Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (12) (Алиби)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ОКОЛО МАСАТА

В понеделник се състоя общо дознание.

Не възнамерявам да описвам подробно развоя му. Това би значило само да повтарям няколко пъти едни и същи неща. По нареждане на полицията не се разрешаваше да се разправя много-много какво е станало тук. Аз дадох показания за причината и вероятния момент на смъртта на Акройд. Следователят говори за отсъствието на Ралф Пейтън, но се въздържа от прибързани изводи.

Впоследствие двамата с Поаро разменихме няколко думи с инспектор Реглън. Инспекторът беше много загрижен.

— Лоша работа, мосю Поаро — каза той. — Старая се да съдя за нещата справедливо и безпристрастно. Нали съм тукашен, пък и много пъти съм виждал капитан Пейтън в Кранчестър. Никак не искам да излезе той виновният… но, както и да погледнеш — лошо. Ако е невинен, защо не се яви? Имаме улики против него, ала тези улики лесно могат да се оборят. Защо тогава не дойде да ги обори?

Зад думите на инспектора се криеха много повече неща, отколкото подозирах на времето. Описанието на Ралф бе изпратено телеграфически до всички пристанища и железопътни гари в Англия. Полицията навсякъде беше вдигната в тревога. Квартирата му в града беше под наблюдение; под наблюдение бяха и всички къщи, които според сведенията бе имал навика да посещава. При такъв „кордон“ изглеждаше невъзможно Ралф да не бъде открит. Той нямаше багаж и доколкото беше известно, нямаше и пари.

— Не мога да намеря човек, който да го е видял на гарата оная нощ — продължи инспекторът. — А е добре известен там, така че не може някой да не го е забелязал. Няма вести и от Ливърпул.

— Мислите ли, че е заминал за Ливърпул? — попита Поаро.

— Хм, по всяка вероятност. Това обаждане по телефона от гарата само три минути преди потеглянето на експреса за Ливърпул… тук трябва да има нещо.

— Освен ако не го е направил умишлено, за да ви отклони от правилните следи. Май че само така може да се обясни обаждането по телефона.

— Виж, това е идея — оживи се инспекторът. — Мислите ли наистина, че така може да се обясни обаждането по телефона?

— Приятелю мой — произнесе Поаро мрачно, — и аз не зная. Но ще ви кажа следното: мисля, че когато намерим обяснение на това обаждане по телефона, ще намерим обяснение и на убийството.

— Доколкото си спомням, и по-рано споменахте такова нещо — забелязах аз, като го гледах с любопитство.

Поаро кимна.

— Винаги се връщам на тази мисъл — каза той сериозно.

— Тя ми се вижда съвсем необоснована — заявих аз.

— Аз не съм на същото мнение — възрази инспекторът. — Но трябва да призная, че според мене тук мистър Поаро малко преувеличава. Ние разполагаме с много по-солидни данни. Отпечатъците от пръсти върху кинжала например.

Поаро изведнъж започна да се държи подчертано като чужденец, както ставаше често, когато нещо го развълнуваше.

— M. l’inspecteur^[1] — каза той, — пазете се от сляпата… сляпата — comment dire^[2] — уличката, която няма край.

Инспектор Реглън гледаше недоумяващо, но аз го изпреварих.

— Искате да кажете сляпа улица?

— Точно така — сляпата улица, която не води доникъде. Може така да стане и тия отпечатъци от пръсти да не доведат доникъде.

— Не разбирам защо мислите така — каза полицейският служител. — Предполагам, искате да намекнете, че са лъжливи? Чел съм, че стават такива неща, макар да не мога да твърдя, че ми се е случвало подобно нещо през моята служба. Но лъжливи или истински, те неминуемо ще доведат донякъде.

Поаро само повдигна рамене и разпери ръце. След това инспекторът ни показа увеличени снимки на отпечатъците на пръстите и се впусна в технически подробности на тема извивки и криволици.

— Е, хайде — каза той най-после, раздразнен от невниманието на Поаро, — ще признаете ли, че тези отпечатъци са оставени от човек, който е бил снощи в къщата?

— Bien entendu^[3] — съгласи се Поаро, като кимна с глава.

— Но имайте пред вид, че съм взел отпечатъци от всички обитатели на къщата — от старата дама до кухненската слугиня.

— Не мисля, че ще бъде приятно на мисис Акройд да я наричат стара дама. Тя сигурно харчи маса пари за козметични средства.

— От всички до един — повтори упорито инспекторът.

— Включително и от мене — казах сухо.

— Много добре. Ала никои не съответствуват. Така остават две възможности: Ралф Пейтън или тайнственият непознат, за когото ни говори тук докторът. Когато се доберем до тия двамата…

— Може би ще е загубено много ценно време — вметна Поаро.

— Не ви разбирам напълно, мистър Поаро.

— Вие казвате, че сте взели отпечатъци от всички в къщата — промърмори Поаро. — Пълната истина ли ми казвате, M. inspecteur?

— Безспорно.

— Без да сте пропусндли никого?

— Без да съм пропуснал никого. От живите или от мъртвите?

За момент инспекторът изглеждаше объркан от тази забележка, която му се струваше светотатство. После реагира бавно:

— Искате да кажете?…

— От мъртвия, M. l’inspecteur.

Минута-две още инспекторът не можеше да проумее.

— Искам да кажа — проговори Поаро спокойно, — че отпечатъците от пръсти върху дръжката са на самия мистър Акройд. Лесно може да се провери. Трупът му е още на разположение.

— Но защо? Какъв смисъл ще има това? Да не би да намеквате за самоубийство, мистър Поаро?

— О, не! Моята теория е, че убиецът е носел ръкавици или е увил нещо около ръката си. След като нанесъл удара, вдигнал ръката на жертвата и я сложил така, че да улови дръжката на кинжала.

— Но защо?

Поаро отново повдигна рамене.

— За да направи бъркотията още по-объркана.

— Добре де — каза инспекторът, — ще видим това. Но кога за пръв път ви хрумна тази мисъл?

— Когато бяхте тъй любезен да ми покажете кинжала и да ми обърнете внимание на отпечатъците от пръсти. Аз много малко разбирам от извивки и криволици — няма що, признавам откровено невежеството си, ала ми направи впечатление, че положението на отпечатъците беше някак особено. Не бих държал така кинжал, ако исках да мушна. Естествено, с дясната ръка, вдигната зад рамото, би било трудно да се забие точно където трябва.

Инспекторът Реглън гледаше изумено нисичкия човек пред себе си. С вид на пълно безгрижие Поаро отърси някаква прашинка от ръкава на сакото си.

— Хм — промърмори инспекторът, — интересна идея. Непременно ще я проверя, но не бива да се огорчавате, ако нищо не излезе.

Той се стараеше да придава на гласа си благ и покровителствен тон. Поаро се загледа подире му, когато излизаше. После се обърна към мене със светнали очи.

— Друг път — забеляза той — трябва да се отнасям по-внимателно към неговото amour propre^[4]. А сега, когато сме оставени на собствените си сили, какво мислите, добри ми приятелю, да устроим ли едно малко събрание на семейството?!

„Малкото събрание“, както го нарече Поаро, се състоя около половин час по-късно. Насядахме около масата в столовата на Фърнли. Поаро — на челното място, като председател на някакво зловещо съвещание. Слугите не присъствуваха, така че бяхме всичко шестима: мисис Акройд, Флора, майор Блънт, младият Реймънд, Поаро и моя милост.

Когато всички се бяха събрали, Поаро стана и се поклони.

— Messieurs, mesdames^[5], събрах ви тук с определена цел. — Той помълча. — Най-напред искам да отправя една специална молба към мадмоазел.

— Към мене?! — учуди се Флора.

— Мадмоазел, вие сте годеница на капитан Ралф Пейтън. Ако има човек, който да се ползува с неговото доверие, това сте вие. Моля ви от все сърце, ако знаете местонахождението му, да го склоните да се яви. Минутка — когато Флора вдигна глава да проговори, — не казвайте нищо, докато не сте размислили добре. Мадмоазел, с всеки изминат ден положението му става все по-опасно. Ако се беше явил веднага, колкото и да са неблагоприятни за него фактите, може би щеше да съумее да ги обясни. Но това мълчание, това бягство — какво може да означава то? Безсъмнено само едно: съзнание за виновност. Мадмоазел, ако наистина вярвате в невинността му, убедете го да се яви, преди да е станало много късно.

Лицето на Флора беше силно пребледняло.

— Много късно! — повтори тя съвсем тихо.

Поаро се наведе напред и се вгледа в нея.

— Слушайте, мадмоазел — заговори той много ласкаво, — папа Поаро ви моли това. Старият папа Поаро, който знае много неща и има голям опит. Няма да се опитвам да ви вкарам в клопка, мадмоазел. Ще ми се доверите ли… и ще ми кажете ли къде се крие Ралф Пейтън?

Девойката се изправи и застана с лице срещу него.

— Мосю Поаро — заговори тя с ясен глас, — кълна ви се, кълна се тържествено, че нямам представа къде се намира Ралф и нито съм го виж дала, нито имам някаква вест от него нито в деня на… на убийството, нито след това.

Тя отново седна на мястото си. Минута-две Поаро я гледаше мълчаливо, после тупна с ръка върху масата.

— Bien^[6]! Достатъчно — каза той. Лицето му стана строго. — А сега апелирам към останалите, които са насядали около тази маса — мисис Акройд, майор Блънт, д-р Шепърд, мистър Реймънд. Всички вие сте приятели и близки на изчезналия. Ако знаете къде се крие Ралф Пейтън, кажете.

Възцари се продължително мълчание. Поаро изгледа всички един по един.

— Умолявам ви — каза той тихо, — говорете. Но продължаваше да цари мълчание, прекъснато най-после от мисис Акройд.

— Трябва да кажа — забеляза тя с жаловит глас, — че отсъствието на Ралф е много странно… много странно наистина. Да не се яви в такъв момент! Знаете ли, като че ли зад това има нещо. Трябва да призная, мила Флора, много хубаво стана, че годежът ви не е официално обявен.

— Майко! — извика Флора сърдито.

— Провидение — обяви мисис Акройд. — Дълбоко вярвам в провидението — божествена сила, която чертае съдбините ни, както е казано в един хубав стих на Шекспир.

— Да не би да мислите, че всевишният ни е крив, когато имаме дебели глезени, мисис Акройд? — обади се Джофри Реймънд и непристойният му смях отекна из помещението.

Целта му беше да разведри напрегнатата атмосфера, обаче мисис Акройд му хвърли укорителен поглед и извади носната си кърпичка.

— Флора си спести страшни неприятности и злепоставяне. Нито за миг не съм си и помисляла, че Ралф може да има нещо общо със смъртта на клетия Роджър. Аз не съм на такова мнение. Какво да правя, като имам доверчиво сърце… винаги съм си била такава, още от дете. Не съм способна да помисля нещо лошо за когото и да било. Но, разбира се, не бива да се забравя, че като малко момче Ралф е преживял няколко въздушни нападения. Казват, че понякога оставали трайни последици. Никой не може да носи ни най-малка отговорност за делата си. Без да ще, губи самообладание, знаете.

— Майко — извика Флора, — нима мислиш, че Ралф го с направил?

— Не говорете така, мисис Акройд — каза Блънт.

— И аз не зная какво да мисля — простена мисис Акройд през сълзи. — Всичко е така объркано. Чудя се какво ще стане с имението, ако Ралф излезе виновен.

Реймънд яростно отдръпна стола си от масата. Майор Блънт остана напълно спокоен, загледан замислено в мисис Акройд.

— Като гръм от ясно небе, знаете — продължаваше упорито тя, — и смея да кажа, Роджър го оставяше почти без пари… без лоши намерения, разбира се. Виждам, че всички сте против мене, но според мене много странно е, че Ралф не се явява, и трябва да кажа, добре че годежът на Флора не бе обявен официално.

— Но утре ще бъде обявен — заяви Флора отчетливо.

— Флора! — извика майката ужасена.

Флора се беше обърнала към секретаря.

— Моля ви, мистър Реймънд, бъдете така добър да изпратите съобщението на „Морнинг пост“ и „Таймс“.

— Ако смятате, че е благоразумно, мис Акройд — каза той сериозно.

Тя се обърна импулсивно към Блънт.

— Поне вие ме разберете — рече тя. — Какво друго мога да сторя? При сегашното състояние на нещата трябва да остана вярна на Ралф. Не мислите ли, че трябва да постъпя така?

Тя го гледаше много изпитателно и той след продължителна пауза кимна рязко.

Мисис Акройд запротестира с писклив глас. Флора остана невъзмутима. Тогава заговори Реймънд:

— Разбирам подбудите ви, мис Акройд. Но не мислите ли, че малко избързвате? Не е зле да почакате ден-два.

— Още утре! — произнесе Флора отчетливо. — Няма смисъл, майко, да продължава така. Каквито и други недостатъци да имам, но не мога да изменям на приятелите си.

— Мосю Поаро — замоли мисис Акройд със сълзи на очи. — Защо не кажете нещо?

— Няма какво да се каже — намеси се Блънт. — Тя правилно постъпва. Каквото и да стане, аз ще я подкрепям докрай.

Флора му протегна ръката си.

— Благодаря ви, майор Блънт — каза тя.

— Мадмоазел — обади се Поаро, — ще позволите ли на един стар човек да ви поздрави за вашата смелост и вярност? И нали няма да ме разберете криво, ако ви помоля — ако ви помоля най-тържествено — да отложите най-малко с още два дни отпечатването на съобщението, за което споменавате?

Флора се колебаеше.

— Моля ви не само във ваш интерес, мадмоазел, но и в интерес на Ралф Пейтън. Виждам, че се мръщите. Не можете да проумеете думите ми. Но аз ви уверявам, че е така. Pas de blagués.^[7] Вие поверихте случая на мен — затова сега не бива да ми пречите.

Флора помълча няколко минути, преди да отговори.

— Макар и да не ми е по волята — продума тя най-после, — ала ще постъпя, както казвате.

Тя отново зае мястото си до масата.

— А сега, messieurs et mesdames — заговори Поаро бързо, — ще ви кажа по-нататък, каквото имах да ви казвам. Разберете, че аз съм твърдо решен да се добера до истината. Истината, колкото и да е неприятна сама по себе си, е винаги интересна и красива за оня, който я търси. Аз съм човек в напреднала възраст, силите ми може да не са вече такива, каквито бяха преди. — Тук той явно очакваше възражение. — По всяка вероятност това е последното дело, което разследвам. Но Еркюл Поаро никога не завършва с провал. Messieurs, mesdames, заявявам ви; аз съм твърдо решен да узная. И ще узная — въпреки всички вас.

Той произнесе последните си думи предизвикателно, сякаш ги хвърли в лицата ни. Стори ми се, че всички се понамръщиха, с изключение на Джофри Реймънд, който, както обикновено, остана невъзмутим и в добро настроение.

— Какво искате да кажете с това „въпреки всички вас“? — попита той с леко повдигнати вежди.

— Е… точно каквото казах, мосю. Всеки от вас в тази стая крие нещо от мене. — Той вдигна ръка, когато се понесе глух протестен ропот. — Да, да, аз зная какво говоря. Може да е нещо неважно… дребно… което да няма никаква връзка със случая, но така е. Всеки от вас има да крие по нещо. Е, кажете, прав ли съм?

Погледът му, предизвикателен и обвиняващ, обиколи масата. И всеки свеждаше очи пред неговите. Да, и аз.

— Вие ми отговорихте — каза Поаро със странен смях и стана от мястото си. — Призовавам всички ви. Кажете ми истината — цялата истина. — Мълчание. — Никой ли няма да проговори?

Той пак се изсмя късо.

— C’est dommage^[8] — рече той и излезе.