Павел Вежинов
Нощем с белите коне (10)

1

Беше едва краят на ноември, а вън валеше сняг, толкова едър и мокър, че се налепваше като каша по витринното стъкло. В ресторанта бе много светло, по празните маси блестяха излъсканите метални пепелници. Скупчени на една от крайните маси, келнерите нещо тихо, но оживено си говореха. Навярно удумваха някого, своя управител може би, защото от време на време се обръщаха и поглеждаха недоверчиво към Сашо. И напразно се тревожеха, той изобщо не ги забелязваше. Облегнат с лакти на пустата маса, младежът с досада поглеждаше навън. В мътната светлина на лампите минаваха улисани хора, повечето с шлифери, но имаше по сака и без шапки, с вдигнати яки и ръце в джобовете. До обед денят бе направо топъл, дори прашен, от няколко дни улиците воняха нетърпимо на бензин. След това небето започна постепенно да посинява, без да прииждат облаци, сякаш само се боядисваше. Стана още по-задушно. Но към два часа, тъкмо когато Сашо минаваше по „Раковски“, внезапно и остро духна вятър, едно старче се затича подир шапката си, под невъзмутимия профил на Вазов от барелефа на своя музей. Момичетата попритиснаха късите си полички, тия, които бяха с панталони, се чувствуваха по-удобно. Сашо повдигна изненадано нос към небето — безнадеждна и безрадостна сивота, макар че в сърцето му чуруликаше някакво канарче, малко пресипнало, но все пак канарче. Днеска за него беше хубав ден, искаше му се всички хора да се усмихват. Но, кажи-речи, никой не правеше това, особено след като вятърът се усили. Духа тъй няколко часа, след това спря така внезапно, както бе почнал.

Но едва привечер заваля студен дъждец, който скоро се превърна в сняг.

Тая изрядна бяла маса със сгънати салфетки и подредени прибори започна да го подтиска. Беше я ангажирал днес на обед и както е редно, сам бе пристигнал пет минути преди уреченото време. Но оттогава мина повече от половин час, а все още никой не пристигаше. В друг случай надали би обърнал особено внимание, но днес бе готов да се обиди. Тоя ден не бе като всички други, днес той бе защитил в университета дипломната си работа. Всъщност нямаше от кого да я защищава, всички я бяха харесали. Поискаха му само някои допълнителни обяснения, но точно тука той бе в стихията си. Прекъснаха го след няколко минути и го изпратиха с усмивка — благосклонни и съвсем мъничко завистливи, както винаги в подобни случаи. За талантливия човек на тоя свят няма прегради, както обичаше да казва Кишо. За талантливия човек са отворени всички врати освен една — тая, която му трябва. Сашо обичаше каламбурите, макар че не вярваше в тях. В края на краищата той знаеше, че ще отвори вратата, която му трябва. Тъкмо затова даваше тая вечеря, както е редно, когато човек поема нов път в живота си. Наистина беше поканил само няколко души, но ги беше поканил не къде да е, а в хубав и скъп ресторант. Нищо не им костваше на тия майни да бъдат поне малко по-възпитани. Решителните дни в живота на човека може би наистина се броят на пръсти.

Първа пристигна Донка. Изглеждаше като зашеметена и със своето ярко червено пончо и зелени панталони приличаше на голямо крачещо лале. Беше малко отслабнала през лятото, очите й блестяха като на гладна котка. Седнала-неседнала, тя се залови за газираната води и я изгълта направо от бутилката, без дори да мигне.

— Ти от Сахара ли идваш? — попита той.

— У Антоанета бях — отвърна тя и безцеремонно се уригна. — Нищо, прощавай… — Лицето й изведнъж просветля. — Знаеш ли, извадих кент флеш майорен от пики.

— И как стана това? — попита Сашо без особен интерес.

— Как стана ли? — едва ли не крякна възбудено тя. — Бате Фанчо Куклата беше блинд, аз имам кента до рига… Казвам тройно, разбира се. Бате Фанчо тегли две карти. Ами сега?… Нали знаеш какъв рефлекс вадя на покера. И аз тегля две карти. Имах пики рига, вале десятка, получих асо и дама. А той понеже е джентълмен с жените, си получава своята четвърта осмица. Първа заигравам аз — десет чипа. Той…

Сашо изключи за половин минута. Другите как да е, но Криста защо се бавеше? Тя не закъсняваше никога, обикновено идваше първа. Винаги я намираше там, където трябваше да го чака, спокойно си гризеше гевречето или ближеше сладолед. Това момиче като че ли не знаеше какво е скука. Толкова е интересно да се зяпа уличното движение, казваше тя. „Знаеш ли, мишенце, преди малко мина Калата, нямаш представа колко е посивял. Като видя как съм се опулила срещу него, той ми удари едно око и си отмина.“ Да, имаше много ведър характер неговото мишенце, освен когато работите се отнасяха до майка й. Беше му забранила дори да се обажда по телефона у тях, майка й се разстройвала, като я търсели разни момчета. Какви момчета? Защо момчета? Той не е момче, а кандидат за научен работник. Тая непозната майка вече от месеци му ходеше по нервите, но по тоя въпрос Криста не беше склонна да прави компромиси.

Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:

— Ама ти не ме слушаш!

— Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.

— Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…

— Няма такава опасност! — каза Сашо хладно.

— Да ти стане тъща? — погледна го тя бързо.

— Не, да ми почерни живота.

— Ти си превъзходен егоист — отвърна Донка невъзмутимо. — Тебе даже не могат да те одраскат.

— Аз ли съм егоист? — погледна я той презрително. — Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?

— Сантори — каза тя. — Това изобщо не е уиски.

— Само веднъж беше сантори, маймуно такава.

— Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.

— Приличам ли на баламурник? — попита той малко високомерно.

— Е, не съвсем! — съгласи се внезапно тя. — Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…

Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?

— Ето ги двете Фифета! — каза тя. — Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.

Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.

Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината — само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене — никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:

— Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?

— Не се втелявай! — каза мрачно художникът. — Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.

— Как пък не! — отвърна живо младежът. — Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.

Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.

— Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?

— Аз не правя търговия с изкуството — отвърна художникът.

И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.

— Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? — запита той. — Това означава, че не съдържа нищо особено.

Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ — отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон — като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.

— Слушай, поръчай поне нещо за пиене — прекъсна го той нетърпеливо.

Сашо поръча водка и сайра — комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.

— Абсолютен кретен — оплака се той беззлобно. — Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?

— Сайра! — отвърна Донка.

Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.

— Слушай, не се ли увличаш? — попита Сашо внимателно. — Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!

— Тая поръчка аз плащам! — каза Кишо натъртено. — Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.

Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.

— Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!

Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи — обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.

— Какво, не вярвате ли? — продължи той язвително. — Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.

— Каква частна практика? — попита скептично Донка. — Къде има сега частна практика?

— И все пак има! — заяви тържествено Кишо.

И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.

— Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! — Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. — Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега — все едно, че ще ги измислям аз.

Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.

— Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! — заявил той. — Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време — само ще поправяте автоматите, когато се повредят.

Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.

— И ти съгласи ли се? — попита Донка.

— А как? — погледна я враждебно Кишо. — Ти на мое място ще откажеш ли?

— Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?

— Ами с кои?

— Той те е взел за пълен бунак — каза тя убедено. — Щом ти е предложил четиристотин, значи е бил готов да даде поне двойно.

Кишо остана със зяпнали уста, черните пуканки по лицето му лекичко избледняха.

— Знаеш ли, че си права! — каза сломено той. — Ами, разбира се!… След туй аз си направих сметката — той губи по сто лева на ден от развалените машини.

— Видиш ли? — каза Донка.

— Добре де — намеси се Сашо, — но защо трябва да напускаш университета?

— А как? — Кишо се понамръщи. — Да служа едновременно на бога и на мамона?

— Дума да не става! — каза решително младежът. — Да си оставиш университета заради някакви си детски играчки! Тая няма да я бъде!

— Как няма, като е факт!… Аз подписах договор — днес в шест часа в кафе „България“. При това с неговия паркер, тъй като нямах на ръка нещо по-подходящо. — Кишо се засмя. — Дори взех триста лева аванс, искаш ли да ти ги покажа?

Не стана нужда, тъй като извикаха Сашо на телефона. Беше Криста, гласът й звучеше доста унило.

— Няма да дойда — каза тя. — Колкото и да ми е неприятно.

— Защо?

— Не мога да ти кажа сега — обаждам ти се от уличен телефон. — Утре ще ти обясня, като се видим.

Той се опита да протестира, но, разбира се, съвсем напразно. Тя отговаряше едносложно, гласът й ставаше все по-хладен.

— Моля ти се — да прекъснем тоя разговор. Хората слушат какво говоря.

— Добре — каза той и тръсна телефона, без да каже дори „довиждане“.

Като се върна на масата, Донка го гледаше изпитателно.

— Познах ли? — каза тя шеговито.

Сашо махна с ръка, но нищо не й отвърна. Чувствуваше се разстроен, това нелепо съперничество с тая непозната, капризна майка съвсем го изнервяше. Но, разбира се, много повече го дразнеше поведението на Криста. В края на краищата никое съвременно момиче не би предпочело майка си пред един истински сериозен приятел.

— Още по една голяма водка! — кимна той на келнера, макар че това не беше предвидено в предварителната му сметка.

Преди няколко дни бе излязла статията в „Простори“. Неговият акуратен вуйчо веднага бе взел остатъка от хонорара и му го бе връчил с шеговита усмивка: „На тая възраст добре ти плащат, мойто момче.“ Сумата наистина беше прилична. Тогава какво има да му мисли? Щом парите ще стигнат за сметката — всичко друго е без значение. Не, не вярваше, че е егоист, както преди малко го бе обвинила Донка. Не беше ни най-малко стиснат, макар че като всеки разумен човек не обичаше да пилее напразно пари. В това отношение никак не приличаше на баща си, по-скоро на своя дядо, когото бе виждал само от старите семейни фотографии.

Тоя път малко бързичко се напиха. Всеки си имаше своите тревоги и вълнения, дори малкото Фифе, което се бе посъвзело от козметичния шок и от време на време страдалчески им се усмихваше. Пиха алиготе с киевския котлет, след това, както бяха вътрешно поразклатени, всички изведнъж го обърнаха на коняк. Това вече им дойде множко, Кишо, който през цялото време бе мълчал, унесен в своите нови проекти, изведнъж поиска да вдигне тост.

— Може! — съгласи се снизходително Сашо. — Но ако го измърмориш под носа си.

Отначало Кишо наистина говореше под носа си, дори малко пелтечеше, но постепенно гласът му укрепна:

— Това Копеле е по-младо от нас, но никак не е загубено — започна той. — И все пак хич да не си мисли, че като е завършил с отличие, е хванал дядо боже за каламбаците. Тая диплома вече никой няма да я погледне. За живота не са нужни никакви дипломи, дори много ум не е нужен. За живота са нужни преди всичко здрави лакти. И да умееш да работиш с тях.

— Ти умееш ли? — засмя се Донка.

— Ако умеех, нямаше да стоя десет години асистент… — измърмори той мрачно. — И какво още е нужно?… Та това е известно още от класиката, да не кажа от гръцката митология. Гъвкав гръбнак, разбира се! И ловкост! Не е достатъчно просто да се подмазваш. Трябва преди всичко да умееш да се подмазваш — с мярка, дори с известно достойнство. Нашият декан, да речем, никак не обича грубите и вулгарни подмазвачи. Нека да бъда справедлив, може би изобщо не обича подмазвачите. Но сам не разбира колко тъпичко и ловко си го пързалят. А той си въобразява на всичко отгоре, че е честен и независим. И какво друго исках да кажа — той се запъна — наистина, може би то беше най-важното…

— Ще си го спомниш утре — каза Сашо.

— Е, тогава благодаря за вниманието! — завърши обидено Кишо. — Както се изразяват някои стари, възпитани хора по телевизията.

И навярно всичко щеше да свърши с тоя малък тост, ако Кишо не бе се заинатил да ги води на бар. В края на краищата и той имал право да почерпи веднъж, макар и с аванса на белгийския капиталист. Всички се съгласиха охотно освен Сашо.

— Там няма да те пуснат с тия брадавици! — каза решително той. — И с тия летни сандали на всичко отгоре.

За сандалите беше съвсем прав — портиерите щяха да го изхвърлят като парцал още на входа. За беля Донка успя да намери компромисно разрешение.

— Ами да отидем в барчето на ресторанта — предложи тя. — Толкова е тъмно, че може да влезеш бос.

— Аз искам истински бар… С програма.

— С програма — като си купиш обувки, — отвърна безжалостно Донка.

Кишо се примири. Слязоха един етаж по-долу и всичко беше готово. Барчето наистина беше необикновено тъмно и едва-едва осветено от противните червени абажури на лампите. Имаше само пет-шест маси и малко повече фикуси и филодендрони край стените и по ъглите, които стояха там като недохранени привидения с протегнати шии, сякаш надзъртаха какво има по масите. Настаниха се край една от тях с пукнато черно стъкло, недоверчиво се огледаха. Имаше само още една компания в барчето, някави мустакати чужденци, твърде вулгарни на вид, единият с някаква съмнителна пришка на бузата, залепена на кръстче с лейкопласт. Както е редно, забавляваха ги две проскубани момичета с кръгло изрисувани кукумявчи очи и толкова къси поли, че не ставаха и за престилчици. Навярно не бяха вечеряли, защото усилено зобеха фъстъци.

— Ама пък заведение! — измърмори Сашо. Пристига келнерът, на червената светлина на лампите лицето му приличаше на бифтек. Кишо поръча цяла бутилка уиски, лед и газирана вода. Така поне щяха да знаят какво пият. Иначе в тъмното можеха да им пробутат каквото си искат. Когато допиха втората бутилка, малкото Фифе сладко спеше на масата, а Донка танцуваше сама на дансинга под отегчения поглед на бармана. Най-сетне той спря магнетофона и каза решително:

— Край!… Повече нито капка!…

Макар да беше здравата пиян, Кишо си прибра рестото, ако не до стотинка, поне до левче. Едва събудиха Фифето, то се прозяваше и мляскаше така сладко, сякаш току-що бе похапнала в съня си. Както и да е, успяха да изнесат навън тленните си останки. На улицата беше много студено. Вятърът подсвирваше с най-тънките си зимни флейти. Само Сашо стоеше здраво на краката си, за пръв път през цялата вечер на лицето му се бе появила слаба усмивка. Двете Фифета помъкнаха подръка Кишо, краката на частника някак смешно изпреварваха мършавия му задник. Като го откри най-сетне в мрака, Донка здраво се вкопча в ръката му.

— Ще ме изпратиш ли?

— Ами какво да правя! — отвърна с досада младежът.

Той въздъхна и я помъкна по заледените тротоари. След всяка пресечка краката й омекваха все повече и повече, тя вече едва ли не лежеше върху него. Подхлъзнаха се на един ъгъл, главата на Донка дрънна яко на тротоара. Сашо успя с мъка да я изправи и в това боричкане — преструваше ли се, или не — но напълни ръцете му с бюста си. Когато пристигнаха най-сетне до дома й, той се бе загрял като термофорна възглавничка. Сашо я подпря на домофона, извади ключа от чантичката й и как да е успя да отвори външната врата.

— Няма ли да се качиш за малко горе? — попита тя направо.

— Какво да правя?

— Нищо, ще посвирим на пианото.

— Добре — каза той.

Сашо знаеше, че техните са на екскурзия, сега навярно корабът им цепеше водите на морето някъде към Сицилия.

— Имам много хубаво пиано — бърбореше тя. — Трябва само да го акордираме.

Акордираха го до пет часа. Бяха съвсем изтрезнели, чувствуваха се отвратително. Донка отиде да свари кафе, върна се оттам мрачна като Горгона.

— Слушай! — каза тя сърдито. — Ако научи нещо Криста, да знаеш, че ще ти избия зъбите.

— И аз твоите — отвърна Сашо злостно.

— За моите няма да стане нужда. Ти дрънкащ какво трябва и какво не трябва. Защо си й казал за първия път?

Сашо мълчеше намусен.

— Каза ли й?

— Казах й — измърмори той. — Аз не умея да лъжа.

— Ама пък обяснение! Не умеел да лъже! Значи, ако те попита утре — ти отново ще й кажеш?

— Няма да ме попита.

— Няма да те попита? Ти за теле ли я смяташ?… Сто пъти го е помислила тая нощ. И чакам всеки момент да ми звънне.

— Напразно чакаш!… Ако не друго — Криста има достойнство.

— А аз нямам ли?

— Поне никак не ти личеше — измърмори злорадо той.

— Виждаш ли какъв си нахал!… А твоето къде е?

— Все пак аз съм мъж! И не започнах пръв тая история!

— А ти много добре знаеше, че съм пияна!

— Ама пък приказки! — каза той искрено отвратен. — Това е обяснение за някой шофьор, не за момиче.

— Аз пък да пукна, ако седна друг път на твоя маса.

Дърляха се тъй още четвърт час, озлобени един към друг и настръхнали. Най-сетне той си отиде. Навън сякаш бе станало още по-студено, в предутринния мрак мъкнеха тежките си туловища тролейбуси с мътни недоспали очи и заскрежени чела. В студа бързаха наежени хора, трамваите профучаваха край тях с осветените си стъкла. Новият ден почваше с шумове, със сини мълнии от електрическите проводници, с тежък дъх на бензин. И така щеше да свърши, само че хората вместо да бързат, щяха да се клатят уморено към домовете си.

И Сашо бързаше, макар че сам не знаеше за какво. Бързаше просто от нерви, от ярост към себе си. Дори не разбираше откъде идва тая ярост и защо. В крайна сметка Криста си го беше заслужила. Момиче, което предпочита майка си пред своя приятел, надали заслужава по-добра участ. И все пак не оттам идваха угризенията, а от някакъв друг, много по-тежък спомен. От нещо, което изведнъж бе раздвоило живота му, бе го направило сякаш някакъв друг човек.

Прибра се в къщи много тихичко, за да не събуди майка си. В спалнята, на възглавницата, тя му бе оставила бележка: „Вуйчо ти каза веднага да му се обадиш“. Какво го бе прихванало вуйчо му? Освен ако е прочел внимателно статията му в списанието. Той обърна хартийката и написа на обратната страна: „Събуди ме в осем.“ После обидено се пъхна в леглото си.

Може би това беше първата му любов. Или поне така пишеше в старите книги. Днес никой не говореше за първа любов, неща от тоя род обикновено потъваха в мъглата на неясните спомени. Сега трудно се помнеше последната, та камо ли първата. Криста навярно е имала първа любов — мислеше той. Тя е от тоя изчезващ вид на жалкото човешко млекопитаещо. Той старателно избягваше в спомените си своята първа любов, но все пак тя съществуваше. То се знае и преди това имаше в живота му някои дреболии, но каква любов е да се влюбиш в учителката по френски език? Или пък в някое от тия малки глупачета, които стоят опулени срещу празната черна дъска?

Тогава беше четиринайсетгодишен, много добре си спомняше това. Както всяка друга година, летуваха в Обзор, кой знае защо, майка му бе харесала това прашно село, където всяка сутрин се чудеха къде какво да закусят. Тя го мъкнеше там още от най-ранна възраст, за голямо удоволствие на видния столичен шивач, който през тия двайсетина дни спокойно и сито погуляваше, без да се стряска сутрин къде всъщност се е събудил. Той лично поощряваше нещастната майка да мъкне синчето на морски бани, където децата, според шивача, великолепно се калявали. Сигурно имаше нещо вярно в това, защото, макар и мършав, Сашо беше много здраво момче, никога не бе боледувал дори от сливици.

Отсядаха винаги в една и съща квартира при някаква мрачна, бездетна гагаузка, която ги гледаше така накриво, сякаш никога не си плащаха наема. Готвеха си на котлонче в двора, вечер ядяха неизменно диня със сирене, освен в събота вечер, когато го водеха на кебапчета. И точно тогава между дините и кебапчетата той се влюби в някакво мълчаливо и плахо момиче от интерната за даровити деца. Беше някак особено и странно на вид, личицето му беше слабичко и като че ли малко преждевременно застаряло, но имаше много хубави, умни очи, които го караха да се чувствува недодялан и глупав. Сузи свиреше на цигулка, но това никак не го впечатляваше. В ония години негов любим инструмент беше барабанът естествено, както впрочем на повечето момчета. Но тон, разбира се, не каза това на Сузи, пред нея се лигавеше, че едва не умира от любов към цигулките, особено към виолите. Те се разхождаха вечер край морето, което плискаше равнодушно в краката им, мълчаха или пък Сузи му задаваше мъчни въпроси:

— Чел ли си „Гьоста Берлинг“? Не си ли? А „Пер Гюнт“?

— Кои са тия писатели? — питаше неловко момчето.

— Това не са писатели, а книги — отвръщаше строго Сузи. — А Якоб Васерман?

— Да, разбира се, много хубав роман!

— Какъв роман, това е писател! Нима не си чел Кристиян Ваншафе? — запитваше тя с искрено учудване.

— А ти чела ли си „Мъглявините на Андромеда“? — опита се той да я затрудни.

— Да, но не ми хареса… По-хубава е „Соларис“, но и тя много не ми хареса. Аз не обичам фантастични книги, там любовта е измислена.

Той никога не бе чувал ни за такива книги, ни за такива писатели. Това го караше да се чувствува унизен, излагаше го пред собствените му очи. Нищо и никакво момиченце с остри плешки и костеливи колене, а знаеше дори за Норберт Винер и Федерико Фелини. Само на цигулката никога не свиреше, дори не говореше за нея, макар че бе видял една сутрин да я държи в ръцете си с някакво особено унесено изражение. Веднъж той все пак я запита защо не свири.

— Сега съм тук на почивка — отвърна тя малко неохотно.

— А тогава защо си я взела? Тя го погледна учудено.

— А как без нея?

Тогава за пръв път той разбра, че каквото и да става между тях, цигулката винаги ще бъде в душата й преди него, може би неизмеримо преди него. Това го изпълваше с ярост, той вървеше като сянка подире й, може би страдаше. И сигурно е страдал, макар че това бе изчезнало от паметта му. Скоро след това Сашо й се обясни горещо в любов, закле й се във вечна вярност. Каза й, че ще се ожени за нея, щом свършат гимназия, след това двамата ще работят и следват. Беше ужасно искрен в тия свои объркани и несвързани обещания, въпреки че вечният спокоен плисък на морето се опитваше мъничко да ги охлади. Не успя дотам, но все пак той смътно усещаше в дъното на тая непонятна дори за него история и мъничко безсилие, мъничко или много, сам не можеше да разбере. Тя го изслуша, без да каже нито думичка, нито веднъж не се обърна да го погледне. Най-сетне той запита уплашено:

— Ти не искаш ли?

— Искам! — отвърна тя тихо.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че се е зачервила като праскова — лека, прозирна руменинка, която може би за пръв път се появяваше по лицето й.

— Ще работя като келнерка! — добави тя поривисто.

— Защо? По-хубаво е да свириш!

— Да свиря? — тя го погледна смаяно. — Да свиря пред разни простаци?

Пет дни те живяха като в треска. Чувствуваха се малко стреснати от големите обещания, които си бяха направили, вече не говореха за тях. Но бяха щастливи. Разхождаха се заедно, плаваха заедно, макар и рядко, той чуваше нейния крехък, ронлив смях. Но вечер винаги ставаше мълчалива и сериозна, понякога трескаво хващаше ръката му със своите корави, студени пръсти. И все пак всички опити да я целуне оставаха безуспешни. „Друг път — казваше тя. — Моля ти се, друг път!“ Това го огорчаваше, но той се мъчеше да го забрави. В края на краищата истинската любов е много повече от някакви си целувки. Тогава той още не подозираше, че може да рухне само за една нощ, дори само за няколко мига.

В техния дом живееше още едно семейство — всъщност някаква млада жена с двете си момчета, едното на шест, другото на осем години. Беше тъмноока, малко сухичка, доста невзрачна и както му се струваше тогава, съвсем леля, макар че едва ли минаваше трийсет години. Момчето някак смътно усещаше от време на време нейния поглед, който сякаш минаваше като ръка през цялото му тяло, позагоряло, изящно стройно в юношеската си чистота. Но Сашо просто не си даваше сметка за това, той бе влюбен. Двете й момченца вървяха като сенки подире му, още рано сутрин подаваха стриганите си главички през отворения прозорец. Отначало те му досаждаха, но после свикна с тях, дори ги обикна. Учеше ги да плуват, да крадат плодове, да ловят отровно зелени лапинки на кея. За тях той беше неизчерпаем извор на детско щастие.

През тая вечер майка му отиде на гости у една своя приятелка — поканили я на белот и домашно винце. Сашо си легна към десет часа, но не заспа веднага, остана да послуша транзистора, който предаваше забавна музика. И тъкмо тогава вратата се отвори, в стаята влезе съседката им, от която всъщност ги делеше само една стена. Стори му се в тоя миг едва ли не уплашена, гласът й звучеше някак задавено, макар че се стараеше да го направи обикновен и ласкав.

— Сашо, може ли да послушам малко музика?

— Ами добре — отвърна той учудено.

Тя седна на леглото му, дишаше тежко, мъчеше се да се съвземе. Той смътно усети нещо, дори прибра малко краката си. Но едва когато погледите им се срещнаха, той изведнъж разбра, че за пръв път ще му се случи това велико и тайнствено нещо, за което бе мислил безброй пъти. И до смърт силно пожела да му се случи. Тя продължаваше да го гледа, той лежеше като хипнотизиран, не помръдваше. Изведнъж времето изчезна, светлините изчезнаха, изчезна стаята, изчезна всичко. Най-сетне тя протегна ръка и я положи на корема му. Тя го галеше и където минеше дланта й, сякаш изгаряше кожата му. После стана, като залитна леко, и угаси лампата.

Когато тя си отиде, той лежа дълго като зашеметен. Сърцето му бе празно, никакви мисли нямаше в главата му, никакви спомени. И никакво чувство, че се е случило нещо особено в живота му. Искаше му се да заспи и наистина скоро заспа, макар че нощта беше необикновено топла и задушна. Едва когато, се събуди, той изведнъж разбра, че просто е убил любовта си, истинската си голяма любов, вечната като морето. И като че ли нямаше сили да съжалява за това или просто не искаше. Вечерта, когато се срещна със Сузи, сърцето му громко биеше. Но в него нямаше ни капка любов. Може би малко жалост, може би разкаяние, мъка дори, но любов нямаше, любовта сякаш се бе изпарила. „Сега най-важното е тя да не разбере нищо — мислеше уплашено той. — Сега само това е важно!“

Не беше никак лесно да се поддържа тая лъжа. Но на четвъртия ден Сузи замина малко неочаквано, без да разбере нищо. Вечерта преди раздялата тя плака край морето и му позволи да я целуне — толкова бърза целувка и толкова неловка, че той едва я усети. Уговориха се да се видят, щом той се върне, отново се заклеха във вечна любов. Но на сутринта, когато претъпканият автобус замина, като вдигаше след себе си облаци бял прахоляк, той се почувствува така облекчен, като никой друг път в живота си. Сега можеше отново да ходи, където си иска, и да прави, каквото си иска, без да се страхува от нищо. И да си спомня и мисли за това, без да се плаши от себе си. И може би щеше да намери начин да го направи поне още веднъж. Ставаше червен като рак при тая мисъл, усещаше как между плещите му се стича лепкава пот. И наистина го направи една късна нощ в нейната собствена стая, на собственото й легло, докато двете му малки приятелчета спяха полуголи на другото. Само за половин час той се бе превърнал, без да съзнава това, от чист юноша в най-обикновено прасе. И никога след това не го разбра.

Когато се върна в София, той дори не помисли да се обади на Сузи. Те нямаха телефон, но той имаше. Може би тя щеше да го потърси. И безобидният телефон се превърна за него в малко, хищно животно с отровни зъби. Винаги трепкаше, когато чуеше неговия припрян звън. Сам никога не се обаждаше, крещеше злобно на майка си: „Няма ме!“ Тя просто се чудеше какво е станало с момчето, защо напоследък е такъв нервен и зъл. Разбира се, нищо не подозираше. И отде можеше да знае, че след две такива остри преживявания той изведнъж е останал без нито едно. По нейно време подобни неща не се случваха на момчетата Но минаха месец-два и всичко започна да избледнява. Но той не знаеше, че не е изчезнало и че не може да изчезне.

Само се бе утаило някъде в длъбините. Водата се бе избистрила, но дъното вече не беше същото.

Сега у него бе останал само един дълбок, инстинктивен страх — да не я срещне някъде случайно по улиците. Той не разбираше, че тоя страх е хубав, всъщност съвестта му бе жива. Но вече никога не я срещна, макар и случайно, нито по улиците, нито по ресторантите. И само веднъж я видя, и то след много години.

А тя ставаше все по-известна и по-известна, за нея говореха като за някакво чудо. Печелеше международни конкурси, на момичешка възраст получи Димитровска награда. Виждаше често нейните портрети по витрини и по списания. Струваше му се, че си остава все същата, че нищо в нея не се променя. А всъщност не виждаше промените, образът от портретите бе само символ, зад който съзираше спомена от момчешките години. Пък и избягваше да се заглежда в портретите й, не четеше никога критиките и бележките за нейните концерти. Чувството за вина не бе намаляло нито с една трошица, нито с едно зрънце. То само се бе скрило някъде под утайките. Но понякога, макар и за мигове, в тъмни, пияни нощи в него се появяваше страшното усещане, че някога, много отдавна, е убил дете — убил го е, без да разбере и без да усети, съвсем неволно и несъзнателно, а след това е убил и спомена, убил е всичко, което може да породи тоя спомен. Ето защо той просто не разбра как е купил билет за един от концертите й. Не изпитваше ни вълнение, ни любопитство, просто чувствуваше, че трябва да отиде. Бяха изминали седем години от последната им среща, сега всичко му се струваше като сън.

Сузи излезе на сцената с малко твърда, неграциозна походка. И изведнъж дъхът му спря, той не помръдваше от мястото си. А като че ли нямаше причини да се вълнува, по-скоро би трябвало да се чувствува облекчен. Тя изглеждаше направо грозна в тоя миг под силната светлина на лампите. Шията и бе суха, бузите малко увехнали, гърдите й изглеждаха съвсем плоски под коравата брокатена рокля. И самата рокля му се стори зле ушита или просто не стоеше добре на несиметричната й фигура. Не му хареса и жестът, с който нагласи цигулката под брадичката си. Тя като че ли не обичаше вече своята цигулка, тя просто я експлоатираше, доста безцеремонно при това, тъй като не й остави никаква надежда, че може да помръдне в ръцете й. След това засвири.

Нейната музика го порази. Той не ходеше на концерти, това изкуство не го вълнуваше особено. Порази го преди всичко съвършенството на изпълнението, необикновената сила и увереност във всеки жест на ръката й, на всеки звук, който изтръгваше от тия невероятни струни. Но самата музика не стигаше до сърцето му, той не я усещаше. Или може би просто така му се струваше. Но той наблюдаваше очите й — в тях като че ли нямаше никакво вълнение, само някаква особена, нечовешка съсредоточеност. Когато най-сетне свърши, в залата избухнаха френетични аплодисменти. Непознатото момиче до него бе пребледняло, по лицето му пробягваха нервни тръпки. Той ли бе безчувствен, или тия около него бяха от някакъв друг свят? Дори не остана на втората част на концерта, страхуваше се от повече изпитания. Завърна се в къщи смутен и объркан, с чувство, че се е разминал с нещо в живота си, което вече никога няма да се повтори.

Само едно не разбираше той — че наистина е убил дете. Беше го убил през онова горещо лято край хладното море, което си остана докрай равнодушно към любовта им, към всяка човешка любов. Вместо сърце и обич на света се бе появило някакво странно чудовище на изкуството, което стряскаше всички. На пясъчния бряг, все тъй заливан от хладните води на морето, не бе останало нищо освен красиви, но мъртви мидени черупки.