Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава XCVI
ИЗБЯГАЛ!

Произнасянето на това име смайва членовете на съда.

В същото време сред зрителите се разнася вик, който показва, че всички са обзети от едно и също чувство.

Този вик не е от изненада. Той има друго двояко значение: от една страна, оповестява невинността на подсъдимия, а от друга — вината на най-ревностния обвинител.

Показанията на Зеб Стамп предизвикаха съвсем явни подозрения към Касий Къхуун. Те потвърдиха отдавна породени съмнения, които с всеки изнесен факт ставаха все по-силни, докато най-после всички се убедиха, че не Морис Джерълд трябва да бъде съден за убийството на Хенри Пойндекстър.

Не по-малко са убедени и в това, че пред съда трябва да бъде изправен Къхуун.

Листчето зацапана хартия бе последното звено във веригата от доказателства. При все че то е само улика и подбудата за убийството е все още неясна, едва ли има някой да се съмнява кой е престъпникът.

Известно време пликът минава от ръка в ръка между съдебните заседатели. След това отново дават думата на свидетеля, загатнал, че има още да говори.

Той продължава да разправя за съмненията, които го накарали да потърси „следи“ в прерията. Разказва за изстрела на Къхуун от гъсталака, за „преследването“, за сделката с конете. Накрая описва сцената в гората, гдето хванали конника без глава. Последната случка той разправя подробно и същевременно я обяснява.

След това Стамп млъква, сякаш чака съдът да му зададе въпроси. Но очите на присъствуващите не са обърнати вече към него. Всички знаят, че разказът му е свършен, а ако не е, че няма нужда от повече доказателства, за да се извади правилно заключение. Те дори не дочакват разискванията на съда, който сега преценява доказателствата. За хората, които бяха видели, че правосъдието едва-що не бе измамено, че заедно с него щяха да бъдат измамени и те, процедурата изглежда твърде бавна. Всички са изпълнени с чувство за отмъщение. Те искат да изкупят грешката си и високо настояват за промяна.

Разнасят се викове:

— Пуснете ирландеца! Той е невинен! Не щем повече доказателства. Всичко е ясно. Освободете го!

— Да се арестува Касий Къхуун и да се изправи пред съда! Той е престъпникът. Затова беше толкова против Джерълд. Ако не е виновен, ще има възможност да го докаже. Ще го съдим справедливо, но ще го съдим. Хайде, господин съдия, вас чакаме! Наредете да поставят мистър Къхуун на подсъдимата скамейка. Там е дълго време невинен човек. Нека виновният да заеме мястото му!

Отначало виковете се чуват само от пет-шест души, но скоро всички присъствуващи го подемат.

Съдията не смее да не се съобрази с настойчивите искания и при все че това е несъвместимо с установения ред, той призовава Касий Къхуун пред съда.

„Викачът“ извиква високо три пъти името му, но без последица. Всички погледи търсят Къхуун. Но само Зеб Стамп го търси там където може да го намери.

Бившият свидетел изведнъж напуска мястото, от което бе дал показанията, и се промъква към старата кобила, която все още стои до коня на призрачния ездач.

С пъргавина, която поразява всички, старият ловец скача на кобилата и пришпорва.

В същото време зрителите забелязват човек, който се промъква към завързаните в равнината коне. При все че се старае да се прикрива и да остане незабелязан, той все пак се движи бързо.

— Ето го! Това е Къхуун! — извиква някой.

— Опитва се да избяга! — заявява друг.

— Тичайте след него! — строго заповядва съдията. — Върнете го!

Излишно е да повтори нареждането. Още преди да го е изрекъл, десетки хора тръгват да го изпълнят — втурнали са се към конете си. Още преди да приближат до тях, Къхуун достига сивия мустанг, който стои в края на кавалкадата. Това е същият жребец, с който бе преследвал доскоро конника без глава. Седлото е на гърба на коня, юздата е захапана.

От бъркотията и виковете под дървото Къхуун е разбрал, че тръгват да го преследват.

Няма смисъл вече да се крие. Той се втурва напред и скача на гърба на животното. Поглежда диво назад и полита в галоп към прерията.

Петдесет конника са по петите му. Техните ездачи са насърчавани от думите, произнесени, както изглежда, от майора: „Върнете го жив или мъртъв!“ Но няма значение кой е казал тези думи. Преследвачите не се нуждаят от официално нареждане. Техният ужас от отвратителното деяние и уважението им към жертвата са достатъчни да ги подтикват напред. Всеки пришпорва настойчиво коня си, като че трябва да отмъсти за смъртта на родственик — на брат, като че всеки иска да допринесе за тържеството на правдата.

Никога по-рано животът на бившия капитан от кавалерията не се е намирал в такава опасност. Нито когато участвуваше в атаките по окървавените поля на Буена Виста, нито когато лежеше проснат на пода в кръчмата на Обердорфер и револверът на ловеца, на мустанги бе насочен в главата му. Той съзнава това много добре и лети напред със страхотна бързина, като само от време на време хвърля бърз и свиреп поглед назад. Този поглед не е от отчаяние. Не е стигнал още дотам, макар че е необяснимо на какво се надява при вида на толкова преследвачи, чиито дрезгави и изпълнени със закани гласове достигат до ушите му.

А той още се надява.

Къхуун знае, че конят му е бързоног и че пред него се простира гора. Наистина тя е на цели десет мили, но какво значение имат десет мили? Той се движи с двадесет мили в час и след тридесет минути ще се приюти сред дърветата.

Дали тази мисъл подхранва надеждите му?

Едва ли.

Да се крие в гората, когато между преследвачите има поне десет умели следотърсачи начело със Зеб Стамп! Не, не е възможно. Няма къде са се скрие и той знае, че е така.

Защо тогава още не се е отчаял и не се е примирил с неизбежната си съдба?

Да не би да го крепи слепият инстинкт на животното, което се опитва да избяга дори и тогава, когато няма изход?

Нищо подобно. Убиецът на Хенри Пойндекстър не е загубил разума си. В опитите си да избяга от ръката на правосъдието той не разчита на такива несигурни надежди като бягство в прерията на гърба на бързия кон или възможността да се укрие в гората, която се простира зад нея… Зад тази гора е границата. Към нея са отправени мислите и надеждите му.

Всъщност има две граници — едната разделя две нации, който се смятат за цивилизовани. Между тях съществува споразумение за предаване на престъпниците, при все че убиецът с окървавени ръце може да избегне правосъдието, нещо, което често се случва, ако е достатъчно умел. Той просто променя местожителството и националността си.

Но намерението на Къхуун не е такова. Колкото и да не се спазва споразумението между Тексас и Мисисипи, той не желае да се изложи на опасността да бъде предаден. И има основание да не желае, като се вземе предвид тежестта на престъплението му.

Макар че препуска към Рио Гранде, той няма намерение да я прекоси. Къхуун има предвид другата граница, зад която скитат команчите — бездомниците на прерията, готови да вдигнат ръка срещу всеки белокож, но не и срещу човек пролял кръвта на бял. В техните палатки убиецът ще намери не само дом, но и гостоприемство, а може би и особени почести.

Тези обстоятелства вдъхват надежда на Къхуун и прогонват отчаянието. Макар че язди право към Рио Гранде, намерението му е да избяга под прикритието на гората към Ляно Естакадо.

Той не се страхува нито от опасностите, които крие тази страхотна пустиня, нито от каквито и да е други опасности пред него. Те не са нищо в сравнение с това, което го очаква назад.

Къхуун съжалява може би, че е заставен да избяга по такъв ужасен начин — да изостави богатството, приятели, обществено положение и най-вече да се раздели с жената, в която е безумно влюбен и никога може би не ще види отново.

Но той няма време да мисли за нея. За този жалък човек животът е по-скъп от любовта. Той си въобразява, че животът е пред него; но в същото време е сигурен, че смъртта го следва по петите.

* * *

Убиецът препуска с най-голяма бързина, която може да изтръгне от мексиканския мустанг, бърз като прадедите си от Арабия. Животното би трябвало скоро да се умори. То е преминало над двадесет мили от сутринта — повечето в галоп. Но конят не показва признаци на умора досега. И той като всички свои събратя ще премине, без да грохне, още петдесет, а ако стане нужда, и сто мили.

„Какво щастие, че размених моя кон с коня на мексиканката“ — мисли ездачът. Ако не беше този мустанг, сега щеше да седи под мрачната сянка на дъба пред стария съдия и съдебните заседатели, подстрекавани да го съдят от безскрупулния линч и неговата банда — регулаторите.

Сега вече не го заплашва такава ужасна съдба. Струва му се, че е избягнал опасността. Къхуун поглежда назад и вижда, че преследвачите са далеч зад него. Той поглежда напред и вижда тъмните очертания на гората над светлозелената савана. Той не се съмнява, че ще я достигне; а тогава ще бъде в безопасност.

Но дори да не успее да се скрие сред дърветата, кой ще го настигне? Къхуун вярва, че неговият кон е най-бързият от всички, които препускат сега из прерията. Кой може дори да се приближи до него?

Къхуун се радва, че притежава такъв кон, за който може да благодари на дявола, но не и на бога.