Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (5) (Алиби)

ГЛАВА ПЕТА
УБИЙСТВО

Измъкнах колата почти мигновено и полетях към Фърнли. Скочих от колата и дръпнах звънеца нетърпеливо. Позабавиха се да ми отворят, затова позвъних отново.

Тогава чух изтракването на верижката и на отворения вход застана Паркър; безстрастното му лице оставаше напълно спокойно.

Отстраних го и нахълтах в преддверието.

— Къде е той? — попитах рязко.

— Извинете, сър?

Господарят ти. Мистър Акройд. Какво ме зяпаш, човече. Уведоми ли полицията?

— Полицията ли, сър?! Полицията ли казахте? — Паркър ме гледаше втрещено, сякаш бях привидение.

— Но какво ти става, Паркър? Щом, както казваш, господарят ти е убит…

От гърдите на Паркър се изтръгна възклицание.

— Господарят? Убит? Невъзможно, сър! Сега аз на свой ред го изгледах втрещено.

— Нима не ми се обади по телефона преди по-малко — от пет минути, за да ми съобщиш, че мистър Акройд бил намерен убит?

— Аз ли, сър? О, съвсем не, сър! Не бих и помислил да правя такова нещо.

— Да не искаш да кажеш, че цялата тая работа е шега? Че нищо не се е случило с мистър Акройд?

— Извинете, сър, но лицето, което ви е телефонирало, послужи ли си с моето име?

— Ще ти предам точно думите, които чух. „Д-р Шепърд ли е насреща? Обажда се Паркър, икономът на Фърнли. Моля ви, елате веднага, сър. Мистър Акройд е убит.“

Двамата с Паркър се спогледахме изумено.

— Много лоша шега, сър — проговори той най-после с тон на възмущение. — Каква дързост да се говори такова нещо!

— Къде е мистър Акройд? — попитах изведнъж.

— Предполагам, че е още в кабинета си, сър. Дамите си легнаха, а майор Блънт и мистър Реймънд са в билярдната.

— Хм, ще надзърна да го видя за минутка. Зная, че не искаше да го безпокоят, ала тази странна груба шега ме разтревожи. Искам само да се уверя, че нищо му няма.

— Много добре, сър. Аз сам се чувствувам неспокоен. Ако нямате нищо против, да ви придружа само до вратата, сър?…

— Добре — отговорих. — Ела.

Преминах вратата отдясно, следван по петите от Паркър, прекосих малкото вестибюлче, от което няколко стъпала водеха нагоре към спалнята на Акройд, и почуках на вратата на кабинета.

Не получих никакъв отговор. Натиснах дръжката, но вратата беше заключена.

— Позволете ми, сър — каза Паркър.

Много пъргаво за човек с неговото телосложение той коленичи с единия си крак и прилепи окото си до ключалката.

— Ключът си е в бравата, сър — рече той, като се изправи. — От вътрешната страна. Мистър Акройд трябва да се е заключил отвътре и може тъкмо да е заспал.

Наведох се да проверя констатацията на Паркър.

— Изглежда, че всичко е наред — казах, — ала все пак, Паркър, ще събудя господаря ти. Не мога да се прибера спокойно, докато не чуя от собствените му уста, че нищо му няма.

Като казах това, разтърсих дръжката на бравата и извиках:

— Акройд, Акройд, само за момент.

Но пак никакъв отговор. Погледнах през рамо.

— Не искам да вдигам в тревога цялата къща — промърморих колебливо.

Паркър премина отсреща и затвори вратата на големия хол, през която бяхме дошли.

— Мисля, че сега е добре, сър. Билярдната е от другата страна на къщата, там са и кухненските помещения и дамските спални.

Кимнах в знак, че разбирам. После заудрях бясно по вратата и като се наведох, почти изревах през ключалката:

— Акройд, Акройд! Тук е Шепърд. Пуснете ме да вляза.

И пак мълчание. Никакъв признак на живот в заключената стая. Спогледахме се с Паркър.

— Слушай, Паркър — рекох, — ще строша тази врата… или по-право ще я строшим. Аз поемам отговорността.

— Щом казвате така, сър — продума Паркър с известно съмнение.

— Да, казвам го. Аз съм сериозно разтревожен за мистър Акройд.

Огледах вестибюла и вдигнах едно тежко дъбово кресло. Двамата с Паркър го уловихме и като го държахме помежду си, пристъпихме в атака. Веднъж, дваж, триж го запокитихме върху бравата. На третия удар тя се счупи и влязохме, олюлявайки се, в стаята.

Акройд седеше на креслото пред огнището, както го бях оставил. Главата му беше клюмнала настрана и точно под яката на сакото му ясно се виждаше лъскаво парче извит метал.

Двамата с Паркър пристъпихме напред, докато се надвесихме над полегналата фигура. Чух как икономът пое дъх с остро свистене.

— Промушен откъм г-гърба — прошепна той. — Ужасно!

Обърса с кърпа мокрото си чело, после протегна боязливо ръка към дръжката на кинжала.

— Не бива да го пипаш — срязах го аз. — Изтичай веднага до телефона и позвъни в полицейския участък. Уведоми ги за случилото се. После предупреди мистър Реймънд и майор Блънт.

— Слушам, сър.

Паркър излезе бързо, като продължаваше да бърше потното си чело. Направих малкото, което трябваше да се направи. Внимавах да не нарушавам положението на тялото и да не пипам кинжала. Нищо нямаше да се постигне, ако се извадеше. Очевидно Акройд беше мъртъв отскоро.

В този момент чух отвън гласа на ужасения Реймънд, който не можеше да повярва на ушите си.

— Какво говорите? О, невъзможно! Къде е докторът?

Той се появи като вихрушка на вратата, после се закова на място със силно пребледняло лице. Една ръка го отстрани и покрай него в стаята влезе Хектор Блънт.

— Боже мой — възкликна Реймънд зад гърба му, — значи е вярно!

Блънт вървеше право напред, докато стигна, креслото. Надвеси се над тялото и помислих, че като Паркър ще хване дръжката на кинжала. Дръпнах го с ръка.

— Нищо не бива да се мести — обясних аз. — Полицията трябва да види мъртвия точно както си е сега.

Блънт веднага кимна в знак, че е разбрал. Лицето му беше безизразно както винаги, но ми се стори, че по равнодушната маска долових признаци на вълнение. Междувременно до нас се бе приближил и застанал Джофри Реймънд, който надзърташе към трупа през рамото на Блънт.

— Това е ужасно — промълви той.

Беше си възвърнал самообладанието, но когато свали пененето си, което обикновено носеше, и почна да го бърше, забелязах, че ръката му трепереше.

— Грабеж, предполагам — рече той. — Как се е промъкнал тоя тип? През прозореца? Задигнато ли е нещо?

Той пристъпи към писалището.

— Мислите ли, че е обир? — Проговорих бавно.

— Че какво друго може да бъде? Не може ли да става въпрос за самоубийство, предполагам?

— Никой не би бил в състояние да се промуши по такъв начин заявих самоуверено. — Чисто убийство е. Но с каква подбуди?

— Роджър нямаше врагове на тоя свят — каза Блънт тихо. — Трябва да са били апаши. Но какво е търсел крадецът? Като че ли нищо не е разместено?

Той огледа стаята. Реймънд продължаваше да подрежда книжата на Писалището.

— Изглежда, че нищо не липсва и по никое от чекмеджетата няма белези от насилие — констатира най-после секретарят. — Много мистериозна работа.

Блънт направи леко движение с глава.

— Тук на пода има няколко писма — рече той.

Погледнах надолу. Три или четири писма още лежаха там, където Акройд ги бе изпуснал по-рано тази вечер.

Но синият плик, в който се намираше писмото на мисис Ферърс, бе изчезнал. Полуотворих уста да заговоря, ала в този момент из къщата отекна звънец. В преддверието се чу неясен тропот, после Паркър се появи с нашия местен полицейски инспектор и един полицай…

— Добър вечер, господа — поздрави инспекторът. — Страшно съжалявам за случилото се! Добър, благороден джентълмен беше мистър Акройд. Икономът казва, че било убийство. Дали не е злополука или самоубийство, докторе?

— В никакъв случай — отговорих аз.

— А-a! Лоша работа.

Той пристъпи и застана над трупа.

— Бутан ли е? — запита той строго.

— Освен да се уверя, че животът е угаснал, което е съвсем проста работа; не съм нарушавал положението на тялото по какъвто и да било начин.

— Аха! И всичко показва, че убиецът се е измъкнал… поне за сега. Но нека чуя всичко поред. Кой намери трупа?

Обясних старателно при какви обстоятелства е станало това.

— Съобщение по телефона, казвате? От иконома?

— Съобщение, каквото не съм предавал — заяви Паркър разпалено. — Цяла вечер не съм се приближавал до телефона. Останалите могат да потвърдят това.

— Много странно. Звучеше ли като гласа на Паркър, докторе?

— Хм… не съм забелязал. Не се усъмних, право да ви кажа.

— Естествено. Е, значи се качихте тук, разбихте вратата и намерихте клетия мистър Акройд в това състояние. От колко време е мъртъв според вас, докторе?

— Най-малко от половин час… а може и повече — отговорих аз.

— Вратата била заключена отвътре, казвате? А прозорецът?

— Лично аз го затворих и зарезих по-рано тази вечер по молба на мистър Акройд.

Инспекторът се приближи до прозореца и дръпна завесите.

— Да, ама сега е отворен — забеляза той.

Наистина прозорецът беше отворен, като долната му рамка беше вдигната доколкото е възможно.

Инспекторът извади едно джобно фенерче и освети с него външната страна на перваза.

— Несъмнено оттук е излязъл — забеляза той — и е влязъл. Вижте тука.

Под светлината на силно фенерче се виждаха няколко ясно очертани следи от стъпки. Изглежда, бяха от обувки с гумени подметки. Една особено отчетлива следа сочеше навътре, другата, която леко се застъпваше с нея, сочеше навън.

— Ясно като бял ден — каза инспекторът. Липсват ли някакви ценности?

Джофри Реймънд поклати отрицателно глава.

— И да липсват, не можем да установим това. Мистър Акройд никога не държеше нещо особено ценно в тази стая.

— Хм — промърмори инспекторът. — Човек намира отворен прозорец. Прескача, вижда мистър Акройд седнал там… може би заспал. Човекът го промушва изотзад, после се уплашва и офейква. Но оставя доста отчетливи следи. Сигурно ще го хванем без особено затруднение. Не са ли се въртели наоколо подозрителни непознати лица?

— О! — възкликнах внезапно. — Какво има докторе?

— Тази вечер срещнах един човек… тъкмо когато излизах от пътната врата. Попита ме за пътя към Фърнли Парк.

— По кое време беше?

— Точно в девет часа. Чух да бие часовникът, когато излизах от вратата.

— Можете ли да го опишете?

Описах го, доколкото ми беше възможно. Инспекторът се обърна към иконома:

— Приближавал ли се е до парадния вход някой, който да отговаря на това описание?

— Не, сър. Никой не е влизал в къщата тази вечер.

А през задния вход?

— Мисля, че не, сър, ала ще проверя.

Той тръгна към вратата, но инспекторът протегна едрата си ръка.

— Благодаря, няма нужда. Аз сам ще проверя. Първо искам обаче да определим малко по-точно часовете. Кога и кой е видял За последен път мистър Акройд жив?

— Изглежда, че аз — казах, — когато излизах в… чакайте да помисля… около девет без десет минути. Каза ми, че не искал да го безпокоят, а аз повторих това нареждане пред Паркър.

— Точно така, сър — потвърди почтително Паркър.

— Мистър Акройд положително е бил жив в девет и половина — — обади се Реймънд, защото чух гласа му тук.

— На кого говореше?

— Това вече не зная. Разбира се, в момента помислих, че д-р Шепърд е при него. Исках да го попитам за едни документи, с които се занимавах, но когато чух гласовете, спомних си: той бе казал, че иска да говори с д-р Шепърд, без да го безпокоят, и пак се отдалечих. Ала сега май се оказва, че докторът вече си е бил отишъл?

Кимнах утвърдително.

— Бях си в къщи към девет и четвърт — казах аз. — Не съм излизал до получаването на съобщението по телефона.

— Кой може да е бил при него в девет и половина? — запита инспекторът. — Не сте ли били вие, мистър… хм…

— Майор Блънт — обадих се аз.

— Майор Хектор Блънт? — попита инспекторът и в гласа му се промъкна нотка на уважение.

Блънт само кимна утвърдително с глава.

— Струва ми се, че и по-рано сме се виждали тук, сър — каза инспекторът. — За момент не можах да ви позная, ала вие бяхте отседнали у мистър Акройд преди една година, през май.

— Юни — поправи Блънт.

— Точно тъй, юни беше. Значи, както казах, вие не сте били при мистър Акройд в девет и половина тази вечер?

Блънт поклати отрицателно глава.

— Изобщо не съм го виждал след вечеря — призна той.

Инспекторът се обърна отново към Реймънд:

— А вие, сър, не дочухте ли нещо от разговора, който се водеше?

— Долових само откъслек — отговори секретарят — като предполагах, че при мистър Акройд е д-р Шепърд, този откъслек ми се стори много странен, Доколкото мога да си спомня, точните думи бяха следните. Говореше мистър Акройд. „Бъркането в моята кесия зачести толкова много напоследък — точно така казваше, напоследък, — че, боя се, не ще мога да изпълня вашето искане…“ Тутакси се отдръпнах, разбира се, така че не можах да чуя нищо повече. Но доста се учудих, понеже д-р Шепърд…

— …не иска заеми за себе си, нито подаяния за други — довърших аз.

— Искане на пари — промърмори инспекторът замислено. — Може би тук имаме една важна диря. — Той се обърна към иконома. — Вие, Паркър, казвате, че никого не сте пускали през парадния вход тази вечер?

— Точно така казах, сър.

— Тогава излиза, че мистър Акройд лично трябва да е пуснал този непознат. Но не разбирам съвсем…

За няколко минути инспекторът като че се замечта.

— Едно нещо е ясно — проговори той най-подир, излизайки от дълбоката си замечтаност, — мистър Акройд е бил жив и здрав в девет и половина. Това е последната минута, в която се знае, че е бил жив.

Сякаш да се оправдае, Паркър избухна в силна кашлица, която тутакси насочи погледа на инспектора към него.

— Какво има? — каза той рязко.

— Ще ме извините, сър, ала мис Флора го е виждала след това.

— Мис Флора ли?

— Да, сър. Трябва да е било към десет без четвърт. Именно след това тя ми каза, че тази вечер никой не бивало да безпокои повече мистър Акройд.

— Той ли я е пратил да ви предаде това нареждане?

— Не точно, сър. Носех един поднос със сода и уиски, когато мис Флора, която тъкмо излизаше от тази стая, ме спря и ми каза, че чичо й не искал да го безпокоят.

Инспекторът изгледа иконома с внимание, с каквото не бе го удостоявал досега.

— Значи вече ви е било казано, че мистър Акройд не искал да го безпокоят, така ли?

Паркър започна да се запъва. Ръцете му трепереха.

— Да, сър. Да, сър. Точно така, сър.

— И все пак сте възнамерявали да го безпокоите?

— Бях забравил, сър. Тоест, искам да кажа, приблизително по това време аз винаги нося уиски със сода, сър, и питам има ли нужда от нещо друго, та помислих… тъй де, постъпих както винаги, без да се замисля.

В този момент започнах да забелязвам, че Паркър беше много подозрително развълнуван. Клетият човек цял трепереше и се тресеше.

— Хм — промърмори инспекторът. — Трябва веднага да говоря с мис Акройд. За сега ще оставим тази стая така, както си е. Няма да се връщам тук, преди да съм чул какво ще каже мис Акройд. Ще взема само една предпазна мярка: ще затворя и зарезя прозореца.

Взел предпазната си мярка, той тръгна към преддверието, а ние го последвахме. Спря се за миг, загледан към малката стълба, после заговори през рамо на полицая:

— Джонс, я остани тук. Не пускай никого в тази стая.

Паркър се намеси почтително:

— Ще ме извините, сър. Ако заключите вратата за главния хол, никой не ще има достъп до тази част на къщата. Тая стълба води само към спалнята и банята на мистър Акройд. Няма никаква връзка с останалата част на къщата. Едно време имаше врата помежду, ала мистър Акройд нареди да се зазида. Искаше да се чувствува в пълно усамотение в апартамента си.

За да бъдат нещата по-ясни и за да обясня положението, прилагам груба скица на дясното крило на къщата. Малката стълба, както обясни Паркър, води към една голяма спалня, образувана от съединяването на две по-малки, и към банята-тоалетна, която е в съседство.

 

┌───────────────────────────────────────────┐
│                 Тераса                    │
├───══─────┬──══─────══──┬─══──────────┐    │
│          │             │             │    │
│  Склад   │   Столова   │   Гостна    │    │
│          │             │             │    │
├──────/   ┴────/ ────/ ─┴─/ ──────────ф    │
│                                      │    │
│                               Стълба │    │
│                                 ┬┬┬┬┬ф    │
├─────────────┬──┐       ┌──  /───┴┴┴┴┴ф    │
│             ├──ф       │             │    │
│ Билярдна    ├──ф Кори- │   Кабинет   ъ    │
│             ├──ф дор   │             │    │
│             ├──ф       │             │    │
│            Стълба      │             │    │
│                        │             │    │
│                        │             │    │
└──══───══───────/   /───┴─────────────┴────┘
            Параден вход
                 │         Пътека
                 │                 ┌───┐
                 │                 │   │
   Ливада        │                 └───┘
                 │                  Беседка
                 │     ┌───┐
                 │     │   │ Портиер
─────────────────┘     └───┴─────────────────

 

Инспекторът схвана положението още от пръв поглед. Когато преминахме в големия хол, той заключи подире си вратата и пъхна ключа в джоба си. После със снишен глас даде някакви разпореждания на полицая, който се приготви да тръгва.

— Трябва да се позанимаем с ония следи от обувки — обясни инспекторът. — Но първо да изслушаме мис Акройд. Тя последна е видяла чичо си жив. Знае ли тя вече?

Реймънд поклати отрицателно глава.

— Е, нека още пет минути да не й казваме. Не е и нужно да бързаме. Тя ще може да отговаря по-добре на въпросите, ако не се развълнува, като узнае истината за чичо си. Кажете й, че е имало обир, и я помолете да се облече и да слезе, за да отговори на няколко въпроса.

Реймънд лично се качи да изпълни тази поръчка.

— Мис Акройд ще слезе след малко — съобщи той, когато се върна. — Казах й точно така, както бяхте заръчали.

Не минаха и пет минути и Флора слезе по стълбата. Тя беше загърната със светлорозово копринено кимоно. Изглеждаше неспокойна и възбудена.

Инспекторът пристъпи напред.

— Добър вечер, мис Акройд — поздрави той учтиво, — т Опасяваме се, че е имало опит за грабеж, та искаме да ни помогнете. Какво е това помещение билярдната ли? Влезте да седнете тук.

Флора седна спокойно на широкия диван, поставен по цялата дължина на стената, и вдигна глава към инспектора.

— Не разбирам много добре. Какво е откраднато? Какво искате да ви кажа?

— Само следното, мис Акройд. Паркър тук казва, че сте излезли от кабинета на вашия чичо около десет без четвърт. Така ли е?

— Вярно. Бях влязла да му пожелая лека нощ.

— А времето точно ли е?

— Хм, трябва да е било около десет. Не мога да кажа с положителност, Може да е било и по-късно.

— Сам ли беше чичо ви или имаше и друг човек с него?

— Сам беше, Д-р Шепърд си беше отишъл.

— Не забелязахте ли случайно дали прозорецът беше отворен или затворен?

Флора поклати глава.

— Не мога да кажа. Завесите бяха спуснати.

— Правилно. А чичо ви изглеждаше съвсем както обикновено?

— Мисля, че да.

— Можете ли да ни кажете какво стана между вас?

Флора помълча, сякаш да подреди спомените си.

— Влязох и казах: „Лека нощ, чичо, аз веднага си лягам. Тази вечер съм уморена.“ Той като че измърмори нещо и… аз се приближих да го целуна, а той рече, че съм изглеждала много хубава в роклята, която носех, или нещо подобно, носле ми каза да бягам, понеже бил зает, И аз излязох.

— Помоли ли специално да не бъде безпокоен?

— А, да, забравих. Рече: „Кажи на Паркър, че нямам повече нужда от нищо тази вечер и да не ме безпокои.“ Срещнах Паркър пред вратата и му предадох поръчката на чичо си.

— Точно така — потвърди инспекторът.

— Няма ли да ми кажете какво е откраднато?

— Не сме съвсем… сигурни — отвърна инспекторът колебливо.

Очите на девойката се разшириха от уплаха. Тя се изправи рязко.

— Какво има? Вие криете нещо от мене?

Движейки се както винаги предпазливо, Хектор Блънт застана между нея и инспектора. Тя полупротегна ръка, той я пое в шепите си и я замилва, сякаш девойката беше малко дете, а тя се извърна към него, като че ли в безстрастното му, каменно изражение имаше нещо, което й обещаваше спокойствие и сигурност.

— Лоша вест, Флора — проговори той тихо. — Лоша вест за всички ни. Вашият чичо Роджър…

— Да?

— Ще бъде голям удар за вас. Но няма как. Клетият Роджър е мъртъв.

Флора се отдръпна от него, очите й се разшириха от ужас.

— Кога? — прошепна тя. — Кога?

— Боя се, че много скоро, след като сте се разделили с него — каза Блънт сериозно.

Флора вдигна ръка към гърлото си, нададе кратък писък и аз побързах да я уловя, докато политаше. Тя бе припаднала и двамата с Блънт я пренесохме по стълбището горе и я сложихме на леглото й. После накарах майора да събуди мисис Акройд и да й съобщи новината. Флора скоро дойде на себе си й аз доведох при нея майка й, като й казах как да се грижи за момичето. След това побързах отново да сляза долу.