Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (15) (Алиби)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ДЖОФРИ РЕЙМЪНД

Същия ден получих още едно доказателство за успеха, който имаше тактиката на Поаро. Предизвикателството, което той бе подхвърлил, беше хитра маневра, плод на познанията му за човешката природа. Една смесица от страх и гузност бе изтръгнала истината от мисис Акройд. Тя първа бе се поддала.

Същия следобед, когато се върнах от визити у пациентите си, Каролина ме осведоми, че Джофри Реймънд току-що си отишъл.

— Искаше да се види с мене ли? — попитах, като окачвах палтото си в антрето.

Каролина ме улови за лакътя.

— С мосю Поаро искаше да се види — каза тя. — Тъкмо идвал от Листвениците. Мосю Поаро бил излязъл. Мистър Реймънд мислел, че ще го завари там или че ти може да знаеш къде се намира.

— Нямам ни най-малка представа.

— Опитах се да го убедя да почака — рече Каролина, — но той каза, че след половин час пак щял да се отбие в Листвениците, и тръгна към село. Много жалко, понеже мосю Поаро дойде почти в минутата, когато той си отиде.

— Тук ли дойде?

— Не, прибра се в къщи.

— Отде разбра?

— От страничния прозорец — отговори Каролина късо.

Помислих, че вече бяхме изчерпали темата. Но Каролина мислеше другояче.

— Няма ли да отидеш отсреща?

— Къде отсреща?

— В Листвениците, разбира се.

— Мила моя Каролина — казах аз. — защо?

— Мистър Реймънд искаше да говори с него насаме — рече Каролина. — Би могъл да узнаеш за какво е било.

Повдигнах вежди.

— Любопитството не ми е присъщ порок — забелязах хладно. — Мога спокойно да си живея, без да зная точно какво правят и мислят моите съседи.

— Бабини деветини, Джеймс! — възмути се сестра ми. — И ти не по-малко от мене гориш от любопитство. Не си чак толкова добросъвестен, ама все се правиш на такъв.

— Ех, такъв съм си, Каролина — отвърнах аз и се оттеглих в хирургическия си кабинет.

Десет минути no-късно Каролина почука на вратата и влезе. В ръката си държеше нещо като буркан със сладко.

— Бих искала да зная, Джеймс — каза тя, — ще имаш ли нещо против да занесеш този буркан с желе от мушмули на мосю Поаро? Обещах му го. Никога не е вкусвал домашно желе от мушмули.

— Защо не отиде Ани? — попитах студено.

— Тя се занимава с кърпене. Не мога да я пусна.

Спогледахме се с Каролина.

— Добре де — казах, като станах. — Но и да занеса тая пущина, просто ще я оставя до вратата. Разбираш, нали?

Сестра ми повдигна вежди.

— Естествено — рече тя. — Кой е искал друго от тебе?

Каролина бе излязла с чест от борбата.

— Ако случайно видиш мосю Поаро — каза тя, когато отварях външната врата, — може да му кажеш за обущата.

Много изкусен прощален изстрел. Страшно ми се искаше да разбера загадката с тия обуща. Когато старицата с бретонското боне ми отвори вратата, неволно, почти механично попитах в къщи ли си е мосю Поаро.

Поаро изскочи да ме посрещне с вид на безкрайно удоволствие.

— Седнете, добри ми приятелю — рече той. — На голямото кресло ли ще седнете? Или на това, малкото? Нали в стаята не е много горещо?

Задушно е, мислех си, ала си замълчах. Прозорците бяха затворени, а в огнището гореше силен огън.

— Англичаните са маниаци на тема чист въздух — отсъди Поаро. — Чистият въздух си е много хубав навън, където и му е мястото. Защо да го пускаме в къщи? Но да не говорим за такива банални работя. Нещо ми носите, нали?

— Две неща — отговорих. — Първо, това — от моята сестра.

Предадох му буркана с мушмуленото желе.

— Много мило от страна на мадмоазел Каролина. Не е забравила обещанието си. А второто нещо?

— Информация един вид.

И му разказах за разговора си с мисис Акройд. — Той ме изслуша с интерес, но без особено вълнение.

— Това изяснява нещата — каза той замислено. — И има известна стойност, тъй като потвърждава показанията на домоуправителката. Ако помните, тя каза, че заварила капака на сребърната масичка отворен и мимоходом го затворила.

— А твърдението й, че влязла в гостната да види свежи ли са цветята?

— Аха, но нали ние изобщо не взехме това за сериозно, приятелю? То явно беше оправдание, измислено набързо от една жена, почувствувала, че е необходимо да обясни присъствието си, за което впрочем навярно нямаше и да ви хрумне да питате. Аз си мислех: възможно е вълнението й да се дължи на обстоятелството, че е бъркала в сребърната масичка. Ала сега смятам, че трябва да търсим друга причина.

— Да — съгласих се аз. — С кого е излязла да се срещне? И защо?

— Мислите ли, че е излязла да се срещне с някого?

— Да.

Поаро кимна.

— И аз така мисля — рече той замислено.

Настъпи пауза.

— Впрочем — проговорих аз — имам едно съобщение за вас от сестра ми. Обущата на Ралф Пейтън били черни, а не кафяви.

Наблюдавах го внимателно, докато предавах съобщението, и ми се стори, че за миг съзрях проблясък на смущение. Но така или иначе то мина почти моментално.

— Напълно сигурна ли е, че не са кафяви?

— Напълно.

— Аха. — каза Поаро със съжаление. — Жалко — И изглеждаше много унил.

Той не се впусна в обяснения, а веднага поде нова тема на разговор.

— Домоуправителката, мис Ръсел, която идвала онази петъчна сутрин да се консултира с вас… Хм, ще бъде ли нескромно да запитам какво е станало при разговора… извън медицинските подробности, искам да кажа?

— Ни най-малко — отвърнах аз. — Когато приключи професионалната част на разговора, няколко минути говорихме за отрови и колко лесно или трудно е да се откриват, а също и за наркомания и наркомани.

— Като специално се спряхте на кокаина? — запита Поаро.

— Отде разбрахте? — възкликнах малко учуден.

В отговор дребният човек стана, прекоси стаята и се приближи до купчинката грижливо подредени вестници. Донесе ми един брой на „Дейли бъджет“ с дата 16 септември, петък, и ми показа една статия, в която се описваше контрабандата с кокаин. Беше малко зловеща статия, написана с оглед да предизвика сензация.

— Ето това и е втълпило в главата мисълта за кокаина, приятелю — каза той.

Исках да му задам още някои въпроси, защото никак не проумявах смисъла на думите му, но в този момент вратата се отвори и докладваха, че Джофри Реймънд моли да бъде приет.

Той влезе бодър и жизнерадостен както винаги и поздрави двама ни.

— Как сте, докторе? Мосю Поаро, вече за втори път тази сутрин идвам тук. Исках да не ви изпускам.

— Май че ще е по-добре да си вървя — подхвърлих малко неловко.

— О, не, недейте само заради мене, докторе. Работата се състои в следното — продължи той, като седна, когато Поаро го покани с жест. — Имам да направя една изповед.

— En vérité?^[1] — каза Поаро, като учтиво си даде вид на заинтригуван.

— О, в същност нищо особено. Но, право да ви кажа, от вчера следобед съвестта непрекъснато ме гризе. Вие обвинихте всички ни, че крием нещо, мосю Поаро. Е, аз се признавам за виновен. Наистина криех нещо.

— И какво е то, мосю Реймънд?

— Както казах, нищо особено, чисто и просто следното. Бях задлъжнял страшно, а това наследство ми дойде тъкмо навреме. С петстотин лири стерлинги ще мога отново да се изправя на крака и при това ще ми остане нещо.

Той се усмихна на двама ни с оная пленителна прямота, благодарение на която беше такъв приятен младеж.

— Разбирате положението. Полицай, който те гледа изпод вежди… не ти се ще да признаеш, че си закъсал парично… смяташ, че ще си помислят нещо лошо. Ала в същност бях глупак, защото от десет без четвърт нататък бяхме с Блънт в билярдната, тъй че имам необоримо алиби и няма от какво да се боя. Все пак, когато изтърсихте оная работа за криене на някои неща, почувствувах силно угризение на съвестта и реших, че ще е най-добре да кажа всичко, та да ми падне камъкът от сърцето.

Той се изправи и застана така, че ни се усмихваше.

— Вие сте много разумен младеж — каза Поаро, като му кимаше одобрително с глава. — Знаете ли, когато разбера, че някой крие от мене някои неща, подозирам, че може да се касае за нещо наистина много лошо. Вие постъпихте добре.

— Радвам се, че свалих всякакво подозрение от себе си — засмя се Реймънд. — А сега да излитам.

— Значи такава била работата — забелязах аз, когато вратата се затвори подир младия секретар.

— Да — съгласи се Поаро. — Дребна работа, но ако не беше в билярдната… отде да знаеш? И без туй сума престъпления са извършени за по-малко от петстотин лири стерлинги. Всичко зависи от това каква сума е достатъчна, за да поблазни човека. Въпрос на относителност, нали? Замисляли ли сте се, приятелю мой, колко много хора в тази къща са можели да извлекат полза от смъртта на мистър Акройд? Мисис Акройд, мис Флора, младият мистър Реймънд, домоуправителката мис Ръсел. Фактически само един може да се изключи — майор Блънт.

Той произнесе това име с такъв особен тон, че го погледнах учудено.

— Не ви разбирам добре — казах аз.

— Двама от хората, които обвиних, ми казаха истината.

— Мислите ли, че майор Блънт също има да крие нещо?

— Колкото до това — забеляза Поаро безразлично, — струва ми се, има една пословица: англичаните крият само едно нещо — любовта си. Нали? А майор Блънт, трябва да кажа, не умее да крие.

— Понякога — рекох — се питам дали не сме направили прибързани изводи в едно отношение.

— А именно?

— Допуснахме, че изнудвачът на мисис Ферърс е непременно убиецът на мистър Акройд. Дали не грешим?

Поаро поклати енергично глава.

— Много добре. Много добре наистина. Тъкмо си мислех дали и на вас няма да ви хрумне тази идея. Разбира се, че е възможно. Но не бива да забравяме едно: писмото е изчезнало. Все пак и това, както казвате, може да не значи непременно, че убиецът го е взел. Когато сте открили трупа, Паркър може незабелязано от вас да е задигнал писмото.

— Паркър ли?

— Да, Паркър. Винаги стигам до Паркър — не като убиец, не, той не е извършил убийството: но кой е по-подходящ от него за ролята на тайнствения шарлатанин, който е тероризирал мисис Ферърс? Може да се е осведомил за смъртта на мисис Ферърс от някой от слугите в Кингс Педък. Във всеки случай по-вероятно е да се е осведомил той, отколкото някой временен гост като например Блънт.

— Действително Паркър може да е взел писмото — съгласих се аз. — Едва по-късно забелязах, че е изчезнало.

— Колко по-късно? След като Блънт и Реймънд бяха в стаята или преди?

— Не мога да си спомня — казах полека. — Мисля, че беше преди… не, след това. Да, почти съм сигурен, че беше след това.

— По този начин броят на подозрителните се увеличава на трима — произнесе Поаро замислено. — Но Паркър е най-вероятният. Мисля да опитам един малък експеримент с Паркър. Какво ще кажете, приятелю, ще ме придружите ли до Фърнли?

Съгласих се и веднага тръгнахме. Поаро помоли да бъде приет от мис Акройд и Флора веднага дойде при нас.

— Мадмоазел Флора — заговори Поаро, — имам да ви доверя една малка тайна. Аз не съм още убеден в невинността на Паркър. Възнамерявам да направя с ваша помощ един малък експеримент. Искам да възпроизведа някои or постъпките му през оная нощ. Но трябва да измислим какво да му кажем… аха, сетих се! Желая да се уверя дали на терасата могат да се чуят гласове от малкия вестибюл. И тъй, позвънете на Паркър, ако обичате.

Аз сторих това и икономът тутакси се яви, учтив както винаги.

— Вие ли звънихте, сър?

— Да, добри ми Паркър. Решил съм да направя един малък опит. Накарах майор Блънт да застане на терасата под прозореца на кабинета. Искам да видя дали някой на това място е могъл да чуе гласа на мис Акройд и вашия глас във вестибюла оная нощ. Искам да възпроизведа отново тази малка сцена. Може би ще вземете подноса или каквото сте носили тогава?

Паркър изчезна, а ние се отправихме към вестибюла до вратата на кабинета. Изведнъж чухме звънтене отвън и на входа се появи Паркър, носещ поднос със сифон, шише уиски и две чаши.

— Един момент — извика Поаро, като вдигна ръка, видимо много развълнуван. — Всичко трябва да бъде в ред. Точно както е било. Това е мой способ.

— Чуждестранен обичай, сър — рече Паркър. — Казват му възпроизвеждане на престъплението, нали?

Застанал чинно в очакване на разпорежданията на Поаро, той беше напълно невъзмутим.

— Аха, разбира нещо от тая работа славният Паркър!… — възкликна Поаро. — Чел е за тия неща. А сега, моля ви, нека да направим всичко точно както е било. Вие сте дошли от външния хол… така. Мадмоазел е била… къде бяхте?

— Тук — каза Флора, като зае място точно пред вратата на кабинета.

— Съвсем правилно, сър — потвърди Паркър.

— Тъкмо бях затворила вратата — допълни Флора.

— Да, мис — съгласи се Паркър. — Ръката ви беше още върху дръжката на бравата, като сега.

— Тогава allez^[2] — заповяда Поаро. — Разиграйте ми малката комедия.

Флора стоеше с ръка на бравата, а Паркър почна да се приближава към вратата откъм хола, носейки подноса.

Той се спря точно от вътрешната страна на вратата. Флора заговори:

— Ох, Паркър! Мистър Акройд не иска да го безпокоят тази нощ. — Добре ли е? — додаде тя полугласно.

— Точно така, доколкото си спомням, мис Флора — каза Паркър, — но мисля, че си послужихте е думата „вечер“ вместо „нощ“. — После, като повиши глас малко театрално: — Добре, мис. Да заключа ли както винаги?

— Да, моля те.

Паркър се оттегли през вратата, Флора го последва и се заизкачва по главната стълба.

— Достатъчно ли е? — попита тя през рамо.

— Великолепно — заяви малкият човек, като потриваше ръце. — Впрочем, Паркър, уверен ли сте, че таза вечер на подноса е имало две чаши? За кого беше втората?

— Аз винаги нося две чаши, сър — отговори Паркър, — Има ли още нещо?

— Нищо. Благодаря ви.

Паркър се отдалечи, запазил достойнство до последния момент. Поаро стоеше намръщен в средата на хола. Флора слезе отново при нас.

— Успешен ли беше опитът ви? — запита тя. — Не разбирам съвсем, знаете…

Поаро се усмихна, като я гледаше с възхищение.

— Не е необходимо да разбирате — рече той. — Но кажете ми, наистина ли върху блюдото на Паркър оная вечер имаше две чаши?

За минута Флора сбърчи вежди.

— Не мога да си спомня точно — отвърна тя. — Мисля, че така беше. Тази… тази ли е целта на опита ви?

Поаро улови ръката й и я погали.

— Да речем, че е така — каза той. — Винаги ми е интересно да видя дали хората ще кажат истината.

— А Паркър истината ли каза?

— Мисля, че да — отговори Поаро замислено.

След няколко минути крачехме обратно към село.

— Каква беше целта на въпроса за чашите? — полюбопитствувах аз.

Поаро повдигна рамене.

— Човек не може да не издаде нещо — забеляза той. — А в това отношение този особен въпрос беше полезен като всички останали.

Изгледах го втрещено.

— Във всеки случай, приятелю мой — каза той по-сериозно, — сега зная нещо, което исках да узная. Нека не говорим повече за това.