Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Headless Horseman (A Strange Tale of Texas), 1865 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Владимир Филипов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Томас Майн Рид. Конникът без глава
Роман
Преведе от английски: Владимир Филипов
Художник: Любен Зидаров
Редактор: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Албена Николаева
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Американска. Четвърто издание. ЛГ VI
Дадена за набор 30.VII.1977 г. Подписана за печат на 20.IV.1978 г. Излязла от печат 25.VI.1978 г.
Поръчка № 2134. Формат 116/60/90. Печатни коли 39. Издателски коли 39.
Цена на книжното тяло 2,65 лв. Цена 3.40 лв.
Индекс 11. 95376/6256-12-77
Издателство „Отечество“, София, 1978
ДПК „Димитър Благоев“
Mayne Reid. The Headless Horseman
Charles H. Clarke, London, 1869
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Конникът без глава от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Конникът без глава | |
| The Headless Horseman | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Създаване | 1865 г. САЩ |
| Първо издание | 1865 г. |
| Издателство | London: Chapman and Hall; vol I |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| ISBN | ISBN 0548265313 |
Конникът без глава (на английски: The Headless Horseman, or A Strange Tale of Texas) е роман на писателя Майн Рид, написан през 1865 година, базиран на южнотексаска легенда [1] и на преживяванията и наблюденията на самия автор по време на престоя му в Съединените щати.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „Конникът без глава“ се развива през 50-те години на ХІХ век в щата Тексас. Богатият плантатор Удли Пойндекстър се преселва със семейството си от Луизиана в своя нов тексаски дом – Каза дел Корво. По пътя към плантацията, докато пресича изгорялата прерия, семейството се запознава с ирландския ловец на мустанги Морис Джерълд, който ги напътства как да пресекат прерията. Дъщерята на плантатора – Луиза Пойндекстър, се влюбва в младия ирландец. Това не остава незабелязано от капитан Касий Къхуун, племенник на плантатора и негов кредитор, който е влюбен и иска да се ожени за братовчедка си. Още повече- така ще сложи ръка на плантацията. Така се поставя началото на вражда между ирландеца и капитана. Капитан Къхуун решава да отстрани своя съперник в любовта и го предизвиква на дуел. Оказва се обаче, че е подценил противника си и остава жив единствено благодарение на великодушието на ловеца на мустанги. Къхуун обаче не се отказва от плана си и възлага убийството на друг ловец на мустанги – мексиканеца Мигел Диас, който също мрази ирландеца. Причината е, че красивата и горда Исидора Коварубио дес Лянос, за която Диас мечтае да се ожени е нещастно влюбена в Морис. Така се очертват два любовни тригълника от самото начало - Къхуун-Луиза Пойндекстър-Морис Джерълд и Исидора-Морис Джеррълд -Луиза Пойндекстър и те се преплитат.
В това време оздравелият след дуела Морис Джерълд и Луиза Пойндекстър започват тайно да се срещат в градината на Каса дел Корво. При последната им среща те са разкрити от ревнивия капитан. Той подстрекава брата на Луиза – Хенри Пойндекстър, да се разправи с наглия ирландец, като се надява, че братът ще убие Морис Джерълд, за да защити честта на сестра си. Но след като изслушва сестра си, Хенри решава, че е обидил незаслужено ловеца на мустанги и тръгва след него, за да му се извини. След Хенри в тъмната прерия тръгва на кон и капитан Къхуун, като решава да се разправи веднъж завинаги със своя съперник в любовта.
На следващата заран Хенри не се появява за закуска и в имението и форта се организира отряд от плантатори и военни, които започват да го издирват в околността. По време на търсенето отрядът се натъква за първи път на страшно създание – Конник без глава. По това време Мигел Диас със своите съучастници, преоблечени като индианци, нападат хижата на Морис на брега на Аламо, за да го убият. Младият ирландец отсъства, а вместо него по пътя мексиканците срещат Конника без глава.
Ловецът Зебулон Стамп, приятел на ловеца на мустанги, и неговият слуга Фелим откриват Морис в прерията, където е прекарал няколко дни, нападан от койоти и ягуар, болен и с мозъчно сътресение. Първоначално за него се грижи Исидора, която се среща с Луиза Пойндекстър докато той е болен. Луиза напуска сцената огорчена, че намира при Морис, Исидора, а в това време той бълнува нейното име и Исидора го изоставя. Те го отвеждат в дома му, където по-късно го открива отрядът, издирващ Хенри Пойндекстър. Намирайки в хижата наметалото и шапката на Хенри, регулаторите решават да линчуват Морис Джерълд. Пристигането на Зеб Стамп, който през това време е на лов в околността, осуетява плановете им, и ловецът на мустанги е отведен във форт Индж, за да бъде съден.
Зеб Стамп успява да отложи процеса с няколко дни и тръгва по следите, оставени в прерията. Така старият ловец открива кой е истинският убиец и какво представлява тайнственият Конник без глава. Пред съда Морис Джерълд дава показания, които карат много хора да променят мнението си за неговата вина. В това време в прерията се появява и Конникът без глава. Той е заловен от капитан Къхуун и доведен пред съда. Страшният ездач се оказва обезглавеният Хенри Пойндекстър. Показания пред съда дава и Зеб Стамп. По негово искане от трупа е изваден куршумът на убиеца, върху който са изрязани уличаващите инициали К. К. К. (капитан Касий Къхуун). Капитанът се впуска в бяг през прерията. Той има добри шансове, защото е с новият и отпочинал кон на Исидора (те ги разменят), но е заловен от Морис Джерълд. Касий Кухуун е изправен пред съда, където огорчен и озлобен, признава, че по погрешка е убил братовчед си, който е бил разменил дрехите и шапката си с ловеца на мустанги. След своето признание капитанът вади скрито оръжие и стреля в тялото на Морис Джерълд, след което се самоубива. За щастие успява само самоубийството. Морис е жив – куршумът е уцелил медальона, подарък от неговата любима. Ловецът на мустанги и красивата Луиза най-накрая намират своето щастие. Исидора е убита от Диас и ловеца на мустанти отмъщава за нея-
Признание
„Конникът без глава“ е най-популярният роман на Майн Рид. Владимир Набоков си спомня „Конникът без глава“ като любим роман на детството си, поради който е успял да си представи „прерията, безкрайните пространства и небесния свод“.[2] На 11 години Набоков дори превежда „Конникът без глава“ във френска проза.[3]
Герои
- Морис Джерълд – ловец на мустанги
- Луиза Пойндекстър – красива креолка
- Хенри Пойндекстър – брат на Луиза Пойндекстър
- Капитан Касий Къхуун – бивш капитан от доброволчески полк, братовчед на Луиза и Хенри и главен съперник за любовта на Луиза
- Исидора Коварубио де лос Лянос. - млада испанка, благородничка, която нещастно е влюбена в Морис Джерълд.
- Удли Пойндекстър – плантатор, баща на Луиза и Хенри
- Зебулон Стамп – ловец и следотърсач, приятел на Морис
- Фелим О'Нийл – слугата на Морис Джералд
Издания на български език
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Хемусъ“, 1929 г., 215 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиевъ“, 194- г., 190 с.
- „Конникътъ безъ глава“, София, прев. Симеонъ Андреевъ, 1945 г.,191 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1947 г.,
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 21, 1956 г., 584 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Народна младеж“, 1962 г., 512 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1978 г., 624 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, 6 том, 1981 г., 615 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1986 г., 552 с.
- „Конникът без глава“, София, изд. „Емас“, библиотека „Вечните приключенски романи“, 1998 г., 558 с.
Екранизации
- „El último mexicano“, черно-бял мексикански филм от 1960 г., режисьор: Juan Bustillo Oro, с участието на: Luz María Aguilar, Armando Arriola, Yerye Beirute. [4]
- „Всадник без головы“, съветски филм от 1973 г., с участието на Людмила Савелиева, Олег Видов, Аарне Юкскюла, Иван Петров. [5]
Източници
- ↑ He lost head; we got a tale. Kent Biffle. The Dallas Morning News. TEXAS; Pg. 35A; TEXANA. 22 юни 2003.
- ↑ CLASSICS ON CASSETTE:'SPEAK, MEMORY'. John Espey. Los Angeles Times Book Review; Page 8; Book Review Desk. 20 октомври 1991.
- ↑ Artist as Precocious Young Man. Rutherford A. Sunday Herald 30 декември 1990.
- ↑ El último mexicano (1960)
- ↑ Vsadnik bez golovy (1972)
Външни препратки
| |||||
Глава LXXX
ДОБРЕ НАБЛЮДАВАНИЯТ ВХОД
Измина доста време, преди Зеб Стамп да напусне шубрака, откъдето бе станал свидетел на размяната на конете. Той не се показа, докато двамата участници в сделката не изчезнаха напълно от погледа. Не тръгна нито след единия, нито след другия, а остана на мястото си, сякаш се чудеше кого да проследи.
Всъщност не беше точно това, което го задържаше, а необходимо му беше „хубаво да си помисли“, както той имаше обичай да казва.
Мислите му бяха насочени към размяната на конете; той бе чул целия разговор и предложенията на Къхуун. Това го озадачаваше или по-скоро го караше да си помисли малко. Каква беше причината?
Зеб знаеше, че това, което мексиканката каза, е истина: пазарната цена на американския кон е много по-голяма от цената на мустанга. Освен това той знаеше, че Касий Къхуун не беше човек, когото можеха да измамят при сделка с коне. Защо тогава поиска да си смени коня?
Старият ловец свали филцовата си шапка, мушна веднъж-дваж пръсти в невчесаната си коса, след това поглади прошарената си брада. През цялото време се взираше в земята, сякаш отговорът щеше да изскочи от тревата.
— Само едно може да е — промърмори най-после той, — сивият жребец е по-бърз. Така си е. Затова го иска мистър Кеш. Защо иначе, дяволите го взели, ще дава кон, за който може да получи четири мустанга където и да е в Тексас и още толкова в Мексико? Само заради бързината е! Ама защо? Дявол да го вземе, ако не знам защо. Иска… той… хей! Сетих се… с него иска да настигне безглавия! Така си е! Сигурен съм, както съм сигурен, че се казвам Зебулон Стамп. Опитал се с американския кон, ама не е успял. Това е ясно. Сега си помисли, че ако го срещне пак, ще го настигне с мустанга. Сигурно пак ще отиде да го търси. Отиде към Каса дел Корво да вземе нещо за ядене. Няма дълго да се бави. Няма да мине много време, и някой ще го види тук, в прерията, и този някой трябва да бъде Зебулон Стамп. Хайде, животинче! — продължи той, като се обърна към кобилата. — Ти си мислеше, че ще се приберем, а? Сбъркала си. Трябва да поклечиш още час-два, пък може и цяла нощ. Няма значение, стари приятелю! Тревата не изглежда много лоша и ще си похрупаш малко. Хайде върви и си напълни търбуха!
Докато говореше, Зеб измъкна оглавника през ушите на кобилата и преметна юздата върху издадената част на седлото, та да може кобилата да се напасе до насита. Като я завърза в гъсталака, гдето беше спрял, той се отправи по пътеката, по която бе тръгнал Касий Къхуун.
На двеста ярда по-нататък „джунглите“ свършваха и се простираше открита равнина. На отсрещния й край се виждаше асиендата Каса дел Корво.
На фона на боядисаната в бяло фасада можеше да се различи фигурата на един конник, който в следващия миг се изгуби в тъмните очертания на входа.
Зеб знаеше кой влезе в асиендата.
— Оттук — промълви той — ще го видя, като излезе. И проклет да съм, ако не го дочакам, дори ако трябва да стоя до утре. Хайде сега, въоръжавай се с търпение.
Най-напред Зеб се отпусна на колене. Като се изви тъй, че гърбът му се допря до дънера на един рошков, той седна. След това извади от бездънния си джоб една кожена торбичка с царевичен хляб, голямо парче пържено свинско месо и шише уиски, което по миризмата личеше, че е „мононгахела“.
След като изяде около половината от хляба и месото, той пусна остатъка в торбичката и я закачи на един клон над главата си. После „смукна“, както се следва, от уискито, запали лула, облегна се пак на рошковото дърво, скръсти ръце на гърди и впери очи във входа на Каса дел Корво.
Така седя Зеб цели два часа. Не мръдна поглед от вратата; никой не можеше да излезе, без той да го види!
От асиендата влизаха и излизаха хора — мъже и жени.
От светлото оскъдно облекло и мургавите им лица личеше дори отдалеч, че те са прислужници. Всички вървяха пеша. Човекът, когото Зеб очакваше, ако изобщо излезеше, трябваше да бъде на кон.
Бдението на ловеца беше прекъснато от залеза на слънцето; той само промени положението си. Когато сумракът започна да хвърля виолетови сенки над равнината, Зеб стана на крака, мързеливо опъна дългото си тяло и се изправи до дървото, сякаш така мислеше по-лесно.
„Тая лисица може да се измъкне през нощта — разсъждаваше той — или пък преди да се развидели. А аз трябва да зная накъде ще тръгне в прерията. Няма смисъл да мъкна кобилата подире си — продължи той, като погледна към мястото, гдето я беше оставил, — само ще ми пречи. Пък ще има ясна луна и от негърските колиби могат да я зърнат. По добре ще си бъде тя тука — има и трева, и къде да я скрия.“
Зеб се върна при кобилата, свали седлото, завърза единия край на ласото около врата й, а другия за едно дърво, отвърза старото си одеяло от задния край на седлото, преметна го на лявата си ръка и се отправи към Каса дел Корво.
Той не вървеше pari passu[1], а ту по-бързо, ту колебливо, според местността, така че в здрача да не бъде забелязан от асиендата.
Тази предпазивост не беше излишна, защото мястото, през което трябваше да мине, беше съвършено голо — без горичка или каквото и да било прикритие. Тук-таме имаше по някое самотно дърво — дъб или алгаробия, но не достатъчно близо едно до друго, за да го скрият и да не го видят от прозорците, а още повече от асотеата.
От време на време той спираше съвсем. Чакаше сумракът да се сгъсти. Прокрадвайки се, ловецът стигна на по-малко от двеста ярда от стените на асиендата, точно когато от небето изчезна и последният слънчев лъч.
Сега засега той беше достигнал целта на своето пътешествие — на това място можеше да прекара нощта.
Наблизо растеше нисък храст. Като залегна зад него, Зеб поднови наблюденията си, за които едва ли може да се каже, че са били прекъсвани.
През тази безкрайно дълга нощ Зеб Стамп ни веднъж не затвори и двете си очи едновременно — едно от тях винаги бдеше. Някаква необикновена причина го подтикваше да бодърствува с неотслабващо старание.
Отначало еднообразието на самотното бдение бе нарушавано от различни звукове. Откъм помещенията на робите се чуваше глъчка, а от време на време и звънлив смях, но по-подтиснат от обикновено. Сега смехът не бе придружен от ясната мелодия на цигулката или звучното дрънкане на банджото — звуци, характерни нощем за „негърските квартали“.
Мрачната тишина, надвиснала над „голямата къща“, беше навлязла в сърцата и на самуреночерните роби.
Около полунощ гласовете стихнаха. Навсякъде пареше тишина, нарушавана от време на време от воя на блуждаеща хрътка, която отвръщаше на воя на койотите в равнината.
„Часовоят“ беше прекарал уморителен ден, но мислите му го държаха буден. Веднъж, когато имаше опасност те да го изоставят и да задреме, той скочи на крака, обиколи няколко пъти поляната, легна отново, заби глава в храста, запали лулата си и я изпуши докрай.
През цялото време очите му не се откъсваха от голямата масивна порта на асиендата. Луната я осветяваше и той можеше да види, че е още затворена.
Зеб отново промени поста си при изгрев слънце, както направи при залез.
Когато първите багри на утрото се появиха на хоризонта, той предпазливо се изправи, зави се с одеялото, обърна гръб на Каса дел Корво и се отдалечи по пътеката, по която бе дошъл предишната вечер.
Отдалечавайки се с неравномерни стъпки, той от време на време се спираше и през рамо поглеждаше предпазливо назад.
Никъде обаче не се спря за по-дълго, докато не стигна до рошковото дърво, под чиято сянка беше вечерял. Той закуси на същото място и по същия начин.
Втората половина от хляба и свинското скоро изчезнаха между зъбите му, а след това и останалата в шишето ракия.
Ловецът отново напълни лулата си и точно щеше да я запали, когато видя нещо, което го накара бързо да прибере кремъка и чакмака в торбичката, отгдето ги беше извадил.
През синкавата мъглявина на утрото той видя на входа на Каса дел Корво някакво тъмно петно. Вратата беше отворена.
Почти в същия миг се появи човек, възседнал малък сив кон. Вратата се затвори веднага след него. Но Зеб Стамп не обърна внимание на това. Той искаше само да види накъде ще тръгне подранилият пътник. Няколко секунди му бяха достатъчни. Главата на коня и лицето на ездача бяха обърнати към него.
Той не загуби никакво време, за да разбере кой е конникът. Нямаше съмнение, че това е същият човек, който беше минал край това място предишната вечер. Ловецът беше сигурен, че той пак ще мине оттук.
Зеб се втурна към кобилата, оседла я набързо и я поведе към гъсталака, отгдето можеше да наблюдава горската пътека незабелязано. Там очакваше приближаването на сивия жребец и неговия ездач капитан Касий Къхуун.
Той остана скрит дълго след като Къхуун мина в тръс край него, навлезе в гъсталака и постепенно изчезна в утринната омара на прерията.
Едва тогава Зеб Стамп се качи на седлото и пришпори кобилата.
Той тръгна след Касий Къхуун, без да се старае да го следи с поглед. Това не беше нужно. Покритата с роса трева бе за стария ловец чист лист и следите на сивия мустанг бяха ясни като буквите в напечатана книга. Той можеше да ги чете дори когато яздеше в тръс, дори и когато галопираше.