Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 91гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Томас Майн Рид. Конникът без глава

Роман

 

Преведе от английски: Владимир Филипов

Художник: Любен Зидаров

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Албена Николаева

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Американска. Четвърто издание. ЛГ VI

Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.

Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.

Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.

Индекс 11. 95376/6256-12-77

 

Издателство „Отечество“, София, 1978

ДПК „Димитър Благоев“

 

Mayne Reid. The Headless Horseman

Charles H. Clarke, London, 1869

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Конникът без глава
The Headless Horseman
АвторМайн Рид
Създаване1865 г.
САЩ
Първо издание1865 г.
ИздателствоLondon: Chapman and Hall; vol I
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
ISBNISBN 0548265313

Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.

Сюжет

Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.

В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.

На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.

Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.

Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-

Край на разкриващата сюжета част.

Признание

„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]

Герои

  • Морис Джерълдловец на мустанги
  • Луиза Пойндекстър – красива креолка
  • Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
  • Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
  • Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
  • Удли Пойндекстърплантатор, баща на Луиза и Хенри
  • Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
  • Фелим О'Нийлслугата на Морис Джералд

Издания на български език

  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
  • „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
  • „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.

Екранизации

Източници

  1. He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
  2. CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
  3. Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
  4. El último mexicano (1960)
  5. Vsadnik bez golovy (1972)

Външни препратки

Глава LXXXV
ЛЮБЕЗНИЯТ БРАТОВЧЕД

Луиза Пойндекстър се възползува напълно от свободата, която й предостави баща й. След по-малко от час тя решително отказа на Къхуун. Той й предлагаше за трети път. Два пъти преди това я беше питал дали би му станала жена, но неофициално, по-скоро с намеци, отколкото направо.

Сега отговорът ясно показваше, че това е за трети и последен път. Тя просто и ясно му каза „не“, като подсили отказа си с не по-малко ясното „никога“. В думите й нямаше нищо недоизказано, нито пък нотка на извинение.

Къхуун чу отговора, без да се изненада. По всяка вероятност той го очакваше. Но вместо студеното отчаяние, което се изписваше на лице го му при подобни случаи, сега чертите му не се измениха, нито пък побледня. Застанал прел красивата си братовчедка, той приличаше на ягуар, преди да скочи върху жертвата си.

В очите му имаше нещо, което като че ли казваше: „След по-малко от половин минута ще запееш друга песен“. Но Къхуун само каза:

— Не говориш сериозно, Лу?

— Съвършено сериозно, сър. Нима говорих като човек, който се шегува?

— Говори като човек, който никак не се е позамислил.

— За какво?

— За много неща.

— А именно?

— Например, че… те обичам.

Тя не каза нищо.

— Любов — продължи той с полуизвинителен, полуобяснителен тон, — любов, която никой човек не може да изпитва и забрави, докато е жив. Тя може да свърши само когато умра, но никога по-рано.

Той замълча, но не получи отговор.

— Няма нужда да ти разправям историята на моята любов. Тя се породи в деня, в часа, в който те видях за първи път. Няма да кажа, че с времето тя ставаше все по-силна. Защото не можеше да стане по-силна, отколкото беше. Може би си спомняш, че когато преди шест години дойдох за първи път в къщата на баща ти и слязох от кон, ти ме покани да се поразходим из градината, докато приготвят обеда. Тогава ти беше още малка, Лу, о, но толкова красива, колкото и сега.

— Ти ме хвана за ръка и ме поведе по алеята под китайските дървета, без да подозираш, че докосването на твоите пръсти ме изпълваше с трепет. Твоето чуруликане остави в сърцето ми следа, която нито времето, нито разстоянието, нито покварата можаха да заличат.

Креолката продължаваше да слуша, но не съвсем безучастно. Толкова красноречиви и ласкателни думи не можеха да ме повлияят на една жена. С такива думи, Луцифер постигна целта си. Макар че не одобряваше думите на Къхуун, в погледа на Луиза се четеше съжаление.

Все пак тя мълчеше.

Къхуун продължи:

— Да, Лу. Казвам ти самата истина. Шест години са дълго време. Разстоянието също е голямо — от Мисисипи до Мексико. Отидох там само за да те забравя. И това не помогна. Върнах се и се отдадох на поквара. Нови Орлеан знае това. Но бих казал, че докато се опитвах да задуша чувствата си, те станаха още по-силни. Вече споменах, че това бе невъзможно. От часа, в който за първи път ме хвана за ръка и ме нарече братовчед, о, дори ме нарече хубав братовчед. Лу, от този час не помня силата на моите чувства да се е променила, освен когато от ревност те мразех така, че можех да те убия.

— Боже мой, капитан Къхуун, говорите неразумно, дори глупаво.

— Но сериозно. Понякога толкова съм те ревнувал, че трудно можех да се владея. Както знаеш, не успявах да скривам гнева си.

— Уви, братовчеде, не мога нищо да направя. Никога не съм ти давала повод да мислиш, че…

— Знам какво ще кажеш, но по-добре не го казвай. Аз ще го кажа: „да мислиш, че те обичам“. Това бяха думите на устата ти, нали? Знам го — продължи Къхуун отчаяно. — Не те обвинявам, че си ме изкушавала. Друг е виновен — господ, който те е създал толкова красива, или дяволът, който ме на кара да те погледна.

— Думите ти ми причиняват само болка. Не предполагам, че ме ласкаеш. Виждам, че говориш сериозно. Но, Касий, това е само измама, от която лесно ще се отървеш. Има други девойки, далеч по-красиви от мене. Те ще се чувствуват поласкани от такива думи, защо не се обърнеш към тях?

— Защо не? — с огорчение повтори той като ехо. — Излишен въпрос.

— Аз ще го повторя. Не смятам, че е излишен. Излишни са чувствата ти към мене. Ще бъда откровена с тебе, Касий. Аз не те… не мога да те обичам.

— Значи няма да ми станеш жена?

— Това наистина е излишен въпрос. Казах, че не те обичам. Смятам, че това е достатъчно.

— А аз казах, че те обичам. Това е една от причините, поради които искам да ми станеш жена. Но има и други. Желаеш ли да ги чуеш?

Когато Къхуун зададе този въпрос, умолителният му тон изчезна. Очите му пак добиха израз на ягуар.

— Спомена, че има и други причини. Кажи ги! Не ги премълчавай! Не се страхувам да ги чуя.

— Така ли? — попита той подигравателно. — Не се страхуваш, а?

— Не, няма от какво да се страхувам.

— Не казвам, че ти имаш от какво да се страхуваш, а баща ти.

— Да чуя. Това, което засяга него, засяга и мене. Аз съм му дъщеря, сега уви неговото единствено… Продължавай, Касий! Каква е угрозата, която е надвиснала над него?

— Нещо сериозно и важно, Лу. Неприятности, с които той не може да се справи. Караш ме да говоря неща, които не трябва да знаеш.

— Не трябва ли? Грешиш, Кеш. Аз вече ги зная. Известно ми, е, че баща ми има задължения и че ти си неговият кредитор. Как мога да не го зная! Надменното ти държане в къщи, своеволията ти дори в присъствието на слугите са достатъчни, за да може човек да разбере, че нещо не е в ред. Ти си господар на Каса дел Корво. Това знам. Но не и мой господар.

Къхуун трепна при тези предизвикателни думи. Единствената карта, на която се надяваше да спечели, изглежда не беше достатъчно силна. Той се отказа от нея.

Той имаше в ръка друг, по-силен коз, който изигра незабавно.

— Така ли — отвърна той презрително. — Добре, ако не съм господар на сърцето ти, I господар съм или по-скоро ще стана господар на щастието ти. Знам нищожеството, заради което ми отказваш…

— Кой?

— Правиш се, че не го знаеш!

— Наистина не го зная, освен ако това нищожество си ти. В такъв случай разбирам ви, сър. Описанието ви подхожда.

— Така да бъде — отговори той, позеленял от гняв, макар че все още се въздържаше. — Щом ме считаш за нищожество, едва ли ще подобриш мнението си за мене, когато ти кажа какво ще направя с тебе.

— С мене? Много си самонадеян братовчеде. Говориш, като че съм ти робиня. А аз не съм.

Смутен от този изблик на възмущение, Къхуун не проговори нито дума.

— Pardieu[1]! — продължи тя. — С какво ме заплашваш? Бих искала да узная какво ще ми направиш.

— Ще узнаеш.

— Да чуя! Ще ме изгониш в прерията? Или пък ще ме затвориш в манастир? А може би и в затвор?

— Без съмнение в затвора ще ти се хареса, ако си заедно с…

— Продължете, сър! Каква е моята съдба? Горя от нетърпение да я чуя.

— Не бързай. Репетицията на първото действие ще се състои утре.

— Толкова скоро? Къде, ако мога да попитам?

— В съда.

— Как, сър?

— Като се изправиш пред съдията в присъствието на съдебните заседатели.

— Приятно ви е да се шегувате, капитан Къхуун. Позволете ми да ви кажа, че шегите ви не ми се харесват.

— Шеги! Говоря истини. Делото е утре. Мистър Морис Джерълд или Мак Суини, или О’Хогьрти, или както и да се казва, ще се изправи пред съда и ще отговаря за убийството на брат ти.

— Лъжа! Морис Джерълд не е…

— Виновен за това деяние, ще кажете. Вината му трябва да се докаже и ще се докаже. Вие ще изречете думите, които ще я докажат и ще убедят заседателите.

Очите на креолката, големи като на газела, станаха още по-големи. Тя погледна вторачено към Къхуун с израз, който често може да се види у газелата — страх, учудване и любопитство, слети в едно.

Изминаха няколко секунди, преди тя да заговори. Най-различни мисли, предположения, страхове и съмнения я бяха заставили да мълчи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — промълви тя най-после. — Казваш, че ще ме викат в съда. Защо? Макар да съм сестра на … нищо не знам и не мога да кажа нищо повече от това, което всички знаят.

— Можеш, и то много повече. Не всички знаят, че през нощта на убийството ти се видя с Джерълд в градината. Никой на този свят не знае какво се случи при тази тайна среща: как Хенри се намеси, колко разярен бе при мисълта за позора, нанесен не само на сестра му, но и на цялото семейство. Той заплаши да убие виновника, но не можа, защото заблудената сестра се намеси. Никой също така не знае какво стана след това: как Хенри като глупак отиде подир това псе и с какво намерение. Освен тях двамата имаше и други двама, които случайно бяха свидетели на тази раздяла.

— Двама? Кои са те? — попита Луиза. Въпросът бе зададен неволно, почти със студенина. Отговорът също бе студен.

— Единият Касий Къхуун, другият — Луиза Пойндекстър.

Луиза не трепна. Не показа дори признаци на изненада. Това, което чу преди я бе подготвило за разкритието. Тя попита предизвикателно:

— Е?

— Е! — откликна Къхуун, побеснял от неуспеха на думите си. — Предполагам, че ме разбираш.

— Ни най-малко.

— Искаш да продължа?

— Както Ви е угодно, сър.

— Добре тогава, Лу. Има само един начин да спасиш баща си от разорение, а себе си от позор. Знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам.

— Сега няма да ми откажеш, нали?

— Сега повече от всеки друг път.

— Така да бъде. Утре по това време, господ ми е свидетел, че ще го направя, утре по това време ще се изправиш пред съда.

— Долен доносник! Махни се от очите ми! Веднага, или ще повикам баща си.

— Не се безпокой. Няма да ти се натрапвам с присъствието си, което ти е толкова неприятно. Ще те оставя да си помислиш. Може би ще промениш решението си преди делото. В такъв случай, надявам се, ще ме уведомиш навреме, за да спра призовката. Довиждане, Лу. Ще заспя с мисълта за тебе.

С тези подигравателни думи, горчиви не само за Луиза, но и за него, Къхуун излезе от стаята, по-скоро виновен, отколкото тържествуващ.

Луиза се ослуша, докато стъпките му замряха в далечния коридор.

След това гордият й гняв, който я поддържаше досега, сякаш се стопи. Тя се отпусна на стола и с две ръце притисна гърдите си, за да усмири страха, който се надигаше в тях.

Бележки

[1] Pardieu! — За, бога! Б. пр.