Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава VIII
СТОНОЖКАТА
Убиването на змията сякаш бе знак за възстановяване на общото спокойствие. Воят на хрътката престана заедно с воя на Фелим. Мустангите под сенчестите дървета се успокоиха.
Единственият шум, който се чуваше в колибата, се дължеше на неспокойните движения на Фелим. Той не вярваше вече в кабриестото и се въртеше сегиз-тогиз на конската кожа.
И навън само един звук нарушаваше спокойствието, но той беше съвсем различен от шума, който се чуваше вътре. Можеше да се оприличи на смесица от грухтене на алигатор и крякане на жаба. Но тъй като идваше от ноздрите на Зеб Стамп, не можеше да бъде нищо друго освен хъркането на ловеца, което показваше, че той е заспал дълбоко.
Стамп заспа веднага, щом се настани в кръга на своето кабриесто. Той си беше отмъстил на Фелим, като смути съня му, а това успокои нервите му и сега се бе отдал отново на пълна почивка.
Този дует продължи близо цял час, разнообразяван от време на време от крясъка на някой голям бухал или от жалния вой на прерийния вълк.
Скоро обаче хорът избухна отново. И този път громкият глас на ирландеца подхвана пръв.
— Помощ! — викаше изплашено Фелим. Викът му стресна не само господаря на хижата, но и госта, който спеше навън. — Дева Марийо! Защитнице на беззащитните невинни! Спаси ме! Спаси ме!
— От какво? — запита господарят, като пак скочи от леглото си и побърза да светне. — Какво има, дяволите да те вземат?
— Друга змия, ваша милост. Ох! Честна дума. Много по-зла от тази, която мистър Стамп уби. Изпохапа ми гърдите. Където ме е полазила — гори, като че ковачът от Балибалах ме е жигосал с нажежено желязо.
— Мръсник такъв! — извика Зеб Стамп. Огромното му тяло, все още завито в одеялото, изпълваше почти цялата врата.
— Два пъти развали съня ми, ирландски глупако! Извинете ме, мистър Джерълд. Смятам, че във всички страни има глупаци — и в Америка, и в Ирландия, но такъв като вашия човек още не съм виждал. Ако не го удавим в потока, няма да мигнем цяла нощ.
— Ох, драги мистър Стамп, не говорете така! Кълна ви се, че има друга змия. Сигурно е още в колибата. Само преди минутка усетих как пълзеше по мене.
— Дали не си сънувал? — запита ловецът с по-вежлив тон.
— Казвам ви, никоя змия в Тексас няма да пресече въжето от конски косъм. Онази трябва да е била в колибата, преди да я обградиш. Не ми се вярва вътре да е имало и втора змия. Ей сега ще проверим.
— Ох! Вижте! — извика Фелим, като издърпа ризата и разголи гърдите си. — Ето къде мина влечугото. Точно по ребрата ми. Нали ви казах, че има и друга змия. Божичко? Какво ще стане с мене. Като че ли огън ме е изгорил.
— Змия! — възкликна Стамп, като се наведе над изплашения ирландец и приближи свещта до тялото му. — Змия ли? Кълна се, че това не е змия, а нещо по-лошо.
— По-лошо от змия ли? — извика Фелим в отчаяние. — По-лошо ли казахте мистър Стамп? Мислите ли, че е опасно?
— И да, и не. Зависи дали ще мога да намеря нещо наблизо и дали ще го намеря бързо. Ако не, тогава мистър Фелим… не отговарям.
— О, не думайте, мистър Стамп!
— Какво има? — запита Морис, когато видя червеникава та линия, която минаваше напряко по гърдите на помощника му като следа от нажежено острие. — Какво е това всъщност? — запита той повторно и още по-загрижено, забелязвайки сериозния поглед на ловеца, който разглеждаше необикновената следа. — Никога не съм виждал такова нещо. Опасно ли е?
— Много, мистър Джерълд — отвърна Стамп, направи знак на Морис да излезе от хижата и заговори шепнешком, за да не го чува Фелим.
— Но… какво е? — нетърпеливо попита ловецът на мустанги.
— Следи от отровна стоножка.
— Отровна стоножка! Ухапала ли го е?
— А, кой знае! Ама то не е и важно. Стига само да полази човека и го убива.
— Господи! Боже! Истина ли говорите!
— Истина, мистър Джерълд. Виждал съм и други да умират от такава рязка по кожата. Ако веднага не направим нещо, ще го разтресе силно, а после ще падне в несвяст, като че го е ухапало бясно куче. Няма защо да го плашим. Трябва да видим какво можем да направим. Има една билка, дето вирее по тези места. Ако мога да я намеря бързо, няма да е мъчно да го изцерим. Но на, лош късмет! Луната се скри и ще трябва да я търся пипнешком. Знам, че расте по склона. Влезте вътре и гледайте да го успокоите, а аз ще видя какво мога да направя. Ей сега ще се върна.
Фактът, че Морис и Стамп бяха излезли навън и говореха шепнешком, увеличи страха на Фелим. Точно когато старият ловец тръгна да търси билката и изчезна в тъмнината, той се втурна навън и зави още по-жално.
Мина известно време, докато господарят му го успокои, и то само след като го убеди, без сам да си вярва, че не съществува ни най-малка опасност.
Няколко минути по-късно Зеб Стамп се появи на входа. Изразът на лицето му предизвика приятно чувство у обитателите на колибата. Самоувереният му изглед и държане показваха по-красноречиво от всякакви думи, че е намерил „билката“. В дясната си ръка той държеше продълговати тъмнозелени листа. По повърхността им имаше на равномерни разстояния кичурчета остри бодли. Морис разпозна листата на растението cactus orégano.
— Не бой се, мистър Фелим — каза старият ловец успокоително, като прекрачи прага, — сега вече няма нищо страшно. Намерих балсама, който ще изтегли огъня от кръвта ти по-бързо отколкото пламъкът би изгорил перо. Стига си крещял, бе човек! Разбуди и птици, и животни, и всичко живо на двайсет мили нагоре и надолу по реката. Ако ще крякаш, ще докараш команчите от планините, а то ще е по-лошо от туй, да те полази стоножка. Мистър Джерълд, намерете една превръзка, докато приготвя компреса.
Ловецът извади ножа си и най-напред окастри бодлите на кактуса, след това махна външната му корица и наряза дебелите сочни листа на резени, дебели около една осма от инча[1]. Той нареди парчетата едно до друго върху ивица чисто платно, което Морис беше приготвил, и с вещината на ловец сложи компреса на възпаленото място, за което бе казал, че е от ноктите на стоножката. Всъщност то се дължеше на отровата от долните челюсти на стоножката, която се бе впила хиляди пъти в тялото на заспалия слуга.
Кактусът започна да действува почти веднага. Парливият сок на растението — силна противоотрова — унищожи секрециите на животното. Успокоен, болният, който вече нямаше от какво да се страхува, скоро заспа дълбок и ободрителен сън.
Ловецът се опита да намери стоножката, но не успя, защото тази отвратителна гадина, позната в Мексико под името алакран, не се страхува като гърмящата змия, а преминава през кабриестото. След това самозваният лекар излезе тихо от колибата и още веднъж се настани на тревата, гдето спа спокойно до сутринта.
* * *
В ранните часове на зората и тримата бяха на крак. Фе-лим се беше съвзел както от страха си, така и от треската. След като закусиха с остатъците от печената пуйка, те побързаха да излязат навън. Бившият коняр от Балибалах, подпомогнат от тексаския ловец, приготви дивите коне за път през равнината, като ги завърза здраво един за друг. През това време Морис се погрижи за собствения си кон и за петнистата кобила. Повече време той отдели за красивата пленница — грижливо среса гривата и опашката й и изчисти лъскавата й кожа от петната, които показваха колко жестоко я бе преследвал, докато нейната горда глава падне в плен на ласото му.
— Няма нужда от това — възкликна Зеб, който, изненадан, наблюдаваше ловеца на мустанги. — Няма защо толкова да си давате зор. Удли Пойндекстър не е човек, който да се отметне от думата си. Ще лапнете двестате долара сигурно, както е сигурно, че аз се казвам Зеб Стамп. Дявол да я вземе, кобилата си заслужава парите до последния цент.
Морис го слушаше, без да отговори, но ако се съдеше по сдържаната усмивка, която играеше на устните му, кентъкецът не беше изтълкувал правилно причините за неговото престараване.
След по-малко от час, възседнал своя дорест кон, ловецът на мустанги бе на път. На края на ласото си водеше петнистата кобила. След него бързо се движеха през равнината пленените жребци, водени от коняря. Зеб Стамп трябваше непрекъснато да пришпорва старата си кобила, за да не изостане. Тара, която подбираше къде да стъпи сред бодливата трева mesquite, подтичваше неуморимо след тях.
Хижата, чиято кожена врата бе затворена, за да не влизат животни, остана сама. За известно време тишината наоколо се нарушаваше само от крясъка на рогатия бухал, писъка на когуара[2] и воя на гладния койот.