Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (6) (Алиби)

ГЛАВА ШЕСТА
ТУНИСКИЯТ КИНЖАЛ

Срещнах инспектора тъкмо когато излизаше от вратата, която водеше към кухненските помещения.

— Как е младата леди, докторе?

— Съвзема се полека-лека. Майка й е с нея.

— Хубаво. Разпитвах прислугата. Всички заявяват, че никой не е минавал снощи през задния вход. Описанието ви за оня непознат беше доста неясно. Не можете ли да ни кажете нещо по-определено, на което да можем да се опрем?

— Страхувам се, че не — казах със съжаление. — Нощта беше тъмна, знаете, а човекът беше вдигнал високо яката на палтото си и дръпнал шапката си ниско над — очите.

— Хм — промърмори инспекторът. — Изглежда, че е искал да скрие лицето си. Сигурни ли сте, че не ви е бил познат?

Потвърдих думите си, но не така уверено, както би трябвало. Спомних си впечатлението си, че гласът на непознатия не ми беше съвсем чужд. Обясних това па инспектора, като се позапъвах.

— Бил е груб, некултивиран глас, казвате?

Отговорих утвърдително, но си спомних, че грубостта беше почти пресилена. Ако, както мислеше инспекторът, човекът е искал да скрие лицето си, ще се старае да преправи и гласа си.

— Ще имате ли нещо против да дойдете с мене в кабинета, докторе? Искам да ви запитам още едно-две неща.

Съгласих се. Инспектор Дейвис отключи вратата на вестибюла, минахме през нея и той отново я заключи подире си.

— Не искам да ни безпокоят — каза той мрачно. — И не искам да ни подслушват. Е, какви са тия слухове за изнудване?

— Изнудване ли?! — възкликнах аз, силно учуден.

— Да не са плод на въображението на Паркър? Или пък има нещо вярно в тях?

— Ако Паркър е чул нещо за изнудване — произнесох полека, — трябва да е подслушвал зад тази врата, прилепил ухо до ключалката.

Дейвис кимна.

— По всяка вероятност. Аз впрочем проверих какво е вършил Паркър тази вечер. Право да ви кажа, държането му не ми харесва. Този човек знае нещо. Когато започнах да го разпитвам, той усети накъде духа вятърът и ми заразправя някакви врели-некипели за изнудване.

Взех моментално решение.

— Радвам се, че повдигнахме този въпрос — казах аз. — Двоумях се дали да поставя нещата ребром. Почти бях решил да ви разкажа всичко, ала исках да изчакам благоприятна възможност. Сега вече имам такава възможност.

И тозчас разправих всички събития от вечерта така, както съм ги изложил тук. Инспекторът слушаше внимателно, като отвреме-навреме вмъкваше някой въпрос.

— Такава необикновена история не съм чувал досега — заключи той, когато свърших. — Значи, казвате, писмото било изчезнало безследно? Работата изглежда лоша… много лоша наистина. Във всеки случай се изяснява това, което търсим, подбудата за убийството.

Кимнах утвърдително.

— Разбирам.

— Значи, казвате, мистър Акройд намекнал за подозрението си, че е замесен някой член от семейството. Семейството е доста разтегливо понятие.

— Не мислите ли, че Паркър би могъл да бъде човекът, когото търсим? — подхвърлих аз.

— Изглежда много вероятно. Очевидно той е подслушвал на вратата, когато сте излизали. А мис Акройд го е срещнала по-късно, когато се готвел да влезе в кабинета. Може би пак се е опитал да влезе, когато тя е била далеч и не можела да го види. Той е промушил Акройд, заключил вратата отвътре, отворил прозореца и се измъкнал оттам, а после заобиколил през някоя странична врата, която предварително оставил отворена. Как ви се струва?

— Само едно нещо противоречи на тази теория — казах полека. — Ако Акройд е продължил четенето на писмото веднага след моето излизане, каквото беше намерението му, не разбирам защо е трябвало да продължава да седи на същото място и цял час още да премисля нещата. Той веднага би повикал Паркър, би го изобличил на място и между двамата би избухнала страшна кавга. Спомнете си, Акройд беше човек с холеричен темперамент.

— Може да не е имал време да продължи незабавно четенето на писмото — предложи инспекторът. — Зная, че някой е бил при него в девет и половина. Ако този посетител е дошъл веднага след вашето излизане и след като излязъл, влязла мис Акройд да пожелае лека нощ, Акройд е имал възможност да продължи четенето на писмото едва след около десет часа.

— А обаждането по телефона?

— Сигурно се е обадил Паркър… може би, преди да се е сетил за заключената врата и отворения прозорец. После е премислил — или се е изплашил — и решил да казва, че не знае нищо. Точно така се е развило положението, уверявам ви.

— Д-да — казах с известно съмнение.

— Във всеки случай истината за обаждането по телефона можем да узнаем от телефонната централа. Ако връзката е дадена оттам не виждам кой друг би могъл да се обади освен Паркър. Уверявам ви, той е човекът, когото търсим. Но бъдете дискретен, не бива още да го плашим, преди да имаме всички доказателства. Аз ще взема мерки да не ни се изплъзне. Привидно ще съсредоточим вниманието си върху вашия тайнствен непознат.

Той стана от стола до писалището, който беше яхнал като кон, и се приближи до неподвижната фигура на креслото.

— Оръжието би трябвало да ни наведе на някаква следа — забеляза той, като вдигна глава, — То е особено… доколкото виждам, струва ми се, антика.

Той се наведе и почна да изучава внимателно дръжката и чух как изръмжа от задоволство. После много предпазливо стисна с двете си ръце под дръжката и издърпа острието от раната. Като продължаваше да държи кинжала така, че да не докосва дръжката, той го пъхна в една широка порцеланова купа, която украсяваше поставката на камината.

— Да — каза инспекторът, като кимна към кинжала. — Наистина художествено изделие. Сигур но тия неща са рядкост.

Беше наистина красив предмет. Тясно острие, което се стесняваше още повече към върха, дръжката от сложна метална плетеница с интересна и грижлива изработка. Той докосна предпазливо острието с пръст, за да опита остротата му, и направи почтителна гримаса.

— Ей че острие, дявол да го вземе! — възкликна той. — Дори дете би могло лесно да го забие в човек… както би разрязало масло. Опасно е да имаш около себе си такава играчка.

— Може ли сега да прегледам трупа, както се полага? — запитах аз.

Инспекторът кимна.

— Добре.

Направих щателен преглед.

— Е! — каза инспекторът, когато свърших.

— Няма да ви затруднявам с технически термини — заговорих аз. — Ще ги оставим за дознанието. Ударът е бил нанесен от деснорък човек, застанал зад жертвата, и смъртта трябва да е настъпила моментално. От израза на лицето на мъртвеца заключавам, че ударът е бил съвсем неочакван. Сигурно е умрял, без да знае кой е бил нападателят му.

— Икономите умеят да се промъкват тихо като котки — каза инспекторът Дейвис. — Няма особена загадка в това престъпление. Погледнете дръжката на този кинжал.

Погледнах.

— Предполагам, че не ги забелязвате, ала аз ги виждам много ясно. — Той сниши глас. — Отпечатъци от пръсти.

Той се отдръпна няколко стъпки назад, за да види ефекта от думите си.

— Да — казах кротко. — Досещах се.

Не виждам защо трябва да ме смятат за съвсем лишен от интелигентност. Та нали и аз чета детективски истории и вестници и съм човек със средни Способности. Ако нямаше върху дръжката на кинжала отпечатъци от пръсти, е, работата щеше да бъде съвсем друга. Тогава щях да покажа подобаваща изненада и изумление.

Мисля, че инспекторът се ядоса, задето не благоволих да се развълнувам. Той вдигна порцелановата купа и ме покани да го придружа до билярдната.

— Искам да видя дали мистър Реймънд може да каже нещо за този кинжал — обясни той.

Заключихме отново външната врата подире си и ce запътихме към билярдната, където намерихме Джофри Реймънд. Инспекторът показа експоната си.

— Виждали ли сте това преди, Мистър Реймънд?

— Ами… струва ми се… почти съм сигурен, че това е антика, подарена на мистър Акройд от майор Блънт. Произхожда от Мароко… не, от Тунис. Значи престъплението е извършено с нея? Интересно! Изглежда почти немислимо и все пак едва ли би могло да има два еднакви кинжала. Ще ми позволите ли да доведа майор Блънт?

Той изскочи, без да дочака отговор.

— Симпатичен млад човек — отсъди инспекторът. — Има нещо честно и непринудено в него.

Съгласих се. За две години, откакто Джофри Реймънд беше секретар на Акройд, никога не бях го виждал сприхав или загубил самообладание. И доколкото зная, беше много способен секретар.

След една-две минути Реймънд се върна, придружен от Блънт.

— Имах право — каза Реймънд развълнувано. — Действително е туниският кинжал.

— Но майор Блънт дори не го е погледнал — възрази инспекторът.

— Видях го още щом влязох в кабинета — обади се тихият човечец.

— Значи познахте го. Блънт кимна утвърдително.

— И нищо не казахте — забеляза инспекторът подозрително.

— Моментът не беше подходящ — рече Блънт. — Маса пакости се правят, когато човек изпусне нещо, което не трябва.

Той посрещна съвсем спокойно пронизителния поглед на инспектора.

Последният най-после изръмжа, обърна се гърбом и след малко поднесе на Блънт кинжала.

— Значи сте съвсем сигурен, сър. Заявявате, че това е действително предметът, за който става дума?

— Абсолютно. Няма ни най-малко съмнение.

— Къде беше този… хм… къде обикновено стоеше тази антика? Можете ли да ми кажете, сър?

Вместо Блънт отговори секретарят:

— В сребърната масичка в гостната.

— Какво?! — възкликнах аз.

Всички ме изгледаха.

— Да, докторе? — насърчи ме инспекторът.

— Това няма особено значение — допълни инспекторът пак насърчително.

— Съвсем незначителна подробност — обясних аз, като да се оправдая. — Просто когато пристигнах снощи за вечеря, чух капакът на сребърната масичка в приемната да се затваря.

Забелязах върху лицето на инспектора дълбок скептицизъм й сянка на подозрение.

— Отде знаехте, че е капакът на сребърната масичка?

Видях се принуден да обясня подробно — дълго, отегчително обяснение, което безкрайно повече бих предпочел да нямаше нужда да давам.

Инспекторът ме изслуша докрай.

— Беше ли кинжалът на мястото си, когато разглеждахте съдържанието на масичката?

— Не зная — отговорих. — Не си спомням да съм забелязал това… но, разбира се, може през всичкото време да си е бил там.

— По-добре да повикаме домоуправителката — забеляза инспекторът и дръпна звънеца.

След няколко минути мис Ръсел, повикана от Паркър, влезе в стаята.

— Мисля, че не съм се приближавала до тази масичка — отговори тя, когато инспекторът й зададе въпроса си. — Исках да видя дали всички цветя са свежи. А, да, сега си спомням! Сребърната масичка беше отворена… което не беше редно, затова, като минавах, затворих капака.

Тя гледаше дръзко инспектора.

— Разбирам — промърмори Дейвис. — Можете ли да ми кажете дали този кинжал беше тогава на мястото си?

Мис Ръсел погледна хладнокръвно оръжието.

— Не мога да кажа с положителност — отговори тя. — Не се спрях да погледна. Знаех, че всеки момент семейството ще слезе и исках да се махна.

— Благодаря ви — каза инспекторът.

В държането му имаше едва доловима сянка на колебание, като че ли му се искаше да продължи разпита, но мис Ръсел очевидно схвана думите му като знак, че е свободна, и се измъкна безшумно от стаята.

— Вижда ми се не особено приятна личност, а? — рече инспекторът, като гледаше подире й. — И тъй, да обобщим. Вие, докторе, струва ми се, казахте, че тази сребърна масичка стояла пред единия от прозорците?

Реймънд отговори вместо мене:

— Да, пред прозореца отляво.

— И двата бяха отворени.

— А, прозорецът е бил отворен?

— Е, мисля, че е излишно да се спираме повече на този въпрос. Някой — казвам само „някой“ — е имал възможност да вземе този кинжал винаги когато пожелае и точно кога го е взел няма ни най-малко значение. Утре сутринта, мистър Реймънд, ще дойда с началника на полицията. Дотогава ключът на тази врата ще остане у мене. Искам полковник Мелроуз да види всичко както си е. Случайно узнах, че е на вечеря на другия край на графството и предполагам, ще прекара там и нощта.

Гледахме как инспекторът взе купата.

— Трябва да увия кинжала много внимателно — забеляза той. — Той ще бъде в много отношения важно веществено доказателство.

Когато след няколко минути двамата с Реймънд излизахме от билярдната, той се изсмя тихо, явно развеселен.

Усетих как ме стисна за ръката и проследих погледа му. Инспектор Дейвис, изглежда, искаше мнението на Паркър за един малък джобен дневник.

— Малко очебийно — промърмори спътникът ми. — Значи Паркър е заподозреният, а? Да дадем ли на инспектора Дейвис отпечатъци и от нашите пръсти?

Той взе от подноса две визитни картички, обърса ги с копринената си носна кърпа, после ми подаде едната, а другата взе сам. След това с усмивка ги връчи на полицейския инспектор.

— Сувенири — рече той. — Номер едно — д-р Шепърд, номер две — моя скромна милост. Сутринта ще получите и от майор Блънт.

Младите винаги запазват присъствие на духа. Дори жестокото убийство на приятеля и работодателя му не можеше да помрачи за дълго настроението на Джофри Реймънд. Може би така и трябва да бъде. И аз не зная. Отдавна съм загубил способността си да се нагаждам към обстоятелствата.

Беше много късно, когато се прибрах с надеждата, че Каролина вече си е легнала. Ала не биваше да бъда такъв оптимист.

Тя ме чакаше с горещо какао и докато го пиех, измъкна от мене всички подробности за събитията от вечерта. Не казах нищо за изнудването, а се задоволих да й изложа фактите около убийството.

— Полицията подозира Паркър — казах, като станах и се готвех да се кача в спалнята.

— Паркър ли?! — възкликна сестра ми. — Бабини деветини! Този инспектор трябва да е кръгъл глупак. Има си хас да е Паркър! Я не ме занасяй.

След това неясно изказване отидохме да си легнем.