърмори Кишо.

— Там е цялата работа! — отвърна Хари. — Само богатият може да си позволи тоя лукс.

— Ти сега ли го разбра?

— Няма как, ще се цаня при ботевградци — въздъхна Кишо. — Иначе всеки ще си изтрива задника с мен.

— Аз ще си вървя! — каза Сашо с досада.

— Как така ще си вървиш, нали тръгнахме заедно?

— Тръгнахме заедно, но вие дърдорите глупости! Освен това вуйчо ме чака, трябва да се отбия при него, преди да е заспал.

— Той вече отдавна хърка.

— Не! — каза категорично младежът.

И след малко наистина си отиде. Но докато чакаше автобуса с прояснена от вечерния хлад глава, той разбра, че е сбъркал. Не биваше да ги оставя. Ще изпият няколко водки, ще се разкиснат съвсем и тогава никой не може да каже как ще свършат. И току виж, че тръгнали с трабанта. Ето това беше най-лошото, кой знае какво може да им се случи по пътя. И за беля, ето че направили някоя братска могила, тия двама гении, единият от които съвсем непризнат.

Най-хубаво е да се върне! Така е най-честно! Но как да се върне, като от един час насам в главата му се бе забила идиотската мисъл — ами ако Криста внезапно си е пристигнала в София? Ами ако седи в тоя миг сама-саменичка във „Варшава“ и поглежда към витрината? Отначало успяваше да се пребори някак о тая мисъл, но накрая тя съвсем го завладя. Защо наистина трябва да уйдисва на ума на тия пияници, а момичето да се измъчва там само.

За щастие не чака дълго автобуса, но едва успя да се качи в него и той полетя като бесен надолу по стръмнината. Шофьорът и кондукторката навярно нещо се бяха скарали, защото все още пръхтяха от ярост, а колата се носеше като луда към София. И може би бе изключил от скорост, тъй като не се чуваше шум на мотор. Сега ако стане нещо и скъсат скорост, ще спрат чак в центъра на града, ако не се размажат, разбира се, на някое от многобройните кръстопътища. И наистина шофьорът от време на време натискаше тревожно клаксона, срещу тях се мяркаха светлините на насрещни коли, отстрани пробягваха осветени прозорци. И тъй чак до пресечката на околовръстното шосе, където най-сетне негодникът намали и накрая спря пред стопа.

Едва сега Сашо отново получи възможност да се върне при налудничавата си мечта. Защо пък налудничава, от Криста всичко може да се очаква. Ето, той влиза, тя се усмихва, сякаш нищо не е било, цялото й лице светва. Той сяда край масата все още смутен и объркан, тя продължава да се усмихва и докосва леко с върха на пръстите си ръката му. „Защо толкова закъсня, мишенце?“ Сякаш нищо не е било. Сякаш никога не са били сърдити. Точно така ще постъпи, ако наистина е дошла. Това е напълно в характера й, в който нямаше ни мрачни долини, ни сенчести усои.

И когато след четвърт час отвори вратата на кафе-сладкарницата, на масата им наистина имаше момиче със скучаещ вид, което трепна радостно, щом го видя. Но това не беше Криста, а Донка. Беше облечена в нов оранжев панталон, с някаква идиотска прическа, не съвсем хипи, но приблизително.

— Чакаш ли някого? — попита той.

— Тебе чакам, разбира се!… Какво стърчиш, седни, няма да те глътна.

Сашо седна предпазливо — отде да знае, може пък да го глътне.

— Трябвам ти за нещо?

— Днес получих писмо от Криста — каза тя.

— И какво ти пише? — трепна той.

— Пише ми как си я обидил. Ама ти си бил много прост бе, като радомирските шопи.

— Ние не сме шопи.

— Ама не си и от Урумовите. Те са поне възпитани хора.

— Дай да видя писмото — каза той, като се мъчеше да придаде равнодушие на гласа си.

— Изключено! — отвърна тя. — Криста изрично ми е забранила. На живот и на смърт.

Но след като врънка четвърт час и поръча две ментовки, тя най-сетне склони да му прочете „едно късо пасажче“. Извади писмото, сгъна го на пасажчето и се отдръпна малко назад.

— Сега слушай!

„…Много те моля да ми намериш един добър гинеколог хирург, но непременно жена. (Жена е подчертано с две линии). Като се върна, трябва категорично да ликвидирам тоя въпрос. Това май че на всяка жена й се случва, не е болка за умиране. Не искам повече да бъда за нищо длъжна на Сашо, да го безпокоя за която и да било моя работа.“

— Това е! — каза тя.

— И ти ще й намериш ли такава жена гинеколог?

— Да не съм луда?… Мога ли, без да те питам? Та това дете не е само нейно, то е и твое.

Сашо замълча.

— А на мое място ти как би постъпила? — попита той след малко.

— Ами тъй и тъй ще се жениш — защо да пропускате детето. Тая работа не винаги се улучва. Понякога знаеш ли какви бели стават с тия аборти?

— Знам — каза той.

— Тъй че трябва ти сам да решиш!… Каквото кажеш!

Сашо отново замълча. И мълча дълго, докато лицето му съвсем посивя.

— Тя е взела своето решение — каза той. — И без да ме пита…

— Как тъй — без да те пита? — погледна го тя учудено. — Нали те е питала първия път?

— Е, тогава какво повече?

Донка се намръщи.

— Нищо няма да излезе от вашата работа — каза тя. — Но ако се развали съвсем и тя си намери друг, да знаеш, че съм ти кандидатка.

Той се засмя — съвсем непринудено при това. И си спа спокойно тая нощ, сякаш бе взел дизепана.