Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXVI
ТЕКСАСКИ СЪД

Ето че нов ден зазорява. Розовата Аврора се издига над вълните на Западноиндийското море и се усмихва сладко над тексаската савана.

Почти в същия миг, в който нейната розова светлина целува белите дюни на мексиканския залив, тя поздравява и знамето на форт Индж на около сто левги от залива — толкова е разстоянието от брега при Матагорда нагоре до разклоненията на планината Гуадалупа, близо до която е граничният пост.

Аврора току-що осветява знамето — бяло, червено и синьо, развято от нежния зефир на утрото.

Може би за първи път откакто е издигнат пилонът, на който сега се развява осеяното със звезди знаме, под него се разиграва толкова интересна сцена като днешната.

Може да се каже, че зрелището започна още в ранните часове на зората. С първите лъчи на Аврора към военния пост заприиждаха конници от всички посоки. Те яздят в компания по двама, по трима или на групи от по пет-шест души. Щом пристигнат, слизат от конете и ги връзват за оградите или за малки колчета, побити в откритата прерия.

След това се събират на групи по парадния плац; стоят и разговарят или скитат из поселището. Рано или късно всички се отбиват в кръчмата, за да поднесат почитанията си на нейния съдържател.

Мъжете, събрани тук, са различни типове от различни националности. Представени са почти вейки европейски страни, макар че мнозинството са потомци на първите поселници, които прогониха индианците от родната им земя, оросена с кръв, построиха дървени колиби на мястото на уигуамите[1] и през целия си живот сечеха горите край Мисисипи. Някои от тях отглеждаха царевица, а на други повече се удаваше да се занимават с памук. Много от хората, които живееха на юг, се преселиха в Тексас и започнаха да отглеждат и обработват захар и тютюн.

По призвание и професия повечето от тях са плантатори, макар че има и скотовъдци, ловци, търговци на коне и на други стоки. Мнозина са търговци на роби.

Има адвокати, земемери, спекуланти със земя и спекуланти без определена професия — авантюристи, готови да се захванат с каквото им попадне: да жигосват добитък, да участвуват в походи против команчите или в грабежи отвъд Рио Гранде.

Дрехите им са толкова разнообразни, колкото и професиите им. Ние вече ги знаем, защото хората, събрани сега около форт Индж, са същите, които видяхме в двора на Каса дел Корво. Само броят им е по-голям. Групата се отличава от предишната и в друго отношение: удостоена е с присъствието и на жени — съпруги, сестри и дъщери. Някои от тях са дошли на коне и все още стоят на седлата. Памучни бонета засенчват нежните им лица и ги пазят от палещото слънце. Други са се настанили по-удобно под белите платнища на колите или под красивите гюруци на файтоните.

Всички очакват зрелище — делото, за което отдавна се говори в поселището.

Излишно е да казваме, че става дума за делото на Морис Джерълд, известен под името Морис — ловеца на мустанги.

Излишно е също да добавяме, че ще го съдят за убийството на Хенри Пойндекстър.

Тълпата не е привлечена нито от сериозния характер на престъпленито, нито пък от личността на обвинения и жертвата му. Те и двамата не са много известни по тези места.

Съдът — върховният окръжен съд, е заседавал тук и по-рано. Разглеждал е най-различни дела, съдил е най-различни хора — крадци, измамници, убийци. Но никога не са се събира ли повече от стотина души зрители и други — любопитни да чуят присъдата.

Не за това сега са дошли толкова много хора; привлекли са ги странни, тайнствени и злощастни обстоятелства, които изглежда по един или друг начин са свързани с престъплението, единствената тема на разговор в поселището.

Не е нужно да споменем кои са тези обстоятелства — те са известни.

Всички присъствуващи във форт Индж очакват делото да хвърли светлина върху необикновената загадка, която никой досега не бе успял да разгадае.

Разбира се, има и хора, които независимо от това са заинтересувани за съдбата на подсъдимия. Други са развълнувани от още по-дълбоки и скръбни чувства — приятели и роднини на човека, за когото се предполага, че е убит. Не трябва да забравяме, че още няма доказателства, които да потвърдят престъплението.

Малцина обаче се съмняват в това. Няколко независещи едно от друго обстоятелства потвърждават престъплението и всички тъй дълбоко вярват, че нечестивото деяние е било извършено, като че са го видели със собствените си очи.

Те само очакват да научат подробностите — кога, къде и как е било извършено убийството.

* * *

Часът е десет. Съдът заседава.

В състава на тълпата няма съществени промени — появили са се само няколко военни униформи, които се смесват с по-скромните дрехи на гражданите. Сутрешната проверка в гарнизона е свършила и освободените войници, които търсят развлечение, са се смесили с цивилните. Един до други стоят граждани и войници — драгуни, стрелци, пехотинци, артилеристи, — плантатори, ловци, търговци на коне и отчаяни авантюристи.

„Викачът“[2] е извикал обичайното „делото започва“. Всички са решили да стоят, докато чуят последните тържествени думи на съдията:

„Дано господ се смили над душата ти“.

Едва ли има някой, който да не очаква да чуе това ужасно изречение преди настъпването на нощта, изречение, излязло изпод сянката на черната шапка, за да обрече на смърт един техен събрат.

Може би малцина желаят смъртта на обвиняемия, но мнозина са сигурни, че делото ще свърши със смърт и още преди залез слънце душата на Морис Джерълд ще се пренесе в небесните селения.

* * *

Съдът заседава.

Вероятно пред очите ви се открива голяма зала с подиум в единия край: с обградено от парапети място — в средата маса, в единия му край нещо като лекторска катедра или амвон в черква. Сигурно виждате съдии с хермелинови наметала, адвокати със сиви перуки и черни тоги, чиновници, разпоредители и журналисти; полицаи със сини дрехи и лъскави копчета, а зад тях море от глави и лица, не винаги сресани и чисти.

Освен това по лицата на зрителите забелязвате смирение, не защото искат да изглеждат благоприлични, а защото се страхуват да не нарушат реда в съдебната зала.

Трябва да избиете всичко това от главата си, ако искате да получите правилна представа за едно съдебно заседание по границите на Тексас — толкова различно от съдебно заседание в Англия, колкото е различна една неорганизирана банда от бригада гвардейци.

Съдебна зала въобще няма, макар да съществува нещо като градска зала, която се използува при подобни случаи. Но денят обещава да е горещ и съдът е решил да заседава под едно дърво.

Съдиите се бяха настанили под гигантския дъб, покрит с дантели от испански мъх. Той се намира в края на парадния плац и сянката му се простира надалеч в зелената прерия.

Под дъба е поставена голяма маса и десетина стола с кожени дъна. На масата има разпръснати листове хартия, мастилница, пачи пера за писане, няколко извехтели законници, шише праскова ракия, две водни чаши, кутия хавански пури и кибрит.

Зад тези принадлежности е седнал съдията, който не само че не носи хермелинова роба, но нямай палто. Горещината го е принудила да разглежда делото по риза. Вместо перука той носи панамена шапка, кривната на една страна, така че да уравновесява полуизпушената хаванска пура, която се подава от другата страна.

Останалите столове са заети от мъже, чиито дрехи не издават призванието им — адвокати, шерифа и заместника му, коменданта на форта, войсковия свещеник, лекари, няколко офицери и един-двама с неопределена професия.

Малко встрани са се разположили още дванадесет мъже. Половината от тях са седнали на груба дъсчена пейка, а другите са наклякали или са се излегнали на тревата.

Това са съдебните заседатели — „институт“, толкова естествен за Тексас, колкото и за Англия. За разлика от Англия в Тексас той е десет пъти по-верен на задълженията си. Съдебните заседатели тук често отказват да се подчинят на волята на съдията.

Около съда и съдебните заседатели се е струпала тълпа, която не може лесно да се опише. Това са хора, облечени в ловджийски ризи от еленова кожа, шаячни палта — въпреки жегата, рокли на зелени ивици, кентъкски гащиризони, бели ленени или небесносини памучни блузи, червени фланели или ризи от неизбелено домашно платно; в пъстрата група се смесват униформи на драгуни, стрелци, пехотинци, пешеходци и артилеристи.

Тук-таме се среща местният костюм, който се състои от жакет, мексикански калсонерос, широкополо сомбреро, което засенчва някое мургаво лице с интересно изражение.

Беше време, и то неотдавна, когато всички, които се събраха на същото това място, бяха облечени именно така.

Тогава дванадесетте съдебни заседатели липсваха, а съдията беше много по-важна личност. Само с едно кимване на главата той можеше да произнесе смъртна присъда или също тъй лесно да оправдае подсъдимия, ако някой пусне „onzos“[3] в джоба му.

Въпреки привидната грубост, въпреки липсата на установена форма — бял хермелин, черна коприна, полицаи с лъскави копчета, въпреки че заседателите са хора, които могат да се сторят на някого недодялани, дори диви, не знам дали невинният не се намира в по-голяма безопасност сред тези хора, облечени в червени фланели и кентъкски работни комбинезони, отколкото сред формалностите и педантичните извъртания на нашата така наречена цивилизация.

Не смятайте, че хората, събрани под това дърво в Тексас, колкото и груби да изглежат във вашите свърхкритични очи, са просто тълпа като вашите тълпи, състоящи се от хора, озверени още от рождение под товара на свърхтежки данъци. Не смятайте, че те са като вас натъпкани до гуша със сервилност — дано ви задави, — като вас, които гледате с презрение на всичко величаво и напредничаво и се покланяте само пред повърхностното, себичното и немощното.

Обръщам се към вас, представителите на дребната буржоазия, които си въобразявате, че сте граждани на нашата Англия, граждани без най-обикновеното право на граждани — да изберете свои представители в парламента.

Въобразявате си само че имате това право. Горя от нетърпение да ви кажа, че грешите.

Да, да — дълбоко грешите, като смятате, че сте политически на едно ниво с тези уж недодялани поселници от пограничните райони на Тексас.

Нищо подобно. Те са „свободни граждани“, равни на „по-висшите“ или на тези, които си присвояват това название, а вие сте толкова долни, че им позволявате това без борба, дори без да надигнете глас.

* * *

При такива събрания най-избраните образуват вътрешния кръг. Така е обикновено и във форт Индж. Но сега редът е нарушен. Елегантните се намират по края на тълпата. Красиви жени, облечени в най-хубавите си рокли, стоят прави в коли с яйове или са насядали в красиви карети, отгдето могат да виждат над главите на мъжете.

Очите им не са отправени към съдията, макар че поглеждат и към него сегиз-тогиз. Те гледат застаналите близо до съдебните заседатели, недалеч от дънера на дървото. Единият от тях е седнал, а другите двама стоят прави. Седналият е подсъдимият, а другите са подчинените на шерифа, които пазят подсъдимия.

Първоначално смятаха да съдят и неколцина други — Мигел Диас и неговите хора, а също и Фелим О’Нийл. Но по време на предварителните разследвания мексиканецът и тримата му помощници успяха да представят алиби. И четиримата бяха освободени.

Те признаха, че са се преоблекли като индианци, защото това бе доказано и не можеха да го отрекат.

Но заявиха, че всичко е било на шега и понеже се установи, че през нощта, когато изчезнал Хенри Пойндекстър, Диас е бил мъртво пиян, а другите трима са били у дома, показанията им убедиха тези, на които бе поверено разследването.

Що се отнася до ирландеца, те не сметнаха за нужно да го подведат под отговорност. Ако е съучастник, той сигурно бе действувал под натиска на господаря си и може би щеше да бъде по-полезен като свидетел.

Така че на подсъдимата скамейка, ако ми позволите да употребя израза, имаше само един обвиняем — Морис Джерълд, известен на хората, които сега бяха отправили очи към него, като Морис — ловеца на мустанги.

Бележки

[1] Уигуам — индианска палатка. Б. пр.

[2] „Викач“ — длъжностно лице в американския съд, което извиква имената на призованите от съда. Б. пр.

[3] Onzo — унция (монета). Б. пр.