Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (19) (Алиби)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
ФЛОРА АКРОЙД

Когато на другата сутрин се прибирах от визитации, подвикна ми инспектор Реглън. Спрях се и инспекторът застана на прага.

— Добро утро, доктор Шепърд — поздрави той. — Е, алибито е наред.

— На Чарлз Кент ли?

— На Чарлз Кент. Сервитьорката в „Кучето и свирката“ Сали Джонс си го спомня добре. Посочи снимката му измежду пет други. Било точно десет без четвърт, когато влязъл в кръчмата, а „Кучето и свирката“ е на повече от една миля от Фърнли Парк. Момичето споменава, че имал у себе си много пари — видяло го, като извадил от джоба си цяла шепа банкноти. Доста се учудила от това, като го гледала що за човек е, с чепици, които едва се държели на краката му. Значи там са отишли ония четиридесет лири.

— А той все отказва да обясни посещението си у Фърнли?

— Инат като магаре. Тази сутрин поговорих по телефона с Хейз в Ливърпул.

— Еркюл Поаро казва, че знаел защо този човек е ходил там оная нощ — забелязах аз.

— Така ли? — извика инспекторът оживено.

— Да — казах злорадо. — Говори, че оня отишъл там, понеже бил родом от Кент.

Изпитвах несъмнено удоволствие да предам и на други озадачението си.

Реглън ме гледаше недоумяващо една-две минути. После по продълговатата му като на невестулка физиономия се разля усмивка и той почука многозначително до челото си.

— Поизветрял тук — рече той. — Така и предполагах от известно време. Горкият старец, затова значи е зарязал всичко и се е довлякъл тук. По семейни причини вероятно. Има племенник, който не е с всичкия си.

— Поаро ли има? — попитах стъписан.

— Да. Нима не ви е споменавал досега за племенника си? Иначе кротък, предполагам, и всичко друго му е в ред, ала чивията му е мръднала, горкото момче.

— Кой ви каза това?

Върху лицето на инспектор Реглън отново се изписа усмивка.

— Вашата сестра, мис Шепърд, тя ми разправи всичко.

Наистина изумителна е Каролина. Не мирясва, докато не научи и последните подробности от семейните тайни на всеки. За нещастие не съм успял досега да й внуша да ги пази благоприлично за себе си.

— Качвайте се, инспекторе — казах, като отворих вратичката на колата. — Ще отидем заедно до Листвениците и ще запознаем нашия белгийски приятел с последните новини.

— Няма да е зле, мисля. В края на краищата, макар и да е малко шашнат, той ми даде едно полезно сведение за дактилоскопичните отпечатъци. Втълпил си е някаква приумица за тоя човек — Кент, ала кой знае… може в нея да има нещо ценно.

Поаро ни посрещна, както обикновено, учтив и усмихнат.

Изслуша сведенията, които му носехме, като отвреме-навреме кимаше с глава.

— Изглежда съвсем правдоподобно, нали? — рече инспекторът малко мрачно. — Не може човек да убие някого на едно място, а същевременно да пие в кръчмата на друго място една миля далеч.

— Ще го освободите ли?

— Не виждам какво друго можем да сторим. Нямаме никакво основание да го задържаме за присвояване на пари с измама. И дяволът не може да докаже това.

Инспекторът подхвърли навъсено в огнището една кибритена клечка. Поаро я вдигна и я постави внимателно в един малък съд, предназначен за тази цел. Движението му беше съвсем механично. Виждах, че мислите му бяха насочени към нещо съвсем друго.

— На ваше място — проговори той най-после — все още не бих пуснал човек като Чарлс Кент.

— Какво искате да кажете? — Реглън го гледаше втрещено.

— Точно това, което казвам. Не бих го освободил още.

— Да не би да мислите, че има някаква връзка с убийството?

— Мисля, че по всяка вероятност няма… но още нищо положително не може да се каже.

— Ами нали ви казах преди малко…

Поаро вдигна протестиращо ръка.

— Mais oui. Mais oui.^[1] Чух. Не съм глух… нито глупав, слава богу! Ала разберете, вие подхождате към въпроса от погрешни… погрешни… предпоставки, нали така се казваше?

Инспекторът го изгледа начумерено.

— Не разбирам защо си вадите тогава заключение. Слушайте: знаем, че мистър Акройд е бил жив в десет без четвърт. Признавате ли това, а?

Поаро го изгледа за момент, после поклати глава с бегла усмивка.

— Не признавам нищо, което не е… доказано!

— Ами че ние имаме достатъчно доказателства. Имаме показанията на мис Флора Акройд.

— Че казала „лека нощ“ на чичо си ли? Аз обаче… не вярвам винаги всичко, което ми казва една млада леди… о, не, дори когато е очарователна и красива.

— Но, дявол да го вземе, човече, нали Паркър я видял да излиза през вратата!

— Не. — Гласът на Поаро прозвуча неочаквано рязко. — Точно това не е видял. Убедих се с един малък експеримент оня ден — нали си спомняте, докторе? Паркър я видял пред вратата, с ръка върху дръжката на бравата. Не я е виждал обаче да излиза от стаята.

— Но… къде другаде може да е била?

— Може би на стълбището.

— На стълбището?!

— Ала тези стълби водят единствено до спалнята на мистър Акройд.

— Именно.

Инспекторът пак го изгледа.

— Значи мислите, че е била горе, в спалнята на чичо си? Хм, че защо? Защо ще лъже тя?

— А, тъкмо там е въпросът. Зависи какво е правила там, нали?

— Имате пред вид… парите? По дяволите, да не искате да кажете, че мис Акройд е взела ония четиридесет лири?

— Нищо не казвам — отвърна Поаро. — Но искам да ви напомня следното. Животът на тази майка и нейната дъщеря не е бил много лек. Имали са дългове… постоянни неприятности за малки суми. Роджър Акройд е бил особен по паричните въпроси. Момичето може да се е видяло в безизходица заради някаква сравнително малка сума. Представете си какво става тогава. Тя взема парите, слиза по малката стълба. Насред път чува звън на стъкло в хола. Не се съмнява кой е: Паркър идва към кабинета. В никой случай не бива да я заварят на стълбището — Паркър няма да забрави това, ще му се види странно. Ако се установи липсата па парите, Паркър непременно ще си спомни, че я е видял да слиза по тия стълби. Тя има време само да се завтече до вратата на кабинета… и слага ръка на дръжката, за да си даде вид, че тъкмо е излязла, когато Паркър се появява на входа. Тя казва първото нещо, което й идва на ум — просто повтаря разпорежданията, които Роджър Акройд е дал по-рано същата вечер, — после, се прибира горе, в собствената си стая.

— Да, но по-късно — настояваше инспекторът — трябва да е разбрала колко важно е било да каже истината. Ами че цялата работа зависи от това!

— След това — каза Поаро сухо — е било трудничко за мадмоазел Флора. Съобщават й просто, че полицията е дошла и че е извършен обир. Естествено тя заключава, че кражбата на парите е открита. Единствената й мисъл е да държи на обясненията си. Когато научава, че чичо й е мъртъв, изпада в паника. Днес младите жени не припадат, мосю, без сериозна причина. Eh bien, в случая има. Тя е принудена или да се придържа към обясненията си, или да признае всичко. А едно младо и хубаво момиче едва ли би признало, че е крадла — особено пред хора, чието уважение иска да си запази.

Реглън стовари с трясък юмрук върху масата.

— Не мога да повярвам — извика той. — Това е… това е невероятно. А вие… през всичкото време сте знаели, а?

— Още отначало ми се въртеше в главата тази хипотеза — призна Поаро. — Винаги съм бил убеден, че мадмоазел Флора крие нещо от нас. За да се уверя, направих малкия експеримент, за който ви казах. Д-р Шепърд беше с мене.

— Нарекохте го проверка на Паркър — забелязах иронично.

— Mon ami — рече Поаро някак глухо, — както ви казах на времето, човек не може да не издаде нещо.

Инспекторът се изправи.

— Остава само едно — обяви той. — Трябва веднага да поставим въпроса ребром пред младата леди. Вие ще дойдете с мене до Фърнли, нали, мосю Поаро?

— Разбира се. Д-р Шепърд ще ни закара с колата си.

Съгласих се на драго сърце.

Когато попитахме за мис Акройд, въведоха ни в билярдната. Флора и майор Блънт бяха седнали на дългата скамейка до прозореца.

— Добро утро, мис Акройд — каза инспекторът. — Може ли да разменим с вас една-две думи насаме?

Блънт тутакси стана и тръгна към вратата.

— Какво има? — попита Флора плахо. — Не си отивайте, майор Блънт. Нали може да остане? — обърна се тя към инспектора.

— Както обичате — отвърна инспекторът хладно. — Мой дълг е да ви задам един-два въпроса, мис, но бих предпочел това да стане насаме и, смея да кажа, вие също ще предпочетете.

Флора го изгледа проницателно. Видях как лицето й побеля. После тя се обърна и заговори на Блънт:

— Искам да останете… моля ви… да, настоявам. Каквото и да има да ми каже инспекторът, искам и вие да го чуете.

Реглън сви рамене.

— Е, щом настоявате, нека бъде по волята ви. И тъй, мис Акройд, мосю Поаро ми подхвърли един намек. Твърди, че вие не сте били изобщо в кабинета миналия петък вечерта, че изобщо, не сте виждали мистър Акройд, за да му пожелаете „лека нощ,“, че сте били не в кабинета, а на стълбите, които слизат от спалнята на чичо ви, в момента, когато сте чули, че Паркър се приближава през хола.

Втренченият поглед на Флора се премести върху Поаро. Той й кимна в знак на потвърждение.

— Мадмоазел, преди известно време, когато бяхме насядали около масата, аз ви помолих да бъдете откровена с мене. Каквото и да скрие човек, папа Поаро рано или късно го узнава. Точно така беше, нали? Затуй ще ви улесня. Вие взехте парите, нали?

— Парите?! — произнесе Блънт рязко. Настъпи мълчание, което трая най-малко една минута.

— Мосю Поаро има право. Аз взех тия пари. Откраднах. Аз съм крадла… да, най-обикновена вулгарна, жалка крадла. Сега вече знаете. Радвам се, че истината стана известна. Тези последни няколко дни бяха същински кошмар! — Тя се отпусна изведнъж на скамейката и скри лицето си в шепи. Говореше дрезгаво през пръстите си. — Да знаехте какъв беше животът ми, откак дойдох тук! Исках много неща, интригувах за тях, лъжех, мамех, трупах дългове, обещавах да се разплатя… о, как се ненавиждам, като си помисля за всичко! Това сближи двама ни, Ралф и мене. И двамата бяхме слаби! Аз го разбирах и ми беше жал за него… понеже вътрешно и as съм същата.

И двамата не сме достатъчно силни, за да можем да се уповаваме на себе си. Ние сме слаби, жалки, презрени същества.

Тя погледна Блънт и изведнъж тупна с крак.

— Какво ме гледате така — сякаш не можете да повярвате? Може да съм крадла… но поне сега съм искрена. Не лъжа вече. Не се правя на момичето, което харесвате — младо, невинно и простодушно. Пет пари не давам, че няма да искате повече да ме виждате. Аз сама се ненавиждам, презирам се, ала трябва да ми повярвате едно: аз щях да кажа истината, ако знаех, че това ще подобри положението на Ралф. Но още от началото разбрах, че положението на Ралф няма да се подобри, напротив, съмнението в него щеше да се засили. Нямаше да му навредя с нищо, ако поддържах лъжата си.

— Ралф — проговори Блънт. — Виждам… все Ралф.

— Вие нищо не разбирате — извика Флора отчаяно. — И никога няма да разберете.

Тя се обърна към инспектора.

— Признавам всичко: бях в парична безизходица. Не съм виждала чичо си оная вечер, след като той стана от трапезата. Колкото до парите, можете да предприемете каквото ви е угодно. Така или иначе няма да стане по-лошо, отколкото е сега.

Изведнъж тя пак не издържа, закри лицето си с ръце и избяга от стаята.

— Хм — промърмори инспекторът глухо, — така значи.

Той като че ли се чудеше какво да прави по-нататък.

Блънт пристъпи напред.

— Инспектор Реглън — каза той тихо, — мистър Акройд ми даде ония пари със специална цел. Мис Акройд не ги е докосвала. Когато казва, че ги е взела, тя лъже, за да прикрие капитан Пейтън. Истината е такава, каквато ви я казвам, и съм готов да застана на свидетелската скамейка и да се закълна за това.

Той се поклони някак отсечено, после се обърна рязко и излезе от стаята.

Поаро се втурна като светкавица подире му. Настигна го в хола.

— Мосю… един момент, моля ви, бъдете тъй добър.

— Какво има, сър?

Блънт беше явно раздразнен. Намръщен, той гледаше отвисоко Поаро.

— Ето какво — заговори Поаро бързо: — не се хващам на вашата басничка. Не, не се хващам. Наистина мис Флора е взела парите. Все пак добре сте измислили това, което казахте — харесва ми. Постъпката ви е похвална. Вие сте човек, който мисли бързо и действува бързо.

— Благодаря ви, но вашето мнение ни най-малко не ме интересува — отвърна Блънт хладно.

Той отново понечи да си тръгне, но Поаро, който никак не се беше обидил, го задържа за ръката.

— Но вие трябва да ме изслушате! Имам да кажа още нещо. Оня ден говорих за укриване на истината. Е, трябва да ви заявя, че през всичкото време знаех какво криете. Вие обичате мадмоазел Флора от все сърце. Още от пръв поглед, нали? О, нека не се боим да казваме тия неща; защо в Англия мислят, че за любовта трябва да се загатва като за някаква срамна тайна? Вие обичате мадмоазел Флора. Мъчите се да скриете това от цял свят. Много хубаво… така и трябва да бъде. Ала послушайте съвета на Еркюл Поаро: не крийте чувствата си от мадмоазел.

Блънт показа някои признаци на смущение, докато Поаро говореше, но заключителните думи като че ли приковаха вниманието му.

— Какво искате да кажете? — попита той рязко.

— Вие мислите, че тя обича капитан Ралф Пейтън; но аз, Еркюл Поаро, ви казвам, че не е така. Мадмоазел Флора е приела капитан Пейтън, за да угоди на чичо си и понеже е виждала в брака средство да се избави от тукашния си живот, който ставал действително непоносим за нея. Тя го е харесвала и между двамата възникнала силна симпатия и взаимно разбиране. Но любов — не! Мадмоазел Флора не обича капитан Пейтън, а друг.

— Какво искате да кажете, дявол да ви вземе? — запита Блънт.

Под загара му забелязах гъста червенина.

— Вие сте слепец, мосю. Слепец! Тя, малката, иска да се покаже вярна. Над Ралф Пейтън е надвиснал облак, тя е задължена заради честта си да го поддържа.

Реших, че е време да вмъкна някоя и друга дума, за да подпомогна това благородно дело.

— Моята сестра ми каза оная вечер — заговорих насърчително, — че Флора не давала и не би дала пет пари за Ралф Пейтън. Сестра ми излиза винаги права в тия неща.

Блънт се отнесе с презрение към добронамерените ми усилия. Той заговори на Поаро.

— Мислите ли наистина… — поде той, но се спря.

Майорът е от ония стеснителни хора, които трудно могат да изразяват нещата с думи. Поаро пък не познава такъв недостатък.

— Ако не ми вярвате, попитайте я сам, мосю. Но вас може би не ви интересува вече… въпросът за парите…

Блънт издаде звук, който приличаше на гневен смях.

— Мислите ли, че ще й държа сметка, за това? Роджър винаги си е бил чудак по отношение на парите. Тя закъсала и не смеела да му каже. Горкото дете. Горкото самотно дете.

Поаро гледаше замислено към страничната врата.

— Струва ми се, че мадмоазел Флора отиде в градината — промърмори той.

— Голям чудак бях аз във всяко отношение! — избухна Блънт внезапно. — Странен разговор водихме ние. Като в датските пиеси. Но вие сте умен човек, мосю Поаро. Благодаря ви.

Той улови Поаро за ръката и я стисна така, че оня примижа от болка. После закрачи към страничната врата и излезе в градината.

— Не във всяко отношение глупак — промърмори Поаро, като разтриваше нежно изкълчения си крайник. — Само в едно отношение: глупак в любовта.