Павел Вежинов
Нощем с белите коне (20)

5

И насън не бе очаквал такава странна развръзка. Като всеки истински учен той не вярваше ни в съдби, ни в провидения. Според него всичко на тоя свят бе подредено като камъните, в простия селски зид — на пръв поглед хаотично, но винаги в някакъв строг, мъчно разбираем порядък. И навярно оттам идваше лъжливото усещане, че се е случило нещо случайно и неочаквано.

Академикът три пъти подред прочете писмото, макар че смисълът му бе съвсем простичък. След това извади от речника единствената дума, в която не бе напълно сигурен. Нищо в писмото не се промени, то си остана същото. В крайна сметка най-простите неща като че ли са най-непонятни, мислеше той. На пръв поглед най-просто от всички фигури е сферата — няма ни стени, ни ръбове, ни ъгли. Но именно за това е най-сложната и най-трудно се поддава на измерения. И когато една сфера докосне друга сфера, те прието остават непознати помежду си — толкова незначителен е контактът.

Писмото бе пристигнало вчера, но Урумов го загуби някъде между вестниците. И днес случайно бе попаднало под погледа му и той го отвори. Обикновено тъй става в живота, човек налита като сляп само върху бедите. Спа неспокойно тая нощ, но се събуди с чудесно настроение. Някъде гукаха гълъби и това внезапно му напомни неделните утрини във Вършец, когато ходеше там през ваканциите. И тогава ставаше рано, стъпваше бос на голите хладни дъски, ослушваше се щастлив за своите гълъби-преметачи, които сито се обаждаха на покрива. Тогава не свистяха гуми и не скърцаха зловещо автомобилни спирачки. Но тия звуци той изобщо не чуваше, особено когато имаше нещо на ума си.

И къде ли се губи това момче? Ангелина, която шумолеше нещо в кухнята, му бе казала, че ще дойде. Струваше му се, че всичко ще се превърне в реална действителност едва когато го научи и той. Защото може би само племенникът му на тоя свят бе напълно реална действителност. Но Сашо се бавеше, новината заплашваше Да изстине. От дете знаеше, че топъл геврек и студен геврек са две съвсем различни неща. И все пак, ако се замисли по-дълбоко човек, каква новина е това? Може би само една надежда и нищо повече. Най-сетне към осем часа навън се позвъни, академикът отиде сам да отвори. Сашо, гладко избръснат и свеж, го погледна внимателно. Или може би малко учудено. Толкова ли се бе изменило лицето му?

— Ти в колко ходиш на работа? — попита шеговито вуйчо му.

— Горе-долу по това време.

— Не е ли малко късничко?

— Директорът случайно ми е приятел — засмя се младежът.

Влязоха в кабинета, всеки се разположи на мястото си. Младежът беше сигурен, че ей сега, след малко, ще чуе някаква хубава новина. Нямаше нужда от интуиция, видът на вуйчо му бе съвсем красноречив. Той бръкна в бюрото си и извади оттам лист хубава, плътна хартия.

— Прочети това!

Сашо взе писмото. Бе написано на официална бланка с изряден чист шрифт на пишеща машина. Буквите бяха светлосини и много приятни. Сашо най-напред погледна бланката — биохимическата лаборатория на Корнуелския университет в Щатите.

— Я по-добре аз! — каза нетърпеливо академикът. — Сам ща ти бъде по-трудно да се справиш с превода.

Сашо му подаде обратно писмото.

— Уитлоу не е ли в Корнуел?

— Точно тъй — отвърна вуйчо му. — Писмото е лично от него.

— Значи те изпревари все пак? — попита учуден младежът.

— Сега слушай внимателно! — каза академикът и зачете бавно:

„Уважаеми академик Урумов,

Преди няколко дни прочетох с голям интерес английския превод на вашата статия, отпечатана в списание «Простори». Фактът, че е напечатана не в научно, а в литературно списание, ни най-малко не омаловажи в очите ми нейната стойност. Даже напротив. Известно е, че съвременните учени са прекалено предпазливи и казват само част от това, което знаят или допускат. И предполагам, че нарочно сте избрали това списание, за да можете да се изкажете по-свободно. Искам да ви уведомя, че вашата статия ми направи изключително впечатление. И това не е случайно. Лично аз доста дълго време се занимавах с тоя проблем, предимно от гледна точка на биохимията, и тия мисли, които споделяте в списанието, никак не ми са чужди. Казвам това не за да оспоря приоритета на вашата хипотеза. Вие сте имали кураж да я публикувате преди мене, с увереност и категоричност, които ви правят чест. Може би ви е известно, че наскоро на симпозиума в Йел аз много внимателно подхвърлих на колегите някои мои наблюдения и опити в това отношение. Моите идеи бяха посрещнати доста враждебно, главно защото все още нямам достатъчно доказателства, макар че и тия, които имам, мъчно биха могли да бъдат оспорени.

Ето защо вашата статия така ме зарадва, Може би ние сме единствените на света, които споделят тая безумна идея. На мен ми са известни много добре всички ваши трудове, нашата информационна служба има нареждане да превежда всеки ваш ред. За съжаление тая ваша статия ми бе убягнала досега, защото ние естествено не следим литературните списания. И тая сигурност и вътрешна увереност, с която е написана, ми подсказват, че не всичко от вашия опит ми е известно. Аз ви предлагам, уважаеми господин Урумов, да продължим съвместно нашата работа при пълно зачитане на предимствата, които имате. Лаская се от мисълта, че моите специални познания по клинична биохимия ще допълнят вашия великолепен опит по микробиология и вирусология. Искам освен това да ви кажа, че Корнуелският университет в момента монтира уникална ултрацентрофуга, която може да изиграе решителна роля за нашите научни опити. И ако успеем, няма съмнение, че човечеството ще спечели за своето съществуване много повече от всяко друго откритие на нашата наука през последния век.

И тъй, очаквам вашия отговор. И понеже съм по-млад от вас, готов съм аз да направя първото пътуване до София.

С дълбоко уважение ваш: Харолд Уитлоу“

Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.

— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.

— Страшно е? — отвърна младежът.

— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.

— Всичко е страшно, особено центрофугата!

Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.

— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.

— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.

— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.

— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.

— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.

— Фирмата не е най-важното, мойто момче.

— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.

— На мое място ти как би постъпил с тях?

— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.

— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.

Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.

— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.

— Много добре знаеш какво!

— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.

— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.

Лицето на младежа отново се озари.

— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…

— Зависи какво чака от нас!

— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…

— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.

Младежът се замисли дълбоко.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.

— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.

— А имаш ли нещо ново през последните месеци?

— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.

Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.

— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…

— Знам, знам! — прекъсна го академикът. — А не разбираш ли, че нарочно съм ви поставил на фланговете… Анибал може да излезе още веднъж прав.

Изобщо изглеждаше в добро настроение. И не само тая сутрин. Не знаеше къде е началото, но чувствуваше, че всичко в него се е възродило. Цялата му вътрешна енергия, която през последните години изтичаше през някакви невидими пролуки, сега отново се бе концентрирала в спокойни и сигурни действия.

След като Сашо си отиде, той се свърза със Спасов. Макар да беше още началото на деня, оттатък се обади слаб, уморен недружелюбен глас — кой е?

— На телефона е Урумов — каза академикът.

— Кой Урумов? — А, вие ли сте, другарю академик? Много се радвам да ви чуя.

Но ни най-малко не се радваше, това личеше по тона му. Беше казал тия любезни думи с добре прикрита досада, макар и не докрай добре. Навярно отдавна с всички така разговаряше освен с по-големите началници, разбира се. И защо, по дяволите, непрекъснато му се обаждаха, защо го питаха за неща, които изобщо не го интересуваха.

— Ще можете ли да ме приемате днес? — попита академикът.

— Днес? Драги Урумов, днес имам тъкмо две чужди делегации. Плюс официален обед.

Навярно на тоя обед щеше да направи най-добро впечатление. И главно с превъзходния си апетит. Но академикът си спести това предположение.

— Както ви е удобно — отвърна той. — Но се страхувам, че тоя разговор засяга именно вас!

— Мен ли? — запита недоверчиво Спасов. — Защо пък мен?

— Ами тъй ми се струва.

— И за какво става дума?

— Въпросът е малко секретен, другарю подпредседател. Но ако сте наистина зает, мога да поговоря и с някой друг!

Отговорът оттатък се забави само един миг. И през тоя миг Урумов сякаш виждаше своя племенник, който, раположен на креслото, беззвучно му ръкопляскаше.

— Добре, ще отворя едно прозорче за вас! — каза Спасов. — В три часа, съгласен ли сте?

— Напълно — отвърна Урумов и затвори слушалката, без да каже довиждане.

Той се наобядва с хубав, здрав апетит, после дремна малко на канапето си в кабинета. Но се събуди съвсем навреме, облече се грижливо и точно в три часа и пет минути влезе при секретарката. Както винаги, там владееше дремлива следобедна пустота, пепелникът бе съвсем чист, не миришеше на кафе, навярно си бе съчинил тия чужди делегации. Но обедът непременно се бе състоял, очите на подпредседателя бяха подозрително лъскави.

— Едно кафе?

— Не пия кафе — обясни той търпеливо.

— Да, кока-кола, разбира се.

Секретарката дори не си даде труд да му обясни, че нямат кока-кола. Самата тя предпочиташе плодови сокове.

— Напразно ми се сърдите, академик Урумов. Аз имам най-добро разположение към вас. Обещах ви нов електронен микроскоп и ще го имате.

Урумов извади писмото на Уитлоу и му го подаде. Спасов само го стрелна с кръглите си далекогледи очи.

— Не си служа много добре с английски — каза той скромно.

— Добре, слушайте тогава.

И му прочете внимателно цялото писмо. Когато свърши, последва кратко мълчание, после Спасов възкликна:

— Ами това е чудесно!

Добре трениран глас. Но Урумов усети дълбоко в него това, което всъщност искаше да му каже: „Сега я втасахме!“

— Както виждате, фантомите може би ще оживеят — каза шеговито Урумов.

— — Никога не съм се съмнявал — каза Спасов, — във вас, разбира се. И защо не, ако тия фантоми се окажат полезни? Човекът на науката не бива да има предразсъдъци… Кога получихте това писмо?

— Вчера.

— И съвършено сте прав да дойдете веднага при мене. Аз ще запозная комитета, разбира се. Но отсега гарантирам, че ще ви бъдат дадени най-добри възможности… Кога мислите да го поканите?

— За края на август.

— Не е ли много рано? Би трябвало добре да се подготвим за тая среща. Защо да остане със съмнителни впечатления от нас. Може малко и да почака.

— Той може да почака, разбира се. Но проблемът не бива да чака. Вие си давате сметка колко милиони умират годишно само от рак.

— Да, прав сте, но не бива и да се излагаме. И да си помисли, че сме на опашката на световната наука… Ние имаме ли центрофуга например?

— Имаме един сепаратор… Прави отлична мътеница.

— Ето, виждате ли? — поклати глава Спасов. — И все пак си мисля, дали няма да се измамим?… Тия приятели нищо не дават даром… А тоя, щом се е засилил да идва чак в София…

— Уитлоу е много коректен човек! — каза Урумов хладно. — И отличен биохимик. Без него ще ни бъде много трудно…

— И все пак ще се справим, нали?

— С голямо закъснение, главно, защото нямаме подходяща апаратура. И никой няма да ни я продаде… А аз ви казах, от чисто хуманна гледна точка…

— Да, да, хуманна, разбирам ви… — измърмори Спасов. — Но това ние двамата няма да решим, друг ще се занимае… Сигурен съм, че ще се съгласи с вас… Макар че аз на ваше място…

Спасов направи многозначителен жест.

— Бихте издоили кравата до последната капчица, така ли?

— Точно така! — кимна Спасов и изведнъж потъна в някакви свои мисли, не съвсем радостни, ако се съдеше по лицето му. — И знаете ли какво? — обади се той най-сетне.

Урумов естествено не знаеше, но и Спасов не бързаше да му каже. Гладкият му като на момиче врат леко се зачерви от напрежение.

— Ще се наложи да ви възстановим на длъжността — изплю най-сетне камъчето подпредседателят.

— Защо?

— Ами не е редно да бъдете пръв в една наука, а друг да ви бъде началник.

— Какъв началник? Та той и сега ми помага в научната работа.

— И все пак не е редно.

— А не ви ли идва наум, че безпричинно ще го обидим? — каза сърдито академикът.

— Но това са висши държавни съображения. Той ще ни разбере.

— Няма да стане нужда! — отвърна категорично Урумов. — Тъй че си избийте от главата тая нелепа мисъл.

Като видя, че няма да сполучи с пряка атака, Спасов започна дълга обходна маневра. И съвсем напразно, разбира се, Урумов остана непреклонен.

Най-сетне академикът успя да се откачи от своя дотеглив събеседник, който съвсем бе забравил чуждестранните делегации и пиеше вече второ кафе. В къщи тон отново се залови да прегледа материалите на симпозиума. Очевидно в Йел Уитлоу бе останал съвсем сам и сега търсеше съюзници. И ненапразно ги търсеше навън — в собствената си страна, излежда, че нямаше никакви съмишленици. Към седем часа при него отново дойде Сашо — за новини, разбира се. Това, което академикът му разказа, напълно го удовлетвори.

— Всички посредствени хора са хитри — обади се младежът. — И всички хитреци са посредствени. Това е абсолютна, желязна зависимост. Видиш ли хитър човек, бягай от него — никаква работа няма да ти свърши.

— За какво намекваш? — не разбра академикът.

— Ами за тая плоска и жалка хитрост — да те прави отново директор.

— Наистина не ми стана ясно защо толкова се запъна.

— Ами ясно защо… Сега цялата тая афера ще получи публичност. И то неприятна за тях публичност… Представи си какво ще кажат горе, като разберат, че те е снел от длъжност едва ли не за некадърност… А пък един световен учен и Нобелов лауреат ти дава всички предимства пред себе си.

Урумов усещаше сам, че това е наистина така. И все пак негодникът като че ли предизвикваше някакво съчувствие у него, почти до границата на състрадание.

— Спасов не е толкова лош човек — отвърна академикът неохотно. — Например не е завистлив, не е коравосърдечен, не е злонамерен. И защо всъщност един математик трябва да разбира от биология?

— Длъжността го задължава! — каза малко нервно младежът. — А невежеството го прави безпомощен. Според мен той е един възпитан, любезен и наистина добронамерен некадърник.

— Та ти изобщо не си го виждал! — каза недоволно академикът.

— И дано съдбата никога не ме срещне с него! — отвърна с досада младежът.

— Да, но ще те срещне навярно. И ще му се усмихнеш много любезно.

— Толкова по-зле и за мен, и за съдбата!

— Не бива днес да си разваляме настроението с празни приказки — каза Урумов. — Ще ти кажа една проста истина, мойто момче. Никога не спори и не воювай с некадърници… Иначе ще се изравниш с тях.

— Не е точно така! — каза намръщен младежът.

— За съжаление точно така е… Те са ужасно витални, когато бранят интересите си. И много изобретателни в нанасянето на контраудари. Тъй че ще се оплетеш в една партизанска война, която непременно ще те погуби!

— Ти видя как аз воювам! — отвърна младежът. — С техните методи!

— Хайде да оставим тоя неприятен разговор! — предложи пръв академикът. — И да отидем да вечеряме някъде…

— Ами да отидем — съгласи се младежът и усети как сърцето му лекичко се сви.

Той нямаше тая вечер среща с Криста — и не по негова вина. Беше се случвало и друг път да не могат да се свържат, но винаги се намираха на своята вечерна явка — в сладкарницата. Той беше сигурен, че Криста и тая вечер ще отиде там. Но не беше сигурен дали сам трябва да го направи. Снощи се бе държал почтено, разбира се. Бе й казал това, което един сериозен мъж трябваше да й каже. Наистина не бе подскочил от удоволствие. Но и самата тя не изглеждаше чак толкова очарована. Какво искаше всъщност от него? Не може току-тъй да офейка под носа му, без дума да каже. Нека остане една вечер свободна — да поразмисли малко, да потърси истинските вини.

И той отиде с вуйчо си. Докато крачеше по тъмните улици, сърцето му все още бе свито. Мълчаха и двамата. Вуйчо му е прав, разбира се. Сам той никога не бе се унизявал да спори и да воюва с нищожни хора. И сигурно така бе запазил себе си. В края на краищата още Христос го е казал: „Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ Живите трябва да дружат с живи. Сега нека и тая маймуна прекара без него една вечер, та да разбере дали е хубаво. В края на краищата клин клина избива, няма друго спасение.

А през това време Криста наистина чакаше в кафе-сладкарницата с пребледняло лице, тъй като палеше цигара от цигара. Чувствуваше, че ще й прилошее от толкова цигари, но упорствуваше, все по-нервна и неспокойна. Изпи един чай, след това втори. Сашо все не идваше. Не дойде нито Донка, нито Кишо. Прехвърли отново крак върху крак, помисли да си поръча коняк, но не посмя. Беше толкова нещастна, че всички, които влизаха вътре, подминаваха масата й, макар че сладкарницата беше претъпкана. Най-после някакъв пиян глупак с палто като горнище на пижама седна край нея и се опита да я заприказва. Криста не издържа, стана и си излезе.

Чувствуваше се безкрайно обидена и изоставена. Никога досега не бе изпитвала това унизително чувство. И нямаше как да го изпита под бдителната закрила на майка си. Сега Криста бързаше към дома си, усещаше, че едва сдържа мъката и сълзите си. Дано тя си е в къщи, но да не разбере, да не усети, това е най-важното.

Майка й наистина се беше прибрала. Едва ли не от прага Криста се хвърли в прегръдките й и безутешно се разрида. Майка й се досещаше каква може да бъде причината, но мълчеше, не питаше. Само леко я галеше по косата, чакаше да се успокои.

— Какво е станало, мойто момиче? — запита тя най-сетне.

— Тая вечер той не дойде! — изхлипа тя.

Ами естествено, какво друго!

— За пръв път ли?

— За пръв път — отвърна тя. — Съвсем за пръв път.

— И тъй да е, не бива да бързаш. Може нещо да му се е случило. Доколкото знам, той има ангажимент ти към вуйчо си.

— Не е това! — каза тя отчаяно. — Ако беше туй, щеше да ми се обади по телефона.

— А не ти ли минава през ума, че може да няма такава възможност.

— Как тъй да няма?

— Ако го е прегазила някоя кола например! — отвърна тя с лек укор. — Или дори моторетка!

— Нее! — изплака момичето. — На него такива работи не му се случват.

И отново скри лицето си в прегръдката й. Нищо, нека си поплаче, това е съвсем, съвсем неизбежно. Никого не е подминавала на тоя свят горчивата любовна мъка, най-горчивата от всички, най-безутешната. Нека плаче, може би това е хубаво. Щом е неизбежно, по-добре е да почне от дреболии. Ако наистина е дреболия. Но тя трябва да свиква, защото иначе ударът може да дойде внезапен и страшен, както бе дошъл при нея. И да я намери съвсем неподготвена.

Скоро Криста си легна. Вечерта беше много топла за началото на юни, лежеше отвита, малко поуспокоена. В кухнята равномерно и сънливо бръмчеше пералнята, майка й обикновено переше вечер, след като си привърши всички други работи. Пък и нека я остави малко сама, да посъбере чувствата си. Но Криста не събираше чувствата си, събираше самочувствието си. Защо наистина трябва да прилича на всички тия глупави женски патки, които си въобразяват, че всеки мъж е единствен и в никой случай не може да се повтори. Всъщност единствена и неповторима е само тя и нейна та майка, разбира се. Всичко друго е безлично множество.

И той е някъде в това безлично и равнодушно множество. Така мислеше тя през тая задушна нощ, но когато на другия ден се срещнаха в бюфета на ректората, тя го различи само за миг в набъканата с момчета зала. Двамата се приближиха един към друг усмихнати и виновни, едва-едва враждебни, малко обидени — това е всичко. А иначе един външен наблюдател едва ли би разбрал, че между тях е назрял някакъв много лош цирей.