Павел Вежинов
Нощем с белите коне (16)

1

За всяко момиче идва един ден тоя миг — горчив или страшен, — когато вижда себе си проснато на коравото тясно легло. Но поне чаршафът бе изрядно чист, по него все още съвсем отчетливо личеха сгъвките, изпъкнали или вдлъбнати, според както е бил сдиплен. Само най-долният край на леглото бе покрит с избеляла мушама в лимонов цвят, вече доста похабена. Криста лежеше по гръб, безсрамно разголена, подгънатите й колене от време на време нервно потръпваха. Точно срещу нея, в матираното стъкло на прозореца, като късче искряща плазма, блестеше слънцето.

Някъде зад гърба й слабо шуртеше чешма, навярно лекарят миеше ръцете си. Беше доста възрастен човек и въпреки снежнобялата си манта оставяше усещане за нечистоплътност, може би поради мръсносивата си коса или мустаците, които корави и неподстригани, съвсем закриваха горната му устна. Криста лежеше и чакаше, леко зашеметена от тая вечна миризма на лекарски кабинети, която няма име, но е по-противна и всепроникваща от най-силните упойки. Точно в тоя миг вратата се отвори, чуха се стъпки, мъжки навярно, да, мъжки. Гласът беше много млад и плътен, говореше отривисто за някакво събрание след работното време. Засрамена до смърт, Криста затвори очи, устните й побеляха.

— Добре, добре! — каза с досада старият лекар.

Но от тона му личеше, че няма да отиде на никакво събрание. Онзи нахалник си излезе, шумът на водата спря. Тогава лекарят отново изплава пред очите й, дясната му ръка бе облечена в плътна гумена ръкавица с телесен цвят, която я правеше едва ли не мъртвешка. С тая мъртвешка ръка той провери грубо и малко болезнено каквото му трябва, после се обади със своя слаб, сипкав глас:

— Е, няма какво. Честито!…

Криста просто замръзна на мястото си.

— Сигурен ли сте, докторе… Аз мислех… мислех, че…

— Знам какво сте мислили. И добре, че всичко, което мислите, не става, иначе нямаше да се раждат деца на тоя свят… Това е. Честито! Можете да се облечете.

Криста се скри така стремително зад параванчето, сякаш я гонеха дяволи. Там намъкна трескаво своите морскосини гащички с бели дантелки, облече и роклята. Когато се върна в кабинета, лицето й беше смъртно бледо. Лекарят я погледна бегло, после се понавъси:

— Вие да не се опитате нещо?… Предупреждавам ви. Имате извънредно деликатен организъм.

Криста не усети как се бе озовала в тъмния коридор, нисък и тесен като минна галерия. Пред тая врата и пред всички други чакаха опашки от хора, лицата им бяха съвсем обезсърчени, не си спомняше да е виждала в живота си по-безнадеждна и по-отчайваща гледка. И тежката миризма, която я преследваше по петите, и кухото чаткане на две патерици по мозайката, и уплашеният хленч на дете — това й стигаше за цяла седмица. А навън небето сякаш сияеше, слънцето блестеше но пресните листа на дърветата. Две деца удряха с пръчки по водата на плиткото кръгло басейнче, на всички посоки летяха слънчеви капки, лицата им имаха такъв вид, сякаш всеки миг някой щеше да ги потегли здраво за ушенцата. На улицата, почти скрита от оградата на живия плет, мина с трясък трамвай, плочникът потрепера.

Криста вървеше като зашеметена, изпълнена цялата с ярост, с ненавист, с усещане, че се е замърсила завинаги, че никога вече няма да върне момичешката си чистота. Тя мразеше всичко в тоя миг, а най-много себе си, не себе си, не, а това, което носеше в себе си. Тая ужасна жива пъпка, която все още не представляваше нищо, не й трябваше, тя просто я ненавиждаше, както се ненавижда цирей, който ти грози лицето. Криста просто се задъхваше, блъсна се в няколко минувачи, без да се извини, сякаш не беше същото момиче, а съвсем друго, излязло от някаква незнайна пукнатина. Но скоро хладният пролетен въздух я освежи, яростните чувства започнаха бавно да гаснат. И едва тогава се появи срамът, обля с топлина лицето и шията й. Не, не е на себе си, трябва да се съвземе! Навярно не е съвсем нормално момиче, може би е урод някакъв, щом не е способна да се радва като всички други жени, че може да създава живот в себе си, да го храни и да го закриля със собствената си плът, да го моделира тайно в тихите нощи по свой образ и свое подобие. Не, не се радваше, не го обичаше, усещаше го като някакъв позорен израстък.

Тя тръгна към университета, но скоро разбра, че няма никакви сили да слуша лекции или да се хили на тъпите шеги на своите колеги. Продължи бавно нататък, не усети как е стигнала в парка. Най-сетне се осъзна на някаква пейка край малкото езерце, чугунените жаби бълваха светла вода и там, където падаше, се събираха рибките, за да глътнат мъничко въздух. Чувствуваше се все така разстроена, празна, дори не искаше да мисли за него. И той й беше омразен сега, та нали в крайна сметка всички нещастия произлизаха от него. Тя можеше и без това, то не й трябваше, макар че в ония мигове я зашеметяваше до припадък. Беше твърде силно за нея, разтърсваше я цялата, след това се чувствуваше опустошена и самотна. Не, няма нищо по-хубаво на тоя свят от едно чисто и свободно момиче.

Тя стоя тъй близо час край тихото, успокоително шуртене на фонтаните. Червените гръбчета на рибите все тъй плаваха във водната пяна, лениво се провираха сред лилиите. Едно момиченце им хвърляше парченца от кифлата си, те ги побутваха с муцунките си и изчезваха с някоя трошичка в дълбочините. Най-сетне стана и се запъти бавно към дома си. Чувствуваше се тъй омаломощена, не виждаше цъфналите бели звездички на жасмина, който ухаеше край нея, косовете, които пърхаха в клонките му. Не виждаше нищо освен червения губер на лалетата, който се мъчеше отново да събуди заспалия гняв. В къщи намери майка си, която се въртеше из кухнята край тенджерата с леща и пускаше в нея цели слитъци чесън. Криста приседна край малката масичка, една и съща, откакто се помнеше, само дето от време на време сменяваха мушамата й. Много обичаше да стои там и като своите далечни прабаби, винаги да се вслушва с едно ухо какво къкре на огъня. Майка й я погледна веднъж, после втори път — малко по-продължително.

— Защо миришеш на болница? — попита внезапно тя.

Криста изпита чувство, че някой я удари през гърлото.

— Бях в поликлиниката — отвърна момичето.

— Какво си правила там?

— Нали ти казах вчера, че ме болят зъбите.

Наистина я боляха — почти цялата горна челюст. Но взе аналгин и скоро всичко мина.

— Какво ти казаха?

— Нищо, на нервна почва.

— Невралгия, искаш да кажеш?

— Точно така! — залови се тя като удавница за думата. — Невралгия.

— Това е съвсем друго — отвърна успокоена тя. — Ти не си нервна, само дето си малко по-чувствителна.

Но в погледа й все още се спотайваше нещо, някакво съмнение може би. Наистина не миришат така зъболекарските кабинети, съвсем друга е тяхната миризма. Криста чувствуваше, че ако внезапно й зададе истинския въпрос, нейният писък ще разцепи на две пространството.

— Мамо! — каза тя уплашено. — Мамо, аз имам ли баба? От баща си, искам да кажа!

Сега пък майка и изведнъж пребледня, сякаш внезапно бе видяла призрак.

— Защо питаш?

— Просто така! — отвърна момичето. — Искам да знам.

— Някой ти се е обадил?

— Не, майко… Но аз си спомням една жена. Като бях на пет-шест години.

Лицето на майка й бавно възвърна истинския си цвят.

— Ти имаш баба — отвърна тя. — Но ние отдавна сме скъсали с тях. Пък и тя е много стара, надали вече те помни.

Засега това й беше достатъчно, тя се беше спасила.

— Майко, ще отида да се окъпя.

— Добре, мойто момиче.

В тоя момент и двете ясно съзнаваха, че са се избавили една от друга. Криста побърза да се заключи в банята и веднага пусна крана с топлата вода. Беше отвратителна тясна баня, боядисана плътно с блажна боя, която отдавна се бе напукала и олющила от влагата. Тежка емайлирана вана с похабено ръждиво дъно заемаше почти цялото й пространство. Единственото нещо, което нейната майчица можеше да поддържа в приличен вид, като че ли бе самата себе си. Иначе цялата къща някак бавно и неумолимо се разрушаваше. Криста отдава бе престанала да го забелязва, но то като че ли невидимо рушеше нещо в нея.

Излезе от банята едва когато съвсем се успокои. Обядва заедно с майка си, тоя път и двете мълчаливи и затворени в себе си. После майка й отиде на своите курсове, Криста остана сама. Повъртя се безсмислено из стаята и се пъхна в леглото си. И едва когато се зави презглава с плътното одеяло, за пръв път сълзите свободно потекоха по лицето й. Но тя съзнаваше в себе си, че те няма да й помогнат, нищо нямаше да й помогне освен някакво чудо може би.