Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LXXXIV
ЛЮБЕЩИЯТ ПЛЕМЕННИК
„Ще го съдят утре, утре, слава богу! Няма вероятност някой да улови това проклето животно преди делото. Дано никога не го хванат. Само от него се страхувам. Нека се опитат без него да докажат какво е станало. Та и аз самият не знам. Достатъчно е, че…
Чудно, защо ли е дошло това ирландско адвокатче?
А пък и другият от Сан Антонио. Кой и защо ли го е довел? Сигурно някой е обещал да му плати разноските.
По дяволите! Пет пари не давам. Нищо няма да разберат, освен че Джерълд е извършил деянието. Всички улики са против него и всички са на това мнение. Не може да не го осъдят.
Само тази подозрителна змия Зеб Стамп се съмнява! Няма го никакъв. Чудно къде ли се е дянал? Казват, че е отишъл на лов. Надали. Ами ако е отишъл за него? Ами ако го улови?
Аз самият бих се опитал, ако имаше време, но няма. Утре вечер всичко ще е свършено, а след това, ако се появи… След това да става, каквото ще. Работата е сега да се осигуря. За бъдещето няма какво да се грижа. Като обесят едного за убийството, едва ли ще обвиняват и втори. Дори и да се появи нещо подозрително, те ще се направят, че не го виждат. В противен случай ще се изложат.
Струва ми се, че с регулаторите съм добре. Самият Сам Менли изглежда доста убеден. Избих от главата му всички съмнения, когато разправих какво съм чул през онази нощ, дори малко повече, отколкото съм чул, но и това, което чух, бе достатъчно да подлуди всекиго. Проклятие!
Било каквото било. Срещала се е с него и туй то. Но тя вече няма да го види, освен на другия свят. А това зависи от нея. Не вярвам нещо да е станало помежду им. Тя не е такова момиче въпреки необуздания й характер. А може би е само благодарност, както разправя прислужницата. Не, не. Не е възможно. Човек не напуща леглото си посред нощ, за да се срещне с някого в градината само от благодарност. Тя го обича — обича го. По дяволите любовта им! Тя никога няма да го има. Никога няма да го види, освен ако продължава да упорствува. Това само ще влощи положението му. Само една нейна дума, и той ще увисне на бесилката. Тя ще я каже, ако не каже другата дума, за която вече два пъти съм я питал. То ще бъде трети и последен път. Ако откаже, ще действувам. Не само че ще се свърши с този ирландски скитник, но тя ще бъде виновна за гибелта му. Но и плантацията, къщата, негрите, всичко.“
Такива мисли минаваха през главата на Касий Къхуун, който се беше уединил в стаята си.
Те бяха прекъснати от Удли Пойндекстър. Тъмен и мълчалив, той блуждаеше из коридорите на Каса дел Корво и случайно, без всякакви намерения бе влязъл в стаята на племенника си.
— А, вуйчо Удли! Исках да те видя.
— Мене! Защо?
В гласа на съсипания баща се четеше смиреност, почти унизително покорство. Гордият Пойндекстър, пред когото двеста роби бяха треперали всеки ден и всеки час, сега стоеше пред своя господар.
Вярно е, че човекът, който можеше да го унижи, беше негов племенник — син на сестра му, но той не се уповаваше на това, защото познаваше характера му.
— Исках да поговорим за Лу — каза Къхуун.
Това беше точно темата, която Удли Пойндекстър всячески се стараеше да избегне. Той се страхуваше да мисли за нея, а камо ли да я разисква, особено пък с човека, който започна разговора.
Той никак не се учуди. Нещо, което Къхуун бе подметнал предишния ден, го караше да очаква разговор на тази тема.
Тонът, с който Къхуун започна, не разсея безпокойството му. В него звучеше по-скоро заповед, отколкото молба.
— За Лу? Какво точно? — попита плантаторът с престорено спокойствие.
— Аз… — започна Къхуун нерешително, като че ли се срамуваше или се преструваше, че се срамува да започне разговора. — Аз… исках…
— Предпочитам — прекъсна го плантаторът, като се възползува от колебанието му, — предпочитам да не говорим за нея сега.
Думите му бяха почти умолителни.
— Но защо не сега, вуйчо? — попита Къхуун окуражен от отговора.
— Сам знаеш защо!
— Е, знам, че моментът не е подходящ. Бедният Хенри изчезна. Предполага се, че… В края на краищата може да се върне и всичко ще се оправи.
— Никога! Никога вече, няма да го видим, било жив или мъртъв. Вече нямам син.
— Но имаш дъщеря, която…
— Която ме опозори.
— Не вярвам, вуйчо! Не!
— Какво значи това, което сам видях и чух? Какво я накара да отиде там, на двадесет мили през прерията, сама, в хижата на един обикновен търговец на коне, до леглото му? О, господи! И защо се намеси тя да спаси човека, който е убиец на сина ми, на нейния брат? О, господи!
— Струва ми се, че нейните думи дават достатъчно ясен отговор на първия въпрос.
Но Къхуун сам не вярваше.
— А що се отнася до втория въпрос… Всяка жена би по стъпила по същия начин, всяка жена като Лу.
— Няма втора като нея. Това го казвам аз, нейният баща.
О, да можех да повярвам, че е тъй, както ти казваш! Бедната ми дъщеря, която сега трябва да ми е по-скъпа от всякога, сега, когато нямам син.
— Тя може да ти намери син, и то твой родственик, който обещава да изпълнява задълженията на син може би не с толкова любов, колкото изчезналият, но с всичките си сили. Не искам да говоря със загадки, вуйчо Удли, знаеш какво искам да кажа, знаеш, че вече съм решил. Искам Лу.
Плантаторът не се изненада от това кратко изявление. Очакваше го. И все пак сянката на челото му стана още по-мрачна. Очевидно предложението не му се нравеше.
Това може би изглежда странно. Доскоро самият Пойндекстър беше за този брак и често пъти предпазливо се бе опитвал да убеди дъщеря си.
Преди да се преселят в Тексас, той знаеше сравнително малко за племенника си.
Откакто навърши пълнолетие, Къхуун живееше в щата Мисисипи и повечето прекарваше в разюздания град Нови Орлеан. Вуйчо му го виждаше само при случайните му посещения на плантацията в Луизиана. Когато братовчедка му Луиза израсна красавица, неговите посещения зачестиха и ставаха все по-дълги и по-дълги.
После в продължение на дванадесет месеца той участвува в мексиканската война и се издигна до чин капитан. След военните си победи върна се с твърдото решение да победи и в любовта — да покори сърцето на братовчедка си, креолката.
От този миг той се установи почти за постоянно под покрива на вуйчо си. Макар че младата девойка не го харесваше много, той печелеше благоразположението на баща й с вечните, изпитани средства.
Някога богат, сега плантаторът беше беден. Разорен от разточителство, той бе потънал в дългове. Обратно, племенникът му от беден бе станал богат. Самата случайност му беше помогнала. Предвид обстоятелствата не е чудно, че вуйчо му вземаше пари от него. В Луизиана сред старите си съседи Удли Пойндекстър все още се ползуваше с уважение, което го предпазваше от подозрения, че зависи от племенника си; а и Къхуун се въздържаше и не показваше очебийната надменност на всеки кредитор.
Едва след като се преселиха в Тексас, техните отношения добиха особения характер на отношенията между длъжник и кредитор. Тия отношения се изясниха още повече, след като Къхуун на няколко пъти се опита да спечели Луиза и тя го отблъсна.
Сега плантаторът имаше по-добра възможност да опознае истинския характер на племенника си. От ден на ден след пристигането им в Каса дел Корво той все повече се разочароваше от него.
Разпрата на Къхуун с ловеца на мустанги и дуелът не засилиха уважението на вуйчо му към него, макар че като сродник той бе длъжен да го подкрепи. Случиха се и други неща, които още повече промениха чувствата му. При все че имаше явни изгоди, Пойндекстър се отказа от мисълта да даде Луиза на племенника си.
Но уви, имаше обстоятелства, които той не можеше да пренебрегне. По-скоро нерешителност, отколкото скръб по загубения син, продиктува отговора му.
— Ако разбирам добре, имаш предвид женитба? Не е време да се говори за сватба, когато смъртта още витае над къщата. Самата мисъл би предизвикала скандал в поселището.
— Грешиш, вуйчо! Нямам предвид женитба — искам да кажа, сега. А нещо друго, което ще осигури женитбата, щом дойде подходящо време.
— Не те разбирам, Кеш.
— Ще ме разбереш, ако ме изслушаш.
— Говори!
— Ето какво исках да кажа. Решил съм да се женя. Както знаеш, вече наближавам трийсетте. На тази възраст човек се уморява от скитане. Съвсем съм уморен и нямам намерение да остана ерген. Желая да се оженя за Лу. Няма защо да бързаме. Тя само трябва да ми даде подписано и подпечатано обещание, за да съм сигурен. Искам въпросът да се уреди сега. Когато преминат неприятностите, ще имаме достатъчно време да говорим за сватбата.
Думата „неприятности“ прозвуча грозно в ушите на бащата, който жалееше убития си син.
Духът на Удли Пойндекстър се разбунтува. Някогашната му гордост се възвърна придружена от възмущение. Той обаче скоро се примири. От една страна, виждаше земя, роби, богатство, положение, а от друга — бедност, която му се струваше равносилна на смърт.
Но ако съдим по отговора му, той не се беше примирил напълно.
— Добре. Касий, ти си достатъчно откровен, но аз не знам какво е отношението на дъщеря ми към теб. Ти каза, че искаш да се ожениш за нея, а тя иска ли? Смятам, че трябва да си зададем този въпрос!
— Струва ми се, вуйчо, че това зависи до голяма степен от тебе. Ти си неин баща и сигурно можеш да я убедиш.
— Не съм съвсем сигурен. Тя няма да се съгласи лесно за нещо не по волята й. Ти знаеш това, Кеш, тъй добре, както и аз.
— Знам само, че искам да се оженя и че предпочитам Лу да бъде господарка на Каса дел Корво пред всяка друга жена в поселището, та дори и в пелия Тексас.
Удли Пойндекстър се сви, като чу тези дръзки думи. За първи път му казваха, че не е господар на Каса дел Корво. Той ги разбра, макар да бяха казани по заобиколен начин.
Отново пред очите му се появиха земя, роби, богатство и обществено положение заедно с призрака на бедността и общественото унижение. Второто видение бе отвратително, макар и не толкова, колкото племенника му, който стоеше пред него и искаше да му стане зет. Доброто в Пойндекстър се подчини на злото. Той обеща да помогне на племенника си и да разруши щастието на дъщеря си.
* * *
— Лу!
— Да, татко.
— Искам да те помоля за една услуга.
— Каква, татко?
— Знаеш, че братовчед ти Кеш те обича. Той е готов да умре — нещо повече и по-добро, да се ожени за тебе.
— Но аз не съм готова да се оженя за него. Не, татко. По-скоро бих умряла. Самонадеян нахалник! Знам какво означава това. Тебе изпрати да направиш предложение! Отговори му, че по-скоро бих отишла… в прерията да припечелвам там хляба си от лов на диви коне, отколкото да му стана жена. Кажи му го!
— Помисли си, дъще, ти може би не знаеш, че…
— Че си му задължен. Знам го, скъпи татко. Но също така знам, че ти си Удли Пойндекстър, а аз съм твоя дъщеря.
Тънкият намек произведе очакваното въздействие. Гордият дух на плантатора се надигна отново и той отговори:
— Мила Луиза! Колко приличаш на майка си! А аз се съмнявах в тебе. Прости ми, скъпо дете! Да забравим миналото. Оставям ти да решиш. Свободна си да му откажеш.