Майн Рид
Конникът без глава (86)

Глава LXXXV
ЛЮБЕЗНИЯТ БРАТОВЧЕД

Луиза Пойндекстър се възползува напълно от свободата, която й предостави баща й. След по-малко от час тя решително отказа на Къхуун. Той й предлагаше за трети път. Два пъти преди това я беше питал дали би му станала жена, но неофициално, по-скоро с намеци, отколкото направо.

Сега отговорът ясно показваше, че това е за трети и последен път. Тя просто и ясно му каза „не“, като подсили отказа си с не по-малко ясното „никога“. В думите й нямаше нищо недоизказано, нито пък нотка на извинение.

Къхуун чу отговора, без да се изненада. По всяка вероятност той го очакваше. Но вместо студеното отчаяние, което се изписваше на лице го му при подобни случаи, сега чертите му не се измениха, нито пък побледня. Застанал прел красивата си братовчедка, той приличаше на ягуар, преди да скочи върху жертвата си.

В очите му имаше нещо, което като че ли казваше: „След по-малко от половин минута ще запееш друга песен“. Но Къхуун само каза:

— Не говориш сериозно, Лу?

— Съвършено сериозно, сър. Нима говорих като човек, който се шегува?

— Говори като човек, който никак не се е позамислил.

— За какво?

— За много неща.

— А именно?

— Например, че… те обичам.

Тя не каза нищо.

— Любов — продължи той с полуизвинителен, полуобяснителен тон, — любов, която никой човек не може да изпитва и забрави, докато е жив. Тя може да свърши само когато умра, но никога по-рано.

Той замълча, но не получи отговор.

— Няма нужда да ти разправям историята на моята любов. Тя се породи в деня, в часа, в който те видях за първи път. Няма да кажа, че с времето тя ставаше все по-силна. Защото не можеше да стане по-силна, отколкото беше. Може би си спомняш, че когато преди шест години дойдох за първи път в къщата на баща ти и слязох от кон, ти ме покани да се поразходим из градината, докато приготвят обеда. Тогава ти беше още малка, Лу, о, но толкова красива, колкото и сега.

— Ти ме хвана за ръка и ме поведе по алеята под китайските дървета, без да подозираш, че докосването на твоите пръсти ме изпълваше с трепет. Твоето чуруликане остави в сърцето ми следа, която нито времето, нито разстоянието, нито покварата можаха да заличат.

Креолката продължаваше да слуша, но не съвсем безучастно. Толкова красноречиви и ласкателни думи не можеха да ме повлияят на една жена. С такива думи, Луцифер постигна целта си. Макар че не одобряваше думите на Къхуун, в погледа на Луиза се четеше съжаление.

Все пак тя мълчеше.

Къхуун продължи:

— Да, Лу. Казвам ти самата истина. Шест години са дълго време. Разстоянието също е голямо — от Мисисипи до Мексико. Отидох там само за да те забравя. И това не помогна. Върнах се и се отдадох на поквара. Нови Орлеан знае това. Но бих казал, че докато се опитвах да задуша чувствата си, те станаха още по-силни. Вече споменах, че това бе невъзможно. От часа, в който за първи път ме хвана за ръка и ме нарече братовчед, о, дори ме нарече хубав братовчед. Лу, от този час не помня силата на моите чувства да се е променила, освен когато от ревност те мразех така, че можех да те убия.

— Боже мой, капитан Къхуун, говорите неразумно, дори глупаво.

— Но сериозно. Понякога толкова съм те ревнувал, че трудно можех да се владея. Както знаеш, не успявах да скривам гнева си.

— Уви, братовчеде, не мога нищо да направя. Никога не съм ти давала повод да мислиш, че…

— Знам какво ще кажеш, но по-добре не го казвай. Аз ще го кажа: „да мислиш, че те обичам“. Това бяха думите на устата ти, нали? Знам го — продължи Къхуун отчаяно. — Не те обвинявам, че си ме изкушавала. Друг е виновен — господ, който те е създал толкова красива, или дяволът, който ме на кара да те погледна.

— Думите ти ми причиняват само болка. Не предполагам, че ме ласкаеш. Виждам, че говориш сериозно. Но, Касий, това е само измама, от която лесно ще се отървеш. Има други девойки, далеч по-красиви от мене. Те ще се чувствуват поласкани от такива думи, защо не се обърнеш към тях?

— Защо не? — с огорчение повтори той като ехо. — Излишен въпрос.

— Аз ще го повторя. Не смятам, че е излишен. Излишни са чувствата ти към мене. Ще бъда откровена с тебе, Касий. Аз не те… не мога да те обичам.

— Значи няма да ми станеш жена?

— Това наистина е излишен въпрос. Казах, че не те обичам. Смятам, че това е достатъчно.

— А аз казах, че те обичам. Това е една от причините, поради които искам да ми станеш жена. Но има и други. Желаеш ли да ги чуеш?

Когато Къхуун зададе този въпрос, умолителният му тон изчезна. Очите му пак добиха израз на ягуар.

— Спомена, че има и други причини. Кажи ги! Не ги премълчавай! Не се страхувам да ги чуя.

— Така ли? — попита той подигравателно. — Не се страхуваш, а?

— Не, няма от какво да се страхувам.

— Не казвам, че ти имаш от какво да се страхуваш, а баща ти.

— Да чуя. Това, което засяга него, засяга и мене. Аз съм му дъщеря, сега уви неговото единствено… Продължавай, Касий! Каква е угрозата, която е надвиснала над него?

— Нещо сериозно и важно, Лу. Неприятности, с които той не може да се справи. Караш ме да говоря неща, които не трябва да знаеш.

— Не трябва ли? Грешиш, Кеш. Аз вече ги зная. Известно ми, е, че баща ми има задължения и че ти си неговият кредитор. Как мога да не го зная! Надменното ти държане в къщи, своеволията ти дори в присъствието на слугите са достатъчни, за да може човек да разбере, че нещо не е в ред. Ти си господар на Каса дел Корво. Това знам. Но не и мой господар.

Къхуун трепна при тези предизвикателни думи. Единствената карта, на която се надяваше да спечели, изглежда не беше достатъчно силна. Той се отказа от нея.

Той имаше в ръка друг, по-силен коз, който изигра незабавно.

— Така ли — отвърна той презрително. — Добре, ако не съм господар на сърцето ти, I господар съм или по-скоро ще стана господар на щастието ти. Знам нищожеството, заради което ми отказваш…

— Кой?

— Правиш се, че не го знаеш!

— Наистина не го зная, освен ако това нищожество си ти. В такъв случай разбирам ви, сър. Описанието ви подхожда.

— Така да бъде — отговори той, позеленял от гняв, макар че все още се въздържаше. — Щом ме считаш за нищожество, едва ли ще подобриш мнението си за мене, когато ти кажа какво ще направя с тебе.

— С мене? Много си самонадеян братовчеде. Говориш, като че съм ти робиня. А аз не съм.

Смутен от този изблик на възмущение, Къхуун не проговори нито дума.

— Pardieu^[1]! — продължи тя. — С какво ме заплашваш? Бих искала да узная какво ще ми направиш.

— Ще узнаеш.

— Да чуя! Ще ме изгониш в прерията? Или пък ще ме затвориш в манастир? А може би и в затвор?

— Без съмнение в затвора ще ти се хареса, ако си заедно с…

— Продължете, сър! Каква е моята съдба? Горя от нетърпение да я чуя.

— Не бързай. Репетицията на първото действие ще се състои утре.

— Толкова скоро? Къде, ако мога да попитам?

— В съда.

— Как, сър?

— Като се изправиш пред съдията в присъствието на съдебните заседатели.

— Приятно ви е да се шегувате, капитан Къхуун. Позволете ми да ви кажа, че шегите ви не ми се харесват.

— Шеги! Говоря истини. Делото е утре. Мистър Морис Джерълд или Мак Суини, или О’Хогьрти, или както и да се казва, ще се изправи пред съда и ще отговаря за убийството на брат ти.

— Лъжа! Морис Джерълд не е…

— Виновен за това деяние, ще кажете. Вината му трябва да се докаже и ще се докаже. Вие ще изречете думите, които ще я докажат и ще убедят заседателите.

Очите на креолката, големи като на газела, станаха още по-големи. Тя погледна вторачено към Къхуун с израз, който често може да се види у газелата — страх, учудване и любопитство, слети в едно.

Изминаха няколко секунди, преди тя да заговори. Най-различни мисли, предположения, страхове и съмнения я бяха заставили да мълчи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — промълви тя най-после. — Казваш, че ще ме викат в съда. Защо? Макар да съм сестра на … нищо не знам и не мога да кажа нищо повече от това, което всички знаят.

— Можеш, и то много повече. Не всички знаят, че през нощта на убийството ти се видя с Джерълд в градината. Никой на този свят не знае какво се случи при тази тайна среща: как Хенри се намеси, колко разярен бе при мисълта за позора, нанесен не само на сестра му, но и на цялото семейство. Той заплаши да убие виновника, но не можа, защото заблудената сестра се намеси. Никой също така не знае какво стана след това: как Хенри като глупак отиде подир това псе и с какво намерение. Освен тях двамата имаше и други двама, които случайно бяха свидетели на тази раздяла.

— Двама? Кои са те? — попита Луиза. Въпросът бе зададен неволно, почти със студенина. Отговорът също бе студен.

— Единият Касий Къхуун, другият — Луиза Пойндекстър.

Луиза не трепна. Не показа дори признаци на изненада. Това, което чу преди я бе подготвило за разкритието. Тя попита предизвикателно:

— Е?

— Е! — откликна Къхуун, побеснял от неуспеха на думите си. — Предполагам, че ме разбираш.

— Ни най-малко.

— Искаш да продължа?

— Както Ви е угодно, сър.

— Добре тогава, Лу. Има само един начин да спасиш баща си от разорение, а себе си от позор. Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам.

— Сега няма да ми откажеш, нали?

— Сега повече от всеки друг път.

— Така да бъде. Утре по това време, господ ми е свидетел, че ще го направя, утре по това време ще се изправиш пред съда.

— Долен доносник! Махни се от очите ми! Веднага, или ще повикам баща си.

— Не се безпокой. Няма да ти се натрапвам с присъствието си, което ти е толкова неприятно. Ще те оставя да си помислиш. Може би ще промениш решението си преди делото. В такъв случай, надявам се, ще ме уведомиш навреме, за да спра призовката. Довиждане, Лу. Ще заспя с мисълта за тебе.

С тези подигравателни думи, горчиви не само за Луиза, но и за него, Къхуун излезе от стаята, по-скоро виновен, отколкото тържествуващ.

Луиза се ослуша, докато стъпките му замряха в далечния коридор.

След това гордият й гняв, който я поддържаше досега, сякаш се стопи. Тя се отпусна на стола и с две ръце притисна гърдите си, за да усмири страха, който се надигаше в тях.